Основна литература (научен инструментариум):

А – Археология, С. Ваклинов, НИ, София, 1973;

АБ – Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотика и секретния архив на Ватикана (ІХ-ХVІІ в.), НИ, София, 1978;

АБА – Английско-българско-английски речник, Gabеroff, Абагар, Велико Търново, 1999 ;

АБЗ – Атлас, Българските земи в европейската картографска традиция (ІІІ-ХІХ в.), Цинтър за изследвания на българите, Държавна агенция “Архиви”, Тангра ТанНакРа издателска къща ООД, София, 2008;

АБИ – Атлас по българска история, БАН, София, 1963;

АБМ – Архитектурата на българските манастири, к.а.н. Н. Тулешков, Техника, София, 1989;

АВ – Ави-тохол, ИД “Българска орда”, кн. 2, 1995; кн. 25, 2003;

АИ – Арабски извори за българите, Райна Заимова, Тангра, София, 2000;

АМ – Александър Македонски, Иван Богданов, “Х. Г. Данов”, Пловдив, 1988;

АНТ – Античное искусство, ДТ, Москва, 1988;

АР – Долнодунавският лимес в карти от ХV-ХVІІІ в., Румен Иванов, Археология, кн. 2, БАН, София, 1994;

АРХ – Персийският генезис на Конника от Мадара, арх. Виола Недкова, “Арх & Арт” (официален информатор на Камарата на архитектите в България), год. ХV, бр. 44 (759), София, 2-9 ноември 2006;

АС – Генеалогия и просперография на Асеневци, София, 1978;

АФ – Армянский фольклор, “Наука”, Москва, 1979;

АФС – Афанасий М. Селищев (?-1924), трудове за българския език и топонимия, сп. “Македония”, София, до 1944 г.;

АХ – Atlas of world history, H. Kinder and W. Hilgemann, Anchor, 1974;

Б – Библия, Св. Синод на БПЦ, ДФ “Полиграфич. комбинат”, София, 1993;

Б+ – Библия, Св. Синод на БПЦ, Държавна печатница, София, 1925;

БА – Българите в техните исторически, етнографически и политически граници (Атлас съдържащ 40 карти), Д. Ризов, Wilhelm Greve, Berlin, 1917; “Спектър”, София (след 1989);

БАК – Българи, Арменци и Караманци в средновековна Мала Азия, Катерина Венедикова, ИК “Огледало”, София, 2003;

ББ – История на Българите, т. І – От древността до края на ХVІ век, под редакцията на проф. Георги Бакалов, Знание ЕООД, КК “Труд”, 2003;

БВ – Българските въстания 1393-1878, Йосиф Йосифов, София, 1943, Одобрена и препоръчана отъ М-то на Народната просвета съ № 547/43 г. и отъ Щаба на войската съ № 2 – 1943 г.; издателство “Сибия”, София, 1998;

БВС-1 – България, своенравният съюзник на Третия Райх (сборник със секретни документи от германски, американски, английски и съветски източници, относно действията на България от 22, Х, 1940 до 12, ІХ, 1944 г.), Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, София, 1992;

БВС-2 – България, непризнатият противник на Третия Райх (сборник от секретни документи от американски, английски, съветски, френски и пр. източници, относно положението на и във България от 30, VІІІ, 1944 до 20, ХІІ, 1945 г.), Издателство на МО “Св. Георги Победоносец”, София, 1995;

БД – Българска диалектология (VІІІ), БАН, София, 1977;

БДА (1) – Български диалектен атлас, том ІІ (1966), т. ІІІ (1975), т. ІV (1981), издателство на БАН, София, 1966-1981;

БДА (2) – Български диалектен атлас, български говори от Егейска Македония І, Драмско, Сярско, Валовищко и Зиляховско, статии, коментари, показалци; Йордан Н. Иванов; издателство на БАН, София, 1972;

БДА (3) – Български диалектен атлас, северозападни български говори в Царибродско и Босилиградско, стати, коментари, показалци, Рангел Божков; издателство на БАН, София, 1986;

БДИ – Българите, цивилизатори на славянския свят, Божидар Димитров, ИК “Борина”, София, 1995;

БДС – Българската държавност на север от Дунав – като политически и културен феномен, Тангра – ТанНакРа ИК, София, 2008 (тази книга създава впечатление, че изключва българските земи в Ю. Полша, Чехия, Украина и пр., което всъщност е редуциране на историята);

БЕ – Българска кирилска епиграфика, Стефан Смядовски, ”Агата”, София, 1993;

БЕР – Български етимологичен речник, БАН, София, том І – VІ, 1968-2002;

БЕТ – България, историческа енциклопедия, Милен Куманов, Калинка Исова, издат. къща Труд, София, 2008;

БИ – История на България, с някои премълчани досега исторически факти, П. Константинов, КаринаМ, София, 1997;

БИД – Българската история в дати 681-1948, “7М”, ДФ “Балкан прес”, София;

БИЕ – Българската история в трудовете на европейските учени, БАН, София, 1970;

БИМ – Български именник, Йордан Заимов, БАН, Институт за български език, второ фототипно издание, Издатерство на БАН, София, 1994 (първо издание 1988); може да се твърди, че именникът не е пълен и не са обхванати в нужния минимум българските имена от посочения период от VІ до ХХ век, липсват знакови имена и именни форми (Мавър*, Курт* от Кур*: “главен, върховен, извисен, стоящ над, стоящ прав”, Курбат*, Самбат*, Алцек*, Балза*, Балша*, Бузо*, Бузан*, Фружин*, Кота*, Кобила* и пр.), както и основни връзки (например от периода пр. ХХ в.: Мавродия ~ Мавродико ~ Дико ~ Дичо ~ умал. Дичко ~ умал. Дичле, Дичлето); съществен недостатък е липсата на отчитане на връзката на българските имена с древните имена на българските предхристиянски божества (Митра*, Кубар*, Кула*, Мада*, Кал/а*, Фа*, Фара*, Борис* и пр.), както и с древно-български термини като Мир* (Калимир, О’Мир-Пресиан*, Омур*), Ман* (Калиман*, Манол*, Манда*, Мануш*), Ава* ~ Ева* (Евда), Зор/а*, Дуло*, Улан*, Маг*, Олгу*, Ан*, Ала* и пр.; прави неприятно впечатление факта, че авторът, работил върху този труд до 1988 г. – по време на комунизма в България и на пълната хегемония на съветско-руския панславизъм*, вероятно от видимото безсилие да реши проблемите за произхода на българските имена по научен път, търси формални решения по принципа на “народната етимология” и възоснова на лична визия и предположения, за несериознастта на които говори например такова недомислие, че основното и древно българско име Дуло* е съкращение от Ра-дýл (стр. 99), както и името Уло е съкращение от Рад-ýл (стр. 228), а пък Вълко, Вълчо, Вълкан, Вълкашин, Вълкадин, Вълчин и пр. били от Вълк* (вместо от Въло*, както е в действителност), въпреки, че според българите Вълкът е носител на Злото и никой никога не би кръстил детето си с такова име;

БИС – България, илюстрована история, Божидар Димитров, Борина, София, 1994;

БИХ – Българи и Хазари през ранното средновековие, ЦИБ “Тангра”, София, 2003;

БКА – Петър Голийски, Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век), Тангра ТанНакРа ИК, София, 2006;

БКИ – Кратка история на България, второ преработено и допълнено издание, под общата редакция на проф. д-р Илчо Димитров, Наука и Изкуства, София, 1983 г.;

БКО – България в европейските картографски представи, Атанас Орачев, ИК “Борина”, 2005;

БКП – История на Българската комунистическа партия, Партиздат, София, 1979;

БКП-1 – Разгром на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България – 9 ІХ 1944 – ІХ 1945, Иван Георгиев Пейков, Наука и изкуство, София, 1982;

БМ – Българска митология – енциклопедичен речник, проф. дфн Анани Стойнев, проф. дин Дим. Попов, д-р Марг. Василева, д-р Р. Попов, второ допълнено издание, “Захарий Стоянов”, София, 2006;

