1.

Историята на България, която започва с библейския Потоп*, от Зиези* – внук на Ной* и син на Сим* (всъщност Зиези най-вероятно е самият Ной), не може да се разглежда обективно без да се постави в контекста на развитието на целия свят, и по-точно на т.н. Стар свят, обхващащ до ІІ в. пр. Хр. само Европа, Западна Азия с Индия, и Северна Африка (китайците се включват по-активно в Стария свят чак след двата им военни похода на Запад – до Тян-шян*, в периода 127-121 г. пр. Хр.). Така, чрез конкретизирането на параметрите, от една страна по-точно ще се определи мястото на българите в общия световен културогенен процес; а от друга – обозримо ще се постави разграничителна линия между “Историята на българите” и “Историята на днешните български земи”, в чиито параметри често, и видимо не съвсем правилно, се вгражда от изследователи историята на българския народ.

Според учените едва преди 500 милиона години кислородът в земната атмосфера достигнал такова равнище, което позволило да се появят на планетата животните (NG), и, съпоставимо с този факт, относително съвсем отскоро из полетата и в крайнините на горите закрачил и човекът. А актуалният днес адрес на Земята е: ера “неозой”, период “кватернер”, епоха “холоцен”. В неозой сме от 65 милиона години, а в нейния втори период – “кватернер” – от 2 милиона години. “Кватернерът” се дели също на две – на периода “плейстоцен” (ранен, среден и късен), който продължава приблизително до преди около 10 000 години и периода “холоцен”, в който сме до сега (10 000 г. са само миг на фона на 13 700 000 000 години, които са минали от първичния взрив, създал Вселената ни – Вселената на нашите Слънце и Земя /NG*, юли 2012/, равняващ се на съответствието на 4,22 секунди спрямо една година от 365,25636 