заб.: В БМ са включени неологизми (Араланбей, славяно-руското Велес, Нов ден и др.), трако-елинизми (Демон, Орфей, Кронос, Залмоксис, Атина и др.) – нямащи пряка връзка с исконната българска култура. Включени са също епитети и синоними със скорошен (малотраен) и в т.с. временен характер, и същевременно с териториално ограничено, районно разпространение (Одумки, Кукувичи сълзи, Изтравци, Запис, Запив и др.). При това има думи, които неправилно са определени като славянски (Мора, Върколак) и като турски (Курбан*). Безспорен минус на БМ е фактът, че авторите му (първо изд. 1994 г.) приемат Древнобългарската култура (глава Прабългарска религия) за тюркска, което няма нищо общо с действителността, както и това, че съвременните българи са славяни – вж. тук Българският език*, Славяни*. Безспорният плюс на БМ е това, че съставителите му са се постарали да ограничат предсавяните термини само в кръга на българските понятия, ползвани предимно в периода ХVІІ-ХХ век (Списък на библиографските съкращения, БМ*), което достатъчно ярко ги разграничава от сферата на културно-езиковия фонд на славяните;

БН – Български надписи, В. Начев, ИК “Хр. Ботев, София, 1994;

БНБ – Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви, БАН, София, 1994;

БНМ – Българска народна мъдрост – Успоредици на български, сръбски, турски, румънски, гръцки и албански пословици и поговорки, БАН, София, 1968;

БНТ – Българско народно творчество, том І – ХІІІ, Български писател, София, 1961-1965; (в текста се отбелязва като БНТ* и не трябва да се бълга със записваното без звездичка /*/ БНТ, tv-БНТ или БНТ – канал 1, което означава Българска Национална Телевизия);

БПР – Български православен календар, Българска патриаршия – Св. Синод, СИ, София, 2004;

БПС – Българското писмо и средновековният Изток, Иван Александров, Просвета, София, 1996;

БПХ – Българите и полуостров Хиндустан, Александър Илиев, ЦИБ Тангра ТанНакРа ИК, София, 2006;

БПШ – Българите през ХVI век, по документи на наши и чужди архиви, Елена Грозданова, Стефан Андреев, изд. на ОФ, София, 1986;

Тази книга е по-скоро литературно-худижествен „разказ за ежедневието на българите преди четири века“, целящ да създаде представа за живота на народа ни през дадения период и то единствено само на юг от Дунав и без земите на Белградска*, Браничевска*, Сремска* и други области в днешната Сърбия*, без Албания* и без Северна Гърция на юг от Йенидже-и вардар, Кара-ферина, Флорина, Щип, Охрид и Кратово. Обаче „в изложението е използван богат и непубликеван досега материал от наши и чужди архиви“. И макар че изхожда от тогавашната комунисто-партийна идеологическа, дълбока неправилна и напълно заблуждаваща позиция – изрядно и послушно съгласувана с изискванията на руско-съветската историческа доктрина – че през ХVI в. „вече десетилетия наред България е поробена [от османските турци] земя“, книгата съдържа множество факти, които са извънредно ценни, особено ако се разглеждат от правилната позиция. А тя е свързана с дадеността, че поне до началото на ХVI век България е автономна държава, за което свидетелстват сведенията както на османския хронист Нешри (пр. 1450 – 1512/1520; вж. ИОД*), така и множеството Европейски карти от ХV и ХVI векове. Същевременно книгата предизвиква особен оинтерес с това, че вероятно точно към края на същия ХVI в. България започва трайно да попада под зависимостта на Османската династия и нейната държава;

БР – Българско-руски речник, БАН, София, 1957;

БСЧ – Българите в северното причерночорие, УИ Св.Св. Кирил и Методий, В. Търново, т. ІІІ – 1994, т. ІV – 1995;

БТ – Борисъ ІІІ, Царь на българите, Ненчо Илиевъ, четвърто издание, издателство Лазаръ М. Котевъ, придволна печантица, София, 1937 г.;

БТР – Българско-турски речник, Г. Класов, С. Николов, редакт. Г. Гълъбов и Т. Делиорман, 1957 г., второ фототипно издание, издателство на БАН, София, 1992 г.;

БЦ – България и Европа през 1939 и 1989 г., погледнати от статистическите годишници на Царство България и Република България, ИК Хр. Ботев, София, 1994;

БЧ – България през втората четвърт на ХІV век, Йордан Андреев, Велико Търново, 1993;

БЧК – Българският Червен кръст на Източния фронт 1941-1945, д-р Спас Спасов-Разбойников, Литературен форум ООД (ЛФ), печат “Ловеч принт”, София, 1996;

БХ – “България 1000 години – 927-1927”, издание на Министерството на просвещението, Държ. печатница, София, 1930;

БЪЛ – “Българите, 30 000 километра в търсене на прародината”, Пламен Петков, ИК Труд, Соф., 2008; заб. – заснетият по време на проучването на Пл. Петков материал бе събран в многосерийния документален филм “Българите”, излъчен по btv през 2007 г.;

БЪЦ – Българската цивилизация, под общата редакция на проф. дин Александър Фол, автори: проф. дфн Атанас Стаматов, ст.н.с. д-р Калин Порожанов, проф. д-р Георги Бакалов, д-р Георги Владимиров, доц. д-р Пламен Митев, чл.-кор. проф. Георги Марков, Тангра ТаНакРа, София, 2005;

ВБ – Вокруг Света, Падение Великой Булгарии, www.vokrugsveta.ru, 2001-2004;

ВБЕ – Волжка България и Европа, Татяна Ярулина ал-Булгари, ИК Огледало, София, 2008;

ВБНК – Български национален конгрес на Волжка България (Р. Татария), рус. Болгарский национальгый…, bolgar@mi.ru;

ВГ – Васил Гюзелев, “Кавханите и Ичиргу боилите на българското ханство – царство” (VІІ-ХІ в.), 1971, фондация “Българско историческо наследство”, Пловдив, 2007;

ВД – Шарл Дюканж (du Cange), “История на Византия, История на Константинополската империя”, прев. Марг. Кискинова, предгов. Рая Заимова, ВИК ”Св. Георги Победоносец” – ИК “Аргес”, София, 1992;

ВДА – Димитър Ангелов, История на Византия, НИ, София, 1976;

ВИ – Българска военна история – подбрани извори и документи, т. ІІ, ВИ, София, 1984;

ВН – Вековно наследство, съставител Михаил Арнаудав, т. ІІІ, “Наука и Изкуство”, София, 1978 г.;

ВО – Волжките българи днес, според някои гледни точки от 2000-2012 г. на адрес http://www.youtube.com/watch?v=-VQxSBrm130&feature=autopl (2012 г.);

ВР – Време е да видим Русия освободи ли ни?; България и интригите на Русия; Стремежите на руската дипломация, борбата й против обединението на Българския народ 1773-1913; Руската политика спрямо България и Българския народ 1878 -1914, скоропечатница на Ст. Ив. Роглевъ, Руссе, 1887 и пр., издат. Глобус-91, София, 1994;

ВС – Втората световна война, кратка история, 1939-1945, Партиздат, София, 1985;

ВСР – В света на ръкописите, Аксиния Джурова, Университ. издат. “Св. Кл. Охридски”, София, 2007; Това е интересен и необходим труд. Обаче авторът по “традицията” от времето преди ноември 1989 г. използва неточно поне две названия – гърци* и славяни* (както по наложено внушение след 1944 г. и след смъртта на Сталин през 1953 г. до сега правят постоянно и всички българи, включително и аз, б.а.) – което е в противоречие с базисния принцип в българската историческа наука – за точност и коректност, а същевременно видимо подменя и съдържанието им (това – неточното използване на термините “славяни” и “гърци” – е мащабен проблем в пост-комунистическото пространство след 1991 г., защото прикрива конкретиката като изкривява и заличава действителността и фактите).

По този начин не се спазва задължителното условие в българската (и в европейската и световната) историография – първо да се разграничава ясно и щателно обекта на изследване, а едва тогава, при евентуална неабхадимост, да се обединява в група с други обекти, което при спазване на това условие вече може да става само по едни или други от отчетените прилики, но не и по разликите. В случая фактът може би се дължи на това, че А. Джурова е съветски възпитаник и още не е преодоляла инерцията да използва казаните две названия – гърци и славяни – по онзи безкритериен и безхаберен начин, по който те се употребяват в съветската и руската историография (в Русия* историографията се ползва от властта за политическа и идеологическа манипулация на съзнанието на хората, което само по себе си изисква тя да се гради и обосновава върху неистини, фалшификати, народни митологеми и съществени пропуски и скриване или заобикаляне на факти, вж. нпр. Василий Блажени*, Владимир І Светой* и т.н.). Примерите в дадения текст са повсеместни: “… византийските и славянски ръкориси… средновековните гръцки и славянски ръкописи”, “гръцката античност”, “класическа Гърция”, “литургията – основна структурообразуваща единица на типа култура, създаден във Византия и при славяните”, “Смисълът на съществуване (la raison d`être) на византийския и славянски кодекс”, “… гръцки ръкописи от ІХ и началото на Х век.Писачите на първите славянски ръкописи най-вероятно са спазвали точно византийския образец… ”, и прочее.

Обаче, макар и да се използват в разговорната практика и в руската историческа “мода”, но “гръцка античност” и “класическа Гърция” не могат да съществуват като понятия в историческата литература, защото подменят истинските термини – “елинска античност” и “класическа Елада”, а заедно с това прикриват и важния “Пределински период”, който вмества времето преди V век пр. Христа (Х*, ТУК*; нпр. град Антеа или Аполония-Созопол, заселен към 690-620 г. пр. Хр. частично от Милетци – роднини с античните траки Кари от района на днешна Добруджа, не е заселен от т.нар. елини – наричани погрешно и “гърци”, защото по онова време елинска общност още не съществува; самото име Антеа е по-скоро шумеро-асиро-вавилонско и др.-иранско и се отнася към името на Върховния бог Ан* и неговите производни).

Същевременно се поставя и равенство между “византийски” и “гръцки”, което явно е неистина, особено като се има предвид, че чак Ираклий І (610-641) обявява елинския език за официален във Византия. Пък и нарицателното грък* се появява едва към средата на Х в. сл. Хр. (ЕНД*), може би реално създадено най-рано към края на ІХ в. като антипод на другия български термин – словени*: “словящи, говорящи, разбираемо словящи, говорещи на български”; а при това първоначално “грък” се отнася за склавите*, населяващи от VІ-VІІ в. някои райони на Елада, Тесалия и Епир (ЕНД*, ИБИ*), които са елинизирани езиково, но си остават неграмотни и битово на примитивно, полуномадско равнище (ИБИ*).

Нарицанелното Славяни* пък се налага от властителите в Русия чак към края на ХVІІІ век в пряка връзка със завоевателната руска доктрина Панславизъм*, с цел да измести и приравни поне двете названия Склави* и Словени*; а под руски политически натиск започва да се ползва по-широко в Европа към края на първата четвърт на ХІХ век, след участието на Русия в акта на Европейските държави за отстраняването на Наполеон Бонапарт (1799-1814, 1815) от властовата му позиция във Франция.

Под термина Славяни* обаче се скрива фактът, че българите* не са склави* и са др.-ираноезични (каквито са и до днес), че под “славянски ръкописи”, “литургия … при славяните” и “Писачите на първите славянски ръкописи…” се разбира преди всичко “български ръкописи”, “литургия … при българите” и “Писачите на първите български ръкописи…”. Също, в дадения от автора смисъл – изключващ латино-пишещите “славяни”, живеещи в Римо-германския сектор на Европа – фактически терминът включва частично и донякъде Кралство Сърбия* (1217-1246) и Царство Сърбия* (14, ІV, 1246 – 7, ХІ, 1376, т.е. съществувала общо държава Сърбия* в продължение на само 159 години, но вж. и Сава Сръбски*) и Сръбското деспотство (1376-1436) на Лазар (1376-1389) и на сина му Стефан Лазаревич* (ИОД*); а също донякъде Хърватия и Босна, които са населени със склави (наричани словени*, но и венети – НА*), като при това трябва да се има предвид, че през 993 и 996 г. немското духовенство успява с агресивни действия да закрие Българските епископии в Прага*, в Краков* и във Вроцлав*.

Обаче, поне относно Сърбия* следва да се подчертае, че още от ІХ век – откъм 869 г. насетне при управлението на Българския владетел (император) Борис І Михаил* (852-914) и след това – Сръбската етническа склавска властваща династия е силно българизирана и “сръбските” културни факти трябва да се разглеждат именно и най-вече през Българската култура, през българския произход на Сръбските владетелки и владетели, и през българските творци и майстори (вж. Сърби*, Сърбия*), а не директно през Византийската (независимо от няколкото факта на пряка византийска връзка, защото те са не само малко на брой, но и практически не са съществени).

При всичко това се забравя, че всред говорите в групата на Словенските народи единствено Българският език*, писменост (азбука) и книжнина са благословени и канонизирани по два пъти официално от Константинопол (в 855 г. и 863 г.) и от Рим (в 866 г. и 869 г.). Именно по тази причина в “славянските” страни през средновековието не може да се ползва никой друг език, освен българския език и свързаната с него догматика; и защото останалите канонични езици – елински, класически латински, др.-еврейски и сирийски – са напълно неразбираеми за населението на словенските страни.

Другите “славяни” в Християнска Европа, носещи най-късно от ІХ век нарицателното Словени*, са под попечителството на християнска България, което се отнася включително и за Литовия (Рутения*) с Галиция* и Киев*, за Смоленск* и за Твер*, за териториите между река Рос*, Черно море* и река Дон* с Крим*, и независимо, че част от тези земи и хора от време на време формално попадат под опеката на Константинополската патриаршия.

От тези факти става ясно, че под “славяни” и “славянски” се прикрива почти единствено само названията българи, български и България, но пък тихомълком се приобщават славяно-руснаците от Московия*. Обаче Московското княжество или Московия* – същинският предшественик на сегашната Руската империя (ХVІІ-ХХІ в.), което също в огромна степен е българизирано езиково и канонично (вж. Киприян* /1375-1406/), се превръща в реален фактор в района на Източна Европа едва след 1493-1503/1505 година (вж. Зоя-София Асенина*; ЕНД*), като на практика става видим в Европейското политическо и културно пространство чак през ХVІ век;

Г – Готите, Balkan Media, София, 2003;

ГА – Георги Асьов, Племенница на Иван Асен ІІ дава начало на кралски династии в Европа; Българското православие е стигнало до Краков; в-к Континент, 24, Х, 1997, София, http: //www.tetracom.com/kontinent; Пан Мачей и Старите българи;

ГБ – Гази Барадж (1229-1246), “Гази-Барадж тарихы”, т.е. “История от Гази-Барадж” или “Гази-Бараджевата история (на Волжка България)“, оформена и завършена в периода 1242-1246 г. и публикувана повторно в сборника “Джагфар тарихы” (ДТ*) през 1680 г.; вж. тук по-долу “ДТ”;

ГЕ – Географический энциклопедический словарь, Советская энциклопедия, Москва, 1983;

ГЕНб – Генетичният код на българите, д-р. Славян Стоилов, списание “8”, бр. 6 (18), юни 2010, София; вж. също сп. “8” на http://www.ossem.eu/article.aspx?pg=arl386;

ГЕР – Пеперуда и Герман, български празници и обичаи, Рачко Попов, Jusautor, ДИ “Септември”, София, 1989;

ГИ – Епосът за Гилгамеш, http://www.russianplanet.ru/index.htm;

ГКБ – Гадателските книги в старобългарската литература, Аделина Ангушева – Тиханова, Времiа, Соф., 1996;

Д – Родът Дуло, В. Илиев, И “Компарсита”, София, 1996;

ДБВ – Другите балкански войни (1912-1913), изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 г…, Фондация “Свободна и демократична България”, София, 1995;

ДВБ – Дунавска България и Волжка България през VІІ-ХІ век, Георги Владимиров, Орбел, София, 2005;

ДЗД – Дипломатически записки (1864-1874), Донесения (1865-1876), граф Н. П. Игнатиев – руски посланик в Цариград 1864-1877 г., том І (1864-1871), “Архивите говорят” № 48, Универс. издат. “Св. Климент Охридски”, София, 2008;

ДИВ – Династии и владетели, ТЕМА – Larousse 2001, ICON – София, 2004;

ДИД – Димитър Ил. Димитров, ”Кой е Борис Годунов”, спис. Авитохол, кн. 2, 1995;

ДЛ – Диоген Лаерций, Животът на философите (За живота и ученията на философите), НК, София, 1985;

ДМ – Митологии древнего мира, Наука, Москва, 1977; Mythologies of the ancient world, Ed. by Samuel Noah Kramer. New York, 1961;

ДМБ – “12 мита в българската история”, Божидар Димитров, Фондация КОМ, София, 2005; това е една книжка – доста впечатляваща за редовия, малко компетентен и излизащ от тоталитарната епоха читател – където, обаче, опита да се оборят с някакво право 12 от доста остарелите и чак неудобни вече миологеми от историята на българите, се опира и наново узаконява цялата останала комунистическа митология за Българската история;

ДОБ – Дипломатически отношения на България 1878-1988, издателство на БАН, София, 1989 (дадена за набор на 30, ХІІ, 1988, излязла от печат на 28 септември 1989); История на българската дипломация 1879-1913, Фондация “Отворено общество”, София, 1994;

ДР – Древните българи, историческа библиография, Петър Чолов, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2001;

ДРЕ – Древните българи, факти, хипотези, измислици; автор Васил Ат. Василев; изд. “Изток-Запад”, София, 2009; Този труд има своите достойнства, но авторът му предварително го е обрекъл на еднопосочно позициониране, докато историята на който и да е народ или личност е винаги многопластова и многопроблемна. Още в тезисите си (стр. 47-49) той слага знак за равенство и обединява от сътворението до ден днешен Българската история с Волжко-Българската история, макар че тя е обща само до ІХ-Х век (в политически периметър до ХV-ХІХ в., но според българите “тук” и “там”, и до ден днешен), че едната е предимно християнска, а другата е предимно мюсюлманска, че Волжка България* има едни жизнено-важни проблеми за разрешаване през ХІІІ-ХVІІ в., а (т.н. Дунавска) България през ХІV-ХVІІІ в. – други. Такова формално обединяване е равнозначно на обединяването на историята и езика на Древна Персия (559-323 г. пр. Хр.) с историята и езика на тюркизираната Сасанидска Персия (224-651 г. от н.е.) – не че няма стотици формални паралели (нпр. Римската империя и Руската империя са: 1., империи; 2., в Европа; … и пр.). По-скоро в труда на В. Василев се дава картина на популярното, но безкритерийно мислене, налагано на българското общество към периода 1990-2008 г.;

ДРЦ – Древната българска цивилизация, Марин П. Димитров, ТАНГРА, София, 2000;

ДТ – Джагфар тарихы (рус. История Джагфара), свод булгарских летописей 1680 год, Бахши Иман, том І, второе фототипное издание, редакционная коллегия Р. Ш. Шарипов (главный редактор), Р. Х. Ахметзянова, Ф. Х. Ахметзянова, Р. М. Кадыров, Г.-Х. Н. Нурутдинов, Ф. Г.-Х. Нурутдинов, Р. Р. Харисов (технический редактор), © автор предисловия Ф. Г.-Х. Нурутдинов, Издателъский дом “Огледало”, София, 2001;

ДТК – Джагфар тарихи /Историята на Джагфар/ – Свитък от булгарски летописи – 1680 година, Бахши Иман, превод от руски на проф. Васил Колевски, под общата научна редакция на проф. Андрей Пантев и научната редакция на д-р. Цветелин Степанов и Методи Рождественски, първо издание, ИК “Кама”, София, 2005, официално представена от издателите в Софи на 05, ІV, 2006;

ЕБ – Енциклопедия България, БАН, София, 1978 и пр.;

ЕВ – Записки Императрицы Екатерины Второй, Орбита, Москва, 1989 (Записки Императрицы Екатерины Второй, перевод с подлинника, изданнаго Императорской Академiей наукъ, С.-Петербургъ, изданiе А. С. Суворина, 1907);

ЕЛ – Еленски сборник, текстове за историята на град Елена и областта му във връзка със 100 години от създаването на Еленската “Даскалоливница” и читалище “Напредък”, отговорен редактор-съставител Станьо Сираков; София, 1968 г.;

ЕН – Енциклопедия А-Я, изд. на БАН, София, 1974;

ЕНД – Европа, история, Норман Дейвис, “Абагар”, В. Търново, 2005; Europe, A History, Norman Davies, first published by Oxford University Press in 1996; Published by Pimlico 1997;

ЕП – Енциклопедия Пирински край, “Енциклопедия”, Благоевград, 1995;

ЕР – Этимологический словарь русского языка, М. Фасмер, т. І-ІV, Прогрес, Москва, 1986-1987 (Russisches etymol-оgisches worterbuch, Max Vasmer, Heidelberg,1950-1958);

ЕС – Энциклопедический словарь в двух томах, Советская энциклопедия, Москва, 1964 ;

ЕТ – Известия на етногравския институт и музей (ХІV, ХV, ХVІ), БАН, София, 1972-1975;

ЕФ – Египет на фараоните, Сергей Игнатов, Изд. “Парадигма”, София, 1998 ;

ЗБ – Зиези, от който са българите – предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология, Петър Голийски, Тангра ТанНакРа ИК, София, 2003;

ЗБЖ – Збигнев Бжежински, Извън контрол, Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век; Обсидиан, София, 1994; Zbigniew Brzezinski, Out of control, Global Turmoil on the Eve of the Twenty-First Century; New York, 1993;

ЗИК – “За историческите корени на руско-българските духовни връзки”, к.ф.н. Анатолий Шчелкунов (рус. Щелкунов) – генерален консул на Руската Федерация (РФ) във Варна*, в. Словото днес, издание на СБП, бр. 10 (558), 20 март 2008 г., София (е-mail: slovotodnes@abv.bg); същата статия се явява предговор към книгата с избирателно подбрани теми за руско-българските отношения “България, Варна – Русия. От Средновековието до ново време”, Славянска литературна и артистична академия, Варна, 2008; статията е пример, че и днес руско-имперската доктрина Панславизъм* продължава активно да се следва от Руските властници и да е действаща агресивна идеологическа платформа на официалните руски управленски среди, налагана и на народите в границите на Руската федерация, и в международното политическо и популярно пространство;

ЗМ – Змеят в българския фолклор, Милена Беновска-Събкова, БАН, София, 1995;

ЗП – Зад Високата порта, Д. Шишманов, НИ, София, 1994;

ИА – Историко археологически изследвания (в памет на проф. д-р Станчо Ваклинов), УИ “Св.Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 1994;

ИБ – Иван Божилов, Българите във Византийската империя, АИ “Проф. Марин Дринов”, София, 1995;

ИБВ – История на България, т. VІ – Българско възраждане 1856-1878, БАН, София, 1987;

ИБГ – Иван Петрински, Истинката история на България – битието, Ciela, София, 2009;

ИБД – История на България по дати, КК “Труд”, София, 2003;

ИБИ – Извори за българската история, VІІІ, БАН, София, 1961;

ИБК – История на България от Блазиус Клайнер – съставена в 1761 г. (всъщност през 1761 г. трудът, след последно редактиране, е преписан на белова от помощник на автора, който е монах в българска францисканска общност, а самата хроника е писана и съставяна в предходните 10-тина или повече години; вероятно поетико-историческото съчинение “Разговор угодни народа словенского” на францисканския монах Андрия Качич-Миошич, издадено в 1756 г., е повлияно именно от “Историята” на Блазеус Клайнер); под редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов, БАН, София, 1977;

ИБН – История на Балканските народи ХV-ХІХ век, НИ, София, 1971;

ИБР – Петър Мутафчиев, История на българския народ, издателство на БАН, София, 1992 (1943);

ИБС – История на Балканските страни, Едгар Хьош, ЛИК, София, 1998;

ИВ – Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата (1734-1924), УИ Св. Климент Охридски, София, 1995;

ИД – Ив. Дуйчев, Страници от миналото, ”Отечество”, София, 1983 г.;

ИДК – Дипломацията на Княжество България 1879-1886, Е. Стателова, БАН, София, 1979;

ИДИ – История на дипломацията, т. І-ІІІ, БКП, София, 1946 -1949;

ИДС – Страници от дипломатическата история, В. М. Бережков, Партиздат, София, 1988;

ИДЦ – Институт по древни цивилизации – Научна конференция на тема: “Древната българска цивилизация – същност и значение за формирането на старобългарската култура”, Институт по древни цивилизации, София, 2001;

ИЗ – Златарски, История на българската държава през средните векове, “Д.П.”, София, 1927;

ИЗА – Истини и загадки на археологията, Анри-Пол Ейду, БХ, София, 1976;

ИИ – История на древния изток (История древнего востока), В. И. Авдиев, ОГИЗ, Ленинград, 1948 г.;

ИК – Иво Кременски, “Проект за човешкия геном”, http: // btv.bg/news/?magik=reporters&rep_id=166; DNES.BG Форуми – От къде произхождат българите, изследване на т.нар. “мъжка” Y-хромозома, 14 ноември 2005;

ИМ – История древнего мира, ГУПИМПРСФСР, Москва, 1951;

ИМЕ – Произход и значение на ИМЕНАТА на нашите градове, села, реки, планини и места, Васил Миков (Произходъ и значение на ИМЕНАТА на нашитı градове, села, рıки, планини и мıста, Василъ Миковъ, уредникъ въ Народния музей), Наука и знание, печатница Хр. Г. Дановъ – О.О.Д-во, София, 1943 г.;

ИН – История на нова България 1878-1928, Т.Ф. Чипевъ, София 1929 – Торонто, 1989;

ИНА – История на нова България 1878-1941, Никола Станев, ИЦ “Ив. Вазов”, София – ДФ “Абагар”, печат. В. Търново, 1992;

ИОД – “Огледалото на света; История на Османския двор” (1482-1493), Мехмед Нешри (вт. пол. на ХV в. – †сл. 1493 и пр. 1520), превед и коментар Мария Калицин, Изд. на ОФ, София, 1984;

ИП – Исторически преглед, год. LVІІІ, кн. 1-2, Институт по история при БАН, София, 2002;

ИПА – Иво Панов, “Незнание, предоверяване и … броеница от грешки”, в. Словото, бр. 17, 3 май 2007;

ИР – История Древнего Рима, “Высшая школа”, Москва, 1971;

ИРЧ – История на българите (1876), д-р. Константинъ Иречекъ (1854-1918, Йозеф-Константин Иречек, български министър на образованието 1881-1882), подъ редакцията на проф. В. Н. Златарски, издава Срашимиръ Славчевъ, София, 1929;

ИС – История на света в дати (38 000 пр. Хр. – 1994 сл. Хр.), Rfdney Castleden, ”Атлантис”, София, 1994;

ИСР – История на СССР, под редакцията на проф. А. М. Панкратова, превод от руски Денчо Минчев, ДИ “Наука и изкуство”, София, 1949;

ИХ – История на света – хронология, ДИ “П. Берон”, София, 1985;

К – Патриарх Кирил, Българската екзархия в Одринско и Македония след освободителната война (1877-1878), Издателство на Св. Синод, София, 1970;

КА – Разговори с принц Кирил (книга първа), Михаил Топалов, Български Писател, София, 1991;

КАП – Капиталът, Карл Маркс, БКП, София, т. І – 1948, т. ІІ – 1954, т. ІІІ – 1953;

КИ – Кратък исторически справочник – средновековие, НП, София, 1984;

КИБ – Кратка история на българския народ, Просвета, София, 1993;

КК – Кой кой е в средновековна България, Й. Андреев, И. Лазаров, Пл. Павлов, ”Просвета”, София, 1994 г.;

ККА – Българските ханове и царе VІІ-ХІV век, историко-хронологичен справочник, Йордан Андреев, “Петър Берон”, Пловдив, 1994;

ККБ – Кой кой е сред българите – ХV-ХІХ в., редактор и координатор на текста ст.н.с. д-р Илия Тодев, ИК “Анубис”, София, 2000;

КО – Коран;

КЦ – Кенет Кларк, Цивилизацията, БХ, София, 1989;

ЛР – Латинско-Български речник, “Наука и изкуство”, София, 1990;

ЛЕ – Ленин, руският демон, Дмитрий Волкогонов, ИК Прозорец, София, 2007 (АПН, Москва, 1996);

ЛУ – Литургия за усмивка, Кина Къдрева, “Болид”, София, 1997;

М – За Кирил и Методий, Михаил Маргаритов, Ангелика Маргаритоф – Хофер, Едле фон Сулматал, Тангра, София, 1999;

МА – Македония; Сборник от документи и материали, БАН – Институт за история, Институт за български език, София, 1978;

МАК – Македония в историята ня българския народ, Борислав Примов, “Българско дело”, печатница Т.Т. Драгиев и с-ие, София, 1943, ИК “Галик”, София, 2000;

МВМ – Марк Валерий Марциал (І в. – нач. на ІІ в.), эпиграмы, Изд. “Худ. лит.”, Москва, 1968;

МД – Митология на Месопотамия, К. Личковска, К. Шажинска, БХ, София, 1984;

МИ – Макиавели, Избрани съчинения, НИ, София, 1985; Tutte le opere storiche e letterarie di Niccolo Machia-velli, Firenze, Barbera, 1929;

МК – Митология на китайците, Мечислав Кюнстлер, БХ, София, 1987;

МЛ – Княгиня Мария Луиза, Фани Попова-Мутафова, И. “Пейо Яворов”, София, 1994;

ММ – Моско Москов, Именник на българските ханове (ново тълкуване), ДИ ”Д-р Петър Берон”, Соф., 1988;

ММР – Миниатюри от Мадритския ръкопис на Йоан Скилица, Ат. Божков, БАН, София, 1972;

МН – Мифы народов мира, т. І и ІІ, “Советская энциклопедия”, Москва, 1980-1982;

МП – Митът на Панславизма и съдбата на България, Никола Виденов, 2010 г. (missionpossible, категория: История), из “Неизменният антропологичен облик на българите”, инж. Емил Живков;

МР – Махабхарата и Рамаяна, www.god.ru/theramastory.htm и пр.

МС – Малък речник на старобългарския език, Дора Иванова – Мирчева, Ангел Давидов; “Слово”, В. Търново, 2001;

МХ – Митология на Хетска анатолия, Мачей Попко, БХ, София, 1983;

МЮ – Михаил Юхма, Древните българо-чуваши, АлфиолА, Варна, 2003;

МЯ – Митология на японците, Йоланта Тубелевич, София, 1986;

Н – Мишел дьо Нострадамус и неговите пророчества, Свят, София, 1991; Предсказанията на Нострадамусъ – астрологъ отъ ХVІ-ия векъ – 1939-1999 год., ЕФ “Сателит – 55”, Русе, 1990 (фототипно издание на книгата от 1939 г.); Нострадамус – ключът кам бъдещето, Валери Хюит, Хомо футурус, София, 1996;

НА – Немски и австрийски пътеписи за Балканите ХV-ХVІ в., НИ, София, 1979;

НАБ – Българите през ХVІ век, Е. Грозданова, Ст. Андреев, изд. на ОФ, София, 1986;

НБ – “Мы – болгары, а не татары” – ІІ, Болгарский национальны конгрес, ИК Огледало, Казань-София;

НГ – Найден Геров, Речник на българския език, ”БП”, София, 1978, фототипно издание на “Труд”, Пловдив, 1895-1908;

НП – История на българите: потребност от нов подход – преоценки, сборник – І, ІІ и ІІІ част., Тангра, София, 1998-2000;

НЦ – Нови роли, нови цели…, Джереми Парът, сп. “Критическо мислене”, бр. 2, БАЧ, София, 2003;

О – Омир, Илиада, превод Ал. Милев и Бл. Димитрова, НК, София, 1969;

ОБ – Образуване на българската държава, П. Петров, НИ, София, 1981;

ОМ – The Museum of Oriental Art, Moscow; Aurora Art Publishers – Leningrad, 1981;

ОРА – Oxford advanced learner`s dictionary of current English, A. S. Hornby with A. P. Cowie, A. C. Gimson; Oxford University Press, 1974-1987; Речник на съвременния английски език за напреднали, Наука и изкуство, София, 1989;

ОС – Отбранителни съоръжения в българското средновековие, М. Харбова, Техника, София, 1981;

ОХ – Омар Хайям, Рубайят, подбор и превод Йордан Милев, НК, София, 1990;

П – Табула Певтингериана от ІІ в., редактирана през ІІІ в., едно от копията, http://www.tabula–peutingeriana.de/tp/tp8.html;

ПБ – Пътят на българите, Д. Д. Съсълов, Кибеа, София, 2000;

ПВ – Повесть временных лет, превод Д. С. Лихачев, www.hrono.ru/dokum/dokum.html; 2004;

ПД – Петър Добрев: 1. История разпъната на кръст (ИР), ИКК “Славика”, София, 1998; 2. Непознатата древна България (НБ), ИК “И.Вазов”, София, 2001; 3. Ключ към древната българска история (КИ), ЦИБ “Тангра”, София, 2002; 4. Да изтръгнеш слово от камъка (СК), ИК “Галик”, София, 2002; 5. Сказанието на Атиловите хуни (СА), Славика – РМ, София, 1997; 6. Царственик на българсото достолепие (ЦД), ИК “И. Вазов”, София, 1998; 7. Езикът на Аспаруховите българи – речник и граматика (ЕА), ИК Огледало, София, 1995; 8. Балхара край Памир (БХ), ЦИБ “Тангра”, София, 2004; и пр.;

ПЖ – Плутарх, Успоредни животописи, “Народна култура”, София, 1981;

ПЖИ – Плутарх, Избрани животописи, “Народна култура”, София, 1969;

ПИ – Подбрани извори за историята на Византия, Д.Ангелов, П. Тивчев, НИ, София, 1974;

ПК – Православен календар 2004, Българска Патриаршия, София, 2003;

ПКА – Православен календар 2006, София, 2005;

ПКО – Падането на Константинопол, Стивън Рънсиман, София, 1984 (The fall of Constantinople, St. Runciman, 1964);

ПЛ – Пиер Левек, Le monde hellenistiqu, Armand Colin, Paris, 1969; Еллинистический мир, Наука, Москва, 1989;

ПЛА – Текстове и статии за Кирил и Методий*, публикувани в списание “Пламък”, бр. 5-6, София, 2007;

ПМ – Плиний Млади, Писма, НК, София, 1979 ;

ПНБ – В прародината на българите, Максим Караджов, Цветан Томчев, millennium, София, 2007; в. Уикенд, 10-16 ноември 2007;

ПП – Печатите на Преславските владетели, Иван Йорданов, ВК “Св. Георги Победоносец”, София, 1993 г.;

ПР – Прокопий, Тайната история, НК, София, 1983;

ПРБ – Правописен речник на българския книжовен език, Л. Андрейчин, Вл., Георгиев, Ив. Леков, Ст. Стойков, Наука и изкуство, София, 1965;

ПРЛ – Приписки и летописи, “Писахме да се знае”, съставитлство, коментар и бележки Венц. Начев и Ник. Ферманджиев, издат. на ОФ, София, 1984;

ПС – Персидско русский словарь, ”Русский язык”, Москва, 1983;

ПСА – В пустините на Средна Азия, ген. Георги М. Вазов (1860-1934), ВК “Св. Георги Победоносец”, София, 1993;

ПСБ – Персийско-български речник, Академично издатерство “Марин Дринов”, София, 2009;

ПСТ – Джорджина М. Макензи, Аделина П. Ърби, “Пътувания из славянските (! словенските*) провинции на Европейска Турция” (“Travels in The Slovenic Provinces of Turkey – in – Europe”, by G. Muir Mackenzie and A. P. Irby; Alexander Strahan, Publisher London and New Jork, 1866), с увод на Уйлям Гладстон (1809-1898) – виден великобритански политик, водач на Либерялната партия и премиер на Великобритания; Издателство на ОФ, София, 1983;

ПХ – Прабългарите и християнството, Ив. Венедиков, И “Идея” – “Тракия” ООД, Ст. Загора, 1995;

ПХС – Български притчи или пословици и характерни думи, събрани от П. Р. Славейков (първоначално издадени в две части – през 1889 г. и 1897 г.); БП, София, 1972;

РА – Русско-английский словарь, О. С. Ахманова, Е. А. М. Уилсон, “Русский язык”, Москва, 1985;

РБ – Руско български речник, БАН, София, 1957 ;

РБФ – Руско-български тематичен речник на фразеологизмите, под редакцията на С. Влахов, ИЦ “В.Търново”, В.Търново, 1994;

РВТ – Римска военна теза за българското име, Борислав Борисов – de Bozman, ИК “Екопрогрес”, София, 2008; тезата в книгата е изложена твърде фриволно спрямо историческата и езиковата конкретика, но в текста са включени и някои интересни факти;

РГБ – Римските градове в (днешната територия на) България, Румен Теофилов Иванов, Соф., 2007, www. bgbestseller.com и www.diplomatic-bg.com;

РД – Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век, БАН, София, 1974;

РИД – Римските императори на Дохристиянския римски свят – От патриция Гай Юлий Цезар до овчаря Максимин І Тракиец, Атанас Орачев, ДА България – ИК Лотос Адвъртайзинг ООД, 2007;

РН – От князя Рюрика до императора Николая ІІ, Морд. инж. Издат., Саранск,1992 ;

РНГ – Речник горански (нашински) – албански, Назив Докле; Reçnik goranski (nashinski) – allbanski, Nazif Dokle, АИ “Проф. Марин Дринов”, София, 2007;

РС – Руское слово, www. hrono.ru, 2002-2004;

РТБ – Разорението на Тракийските българи презъ 1913 година, проф. д-ръ Л. Милетичъ, фототипно издание, “Тракия”, ДП “Г. Димитров”, София, 1989;

РФ – Разгром на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България 9, ІХ, 1944 – ІХ, 1945, Иван Г. Пейков, Наука и изкуство, Jusautor, София, 1982;

РЧ – Речник на чуждите думи в българския език, БАН, София, 1982;

РЧД – Речник на чуждите думи в българския език (четвърто преработено и допълнено издание), Ал. Милев, Николов, Братков, издат. Наука и Изкуство, София, 1978 (но даден за печат още през 1977 г.); този речник е правен по руско-съветистките славянистични български тълковни речници от 1947 г. (на акад. Ст. Младенов), 1949 г. (на Г. Бакалов), 1955 г. (на БАН) и пр., както и директно по руско-съветските речници „Словарь иностранных слов“ от 1949 г. и 1955 г. – изд. в Москва под редакцията на И. В. Лëхин и проф. Ф. Н. Петров, и „Тольковый словарь русского языка“, том I-IV от 1935-1940 г., под редакцията на проф. Д. Н. Ушаков, а също по „Българо-руско-френско-немско-английско-италиански автомобилен речник“ от 1969 г., „Руско-български технически речник“ от 1957 г. и др. (РДЧ – стр. 12-14), което показва, че той е напълно синхронен със славяноидната руско-съветска теза за езика на „славянските народи“ и с руско-съветската позиция за чуждите думи в руския и другите славянски езици (вж. Славяни*, Склави*, Руски език*), обаче същевременно речникът изобщо не е съобразен с Българския език* и спецификата му, и въобще не отговара на въпроса и фактологията за чуждите думи в българския език; (това се отнася и за всички други речници, издадени в България през периода след 1944 г., както и за правените по тяхната съветска идеологизирана русоизирано-славянизирана база уж „нови“ речници след 1990 и до 2013 г.; тази тенденция може да продължи и през следващите години, докато се използва за базова същата руско-славистка идеологическа теза за „славянските езици“ и докато не се изхожда от оригиналната и неподлежащата на славянизиране теория и фактология за Българския език*, тоест за древния, античния, средновековния, възрожденския и съвременния Български език*);

СА – “Саклабы” к постановке проблемы, А. Ф. Алекперов, trk 2002;

СБ – “Сказание за дъщерята на хана (кана)” (в.-бълг. “Шан къзъ дъстанъ”, ДТ*), епосът на прабългарите, завършен в 882 г., Микаил Бащу ибн Шамс Тебир, “Агато”, София, 1997;

СБЛ – Из старата българска литература, предговор, съставител и редакция Петър Динеков, Български писател, София, 1988;

СБС – Сръбско-Българският спор и Русия, Хр. Силянов, “Гутемберг”, София, 1915 – “Глобус-91”, София, 1993;

СБФ – Съветска България през три британски мандата – 1956-1963 (година) – Из архивите на Форин офис за събития и личности в България, Димитър Димитров, Би Би Си Лондон (British Broadcasting Corporation, London) – Българска редакция, 1994;

СВ – Страните в света – политико-икономически справочник, Партиздат, София, 1989;

СД – Свят и дипломация (le Monde diplomatique – www.mondediplomatique.fr./int/.), София, година І, брой 3, януари 2005, e-mail: sviatidiplomatia@press.bg;

СЕ – Справочник Европа, “Хейзъл”, София 1995;

СЕВ – Скритото евангелие – разкодиране [на] духовното послание на Арамейския Исус, Нийл Дъглас-Клотц, ИК “Кивели”, София, 2004;

СИТ – Словарь исорических терминов, Г. В. Згурский, Эксмо, Москва, 2008;

СЛ – “Славяне; Этногенез и этническая история”, Ленинградский Государственный Университет, Ленинград, 1989;

СМ – Митология на славяните, Александър Гейщор, Български Художник, 1986;

СП – Бхагавад гита, такава, каквато е, Шри Шримад А. Ч. Бхакти-Веданта Свами Прабхупада, The Bhaktivedanta book trust, Sweden, 1990;

СПИр – Слово за полка Игорев, рус. “Слово о полку Игореве”; 1. реконструкция на древно-руски език (988 г. – ХVІ в.); 2. превод на съвременен руски език (след 1953 г.), http://infolio.asf.ru/Rlit/Drl/slovorec.html;

Казахът О. Сюлейманов, авторът на книгата “Аз и Я”, който изследва още през 70-те години на ХХ в. “Слово о полку Игореве”, е на мнение, че текстът на “Словото” е значително манипулиран през ХVІ в. (тв България Оn Air, 12, ХІІ, 2012), т.е. по същото време, когато, най-вероятно някъде след 1547-1560 г. по личното нареждане на Московския велик княз Иван ІV Грозни (1533-1584), е прередактиран и редуциран и текста на т.н. “Повест временных лет”, и е създаден „Лицевой летописный свод“ или „Царь-книга“;

СПИу – Слово за полка Игорев, укр. “Слово о полку Игоревъ, Игоря сына Святьславля, внука Ольгова…” (Слово за полка Игорев, на Игор – сина на Святослав, внука на Олег), текст на украински език, Максим, “Iзборник” (http://litopys.kiev.ua) от 19, ІХ, 2001 (25, V, 2003);

СР – Словар русского языка, ГИИНС, Москва, 1953;

СС – Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.), БАН, София, 1993;

ССБ – Севастияновият сборник в българската ръкописна традиция, Таня Лалева, Полис, София, 2004;

СТ – Христоматия по старобългарска литература, Наука и изкуство, София, 1978;

СТА – Сталин, Дворът на Червеният Цар, Саймън Монтефиоре, ИК “Прозорец” ЕООД, София, 2007 (Stalin, The Court of the Red Tsar, Simon Sebag Montefiore, Weidenfeld & Nicolson, London, 2003); Името на автора – Simon Sebag, е рускоидно и сходно със Семьон Себаг или Шебаг, а пък същевременно както словореда с композирането на самите фрази, така и други детайли говорят, че книгата е твърде русизирана (което може да се дължи до определена степен и на българския преводач). Макар формално текстът да е писан в “новите времена” след промените в СССР-Русия от 1991 г., в него продължава да е налице и дълбоко вкоренен рефлекс, присъщ за примитива на хипноидната среда на руските граждани от втората половина на ХХ век, за омекотяване на оценките за злодейството на Сталин (чиито постъпки и решения си остават и до днес само легендарни, но всъщност са добре скрити под бронята на параноичната властова съветско-руска и ново-росийска секретност, и на практика до сега никога не са били цялостно разследвани и обозрени); и дори прозира активния вътрешен стремеж на днешното руско имперско общество за неговото оневиняване по особен “российский” начин, приемайки в това отношение даже наивно подхвърляната от главорезите на жертвените агнета-плебеи парадна теза, че Сталин уж е вярвал в пропагандираната от болшевиките рекламна идея за някакъв бляскав и съвършен утопичен комунизъм (“трудно е да се открие по-добър синтез между човек и движение от идеалния брак между Сталин и болшевизма”, стр. 16), която обаче няма нищо общо с практиката на групичката болшевишко-съветски властители – най-човеконенавистната и най-човекоизтребителна управленска машина в Света от 1917 до 1992 г., и въпреки огромния брой на Сталиновите жертви в СССР или Съветска Русия – над 80 милиона от 1918-1919 г. до 1953 г. (при под 10 милиона руски жертви във Втората световна война от 22 юни 1941 до май 1945 г., изключвайки избитите съветски военни и цивилни граждани по заповеди на Сталин от собствените му войски и командващи, като за сравнение Германия дава общо 10 милиона военни и цивилни жертви от 1939 до втората половина на 1945 г. по всичките си фронтове и територии); [по официални последни руски данни през Втор. св. война, в т.ч. и във войната с Япония от 8 авг. 1945 до капитулацията й на 2 септ. 1945, са загинали 6,8 млн руски военослужещи, а 4,4 млн са (?) “пленени или безследно изчезнали” (германците пленяват към 3,5 млн. руски войници, повечето от които са върнати в СССР след войната), общите “загуби” на СССР са 26,6 млн. човека, а всички руски военослужещи във войната са 34 476 700 човека, днес са живи под 4 хиляди ветерани-участници (ОРТ, Канал 1, утринен блок, 22 юни 2011); всъщност общо съветските военни загуби – в цивилни и военослужещи, са съпоставими с германските и са под 10 млн. човека, а останалите са жертва главно на (1) постоянните Сталински репресии, (2) на умишлено избиване на военни части (нпр. по заповед на Сталин в морето край Севастопол, при руското отстъпление, са оставени да се издавят около 500 хиляди военослужещи /ОРТ, Канал 1, “Искатель”/, като поне още толкова са взривени от НКВД в катакомбите на града) и (3) на заточения в смъртоносни лагери на Гулаг след завръщането им от Европа или след излизане от обкръжение; за срв. всички жертви на Съюзниците: Великобритания, Франция, САЩ, СССР, Канада, Китай, Австралия, Полша, Нова Зеландия, ЮАР и другите, общо са 17 млн. военослужещи и 33 млн. цивилни, т.е. всичко 50 млн., като това включва 6 млн. евреи и още милиони други хора убити в концлагерите, 7,5 млн. поляци избити само от окупиралите съвместно Полша през 1939-1941 г. Германия и СССР, и пр.];

В книгата “Сталин” са пропуснати някои факти (нпр. преименуването на Волжките българи* на татари* в 1920 г. и погрома над българските “Волго-Уралски щати”, както и геноцида спрямо волжко-българите през 20-те години и пр., които може би са засегнати в книгата “Младия Сталин” на същия автор); а пък други факти, макар и многократно споменавани в текста (нпр. подчиняването на Грузия и Абхазия на болшевиките от 16 февруари 1921 г., за което Ленин нарича абхазо-грузинеца Сталин “най-истинския руснак”, унищожителния умишлен глад в Поволжието и Украина в началото на 30-те години и пр.), всъщност са лишени от конкретика, защото не сочат дори и приблизитени данни за броя на унищожените в тези начинания хора. А и самото ограничено “разследване” на Сталин в стеснения период от 1929-1932 г. насетне (стр. 11-22) и в сферата на най-близкото му обкръжение не дава възможност този безмилостен, злобен, отмъстителен и циничен вълк-единак да бъде поставен в контекста на собствените си действия [за връзката между старите и новите най-доверени служители в сферата на централното ръководство на Руската империя е интересна бележката на Саймън Себаг Монтефиоре: “Дядото на президента Владимир Путин (2000-2008, род. 7 окт. 1952 г., от май 2008 г. министър-председател на Руската Федерация и единствен реален кандидат за нов президентски мандат през 2012 г.) е бил готвач в една от къщите на Сталин (1919/1922-1953)”, а преди това – “той като момче носел храна на Распутин (22, І, 1869 – 29, ХІІ, 1916). После готвел за Ленин (1917-1922//21, І, 1924, род. 10 април 1870)”, като авторът твърди, че дядото “отказва да разкрие каквото и да било пред внука си” – Владимир Путин (стр. 306). Последното е доста удобно и дипломатично, но пък е твърде неправдоподобно за съветската действителност на наследствено делегирано клетвено доверие (дори дядото готвач и спец-офицер от личната охрана на Сталин да крие някаква съдбовна тайна като нпр. отравянето на Ленин, чието разкриване би довело до шок и колапс “правоверното” руско общество, изградено след 1917 г. върху лъжи, внушения и заблуди). Особено като се има предвид, че дядото има пръст в професионалното ориентиране и проспериране на внука си, а самият Влад. Путин е “верен” и “проверен човек”, член на тайните служби и шеф на различни структури във властта, в т.ч. на Държавната служба за сигурност, даващи му пълен достъп до най-тайните Кремълски архиви];

СТС – Старославянский язык, С. Д. Никифоров; Утверждено Министерством высшего образования СССР в качестве учебного пособия для учительских и педагогических институтов; Государственное учебно-педагогическое издательство Министерства просвещения РСФСР, Москва 1952, второ издание – Москва, 1955;

СТР – Старобългарски речник, БАН – Институт за български език, том І ΰ-í, издат. “Валентин Траянов”, София, 1999; том ІІ о-y, издат. “Валентин Траянов”, София, 2009; речникът е посветен на “1300 годишнината” на България (681-1981 г.), която следва да е поне от 680 година, и по него се работи от 1975 г., като е завършен и предаден за печат в 1988 г. (т. І, Предговор), съществен период преди “демокрациятя” от края на 1989 г. и началото на 90-те години; в речникът липсват такова основополагащо име като Авитохол* (кан 153 – сл. 173 г.; нариц. име на целия 300-годишен период от 153 до 453 г.), ст.-бълг. Àвиςохолú (Именник*, ММ*), и името на дъщеря му Авава* и пр., наред с термини като àвити, авл˙тè (àвлü) и пр., въпреки че са налични ΰввΰ, Авелъ, авиань, Авиатаръ, Авивъ, Авидъ, Авилонъ, Авиронъ, Ави№дъ, Авраамъ, Аврамъ, Авъксентъ, Авът№хъ и пр., което показва, че при съставянето му са допуснати съществени пропуски, най-вероятно поради провежданата в България след 1944 г. тотална и безапелационна панславистко-кремълскосъветска политика;

ТВА – Потоп раздели цивилизациите Варна и Шумер – Тайните на Вавилонския астролаб, Румен Колев, списание “8”, бр. 8 (20), август 2010, София;

ТЕ – Кратка енциклопедия Тракийска древност, ”Аргес”, София, 1993;

ТД – Тайните досиета на царя, Секретните документи за Симеон Сакскобурготски, писани и събирани от Държавна сигурност от 1946 до 1993 г., Алекс. Димитрова, изд. Вестникарска група България, София, 2009;

ТИБ – Текстове и документи по история на България, издател “Булвест – 2000”, София, 1993;

ТИП – Тайната история, Прокопий (VІ в.), НК, София, 1983;

ТИЧ – Тайната история на човешката цивилизация, Майкъл А. Кремо & Ричард Л. Томпсън, ИК Бард, София, 2002 ;

ТЛК – Тит Лукреций Кар (95-51 г. пр. Хр.), За природата на нещата, НИ, София, 1971; T. Lucreti Cari, DE RERUM NATURA LIBRI SEX, Berolini, 1923;

ТПБ – Теории за произхода на българите (наричани все още от някои “прабългари”, вместо вярното “древни българи”):e–mail: wojnikov@mail.ru (д-р Живко Войников, обзор, “Теории за произхода на древните българи”); http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D1%85%D0%BE%D0%B4_%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5 (Уикипедия, статия за “Произхода на прабългарите”); http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D1%85%D0%BE%D0%B4_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5 (Уикипедия, “Произход на българите”);http://www.kroraina.com/bulgar/rashev_bg.html (д-р Рашо Рашев); http://btvnews.bg/2022933933-Nova_teoriya_za_proizhoda_na_balgarite_ni_srodi_s_persite.html (проф. Г. Бакалов, П. Колев); и пр.;

ТР – Български тълковен речник, ”Наука и изкуство”, София, 1995 ;

ТУ – Национален телефонен указател [на] София, “П. Берон”, София, 1987;

ТУК – Тукидит, История на Пелопонеската война, ДИ Наука и изкуство, София, 1979;

ТШ – “Та`рих-и шахрухи” как исторический источник, Т. К. Бейсембиев, Наука, Алма-ата, 1987;

УГ – Уйлям Гладстон, Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България; Българските ужаси и Източният въпрос, ИК “И. Вазов”, София, 1994;

УО – “Ускудама, Адрианопол, Одрин, Едирне”, Вера Грозева, Оларт, София, 1998;

Ф – Богдан Филов, Старобългарско изкуство, Отечество, София, 1993;

ФА – Ибн-Фадлан, Пътешествие до Волжка България*, Л. М. Бораджиева, ИК “Аргес”, София, 1992;

ФБР – Френско-български речник, Благой Мавров, ДИ “Наука и изкуство”, София, 1959;

ФЕ – Произходъ на семейството, частната собственость и държавата според изследванията на Лави Х. Морганъ, Фридрихъ Енгелсъ, издание на книжарница “Екзархъ Иосифъ”, ул. “Нишка” № 32, София, ? 193? ~ 1943;

ФК – Филипп де Коммин, Мемуари, издательство “Наука”, Москва, 1986; Филип де Комине (Philippe de Commynes, ок. 1447-1511) писал своите Мемоари (Memoires) от 1489 до 1498 г., в които обхваща събитията във Франция и Европа след 1464 г., в т. ч. и някои сведения за Османските владетели, Унгарските крале и Балканите, като труда му се явява водещ пример за историческата мемоаристика във Франция и в католическа Европа от края на ХV век;

ФП – “Факийско предание. Сбирки от народния живот”, Балчо Нейков, БП, София, 1985;

ФР – Краткий французско-русский и русско-французский словарь, “Русский язык”, Москва, 1983;

ФС – Фолклор от Сакар, БАН, АИ “Проф. Марин Дринов”, София, 2002;

Х – Херодот, История, част І, кн. І-ІІІ, ДИНИ, София, 1986; част ІІ, кн. ІV-ІХ, ДИНИ, София, 1990;

ХВ – Христо Вакарелски, Етнография на България, Наука и изкуство, София, 1977;

ХИС – Христоматия по история на Стария свят, НИ, София, 1976;

ХР – Хронос, страны и государства, www.sema.ru;

ХСВ – Христоматия по история на средните векове, НИ, София, 1975;

ХРС – Христо Силянов, “Писма и изповеди на един четник; Спомени за Странджа; От Витоша до Грамодс”, БП, София, 1984 (18 дек. 1927);

ХХЕ – Служба на България в чужбина, Христофор Хесапчиев, ВК “Георги Победоносец”, София, 1993;

ЦБ – Цар Борис ІІІ, живот и дело в дати и документи, Христо Дерменджиев, ИКО-ИНФОРМ, София, 1990;

ЦББ – Цар Борис ІІІ в Британската дипломатическа кореспонденция (1919-1941 г.), том І (1919-1934 г.), ГУ на архивите при МС, НДФ “13 века България”, (“Архивите говорят”, № 38), Универс. издат. “Св. Климент Охридски”, София, 2005 г.;

ЦББ (2) – Цар Борис ІІІ в Британската дипломатическа кореспонденция (1919-1941), том ІІ (1934-1941), ГУ на архивите при МС, НДФ “13 века България” (“Архивите говорят”, № 43), Универс. издат. “Св. Климент Охридски”, София, 2007;

ЦСВ – Цар Симеон ІІ, WWW.KINGSIMEON.BG;

Ш – Шримад бхагаватам, първа песен – І и ІІ част, Бхагтиведанта бук тръст, 1991;

ШБ – Швеция-България, гласове от седем века, ДИ Септември, София, 1980;

ШД – Борис ІІІ и Симеон ІІ, Царе на българите, и швейцарската дипломация (1937-1946), Николай Михайлов, “Етера” – София & “Обектив” – Ловеч, 1993 (BORIS ІІІ ET SIMEON ІІ ROIS DES BULGARES & LA DIPLOMATIE SUISSE /1937-1946/, Geneve, 1991);

ШН – Шах Наме, “Средновековни исторически песни”, превод Йордан Милев, НК, София, 1973; Рустам и Сурхаб, Фирдоуси, НМ, Соф., 1986; София 1986;

ЮП – Юлиан, Цезар на Рим (от към 355 г.), Август на Рим – т.е. Император (361-363, род. 331/332 г. в Константинопол, загинал през юни 363 г. в сражение с Персийския цар Сапор или Шапур ІІ /310-379/), “Писма” (355-363 г.), НК, София, 1983;

Я – Роман Якобсон (Roman Jacobson), Езикът на поезията, съставител Хр. Трендафилов, “З. Стоянов”, София, 2000;

ЯС – Ясперс, Духовната ситуация на времето, ЛИК, София, 1996;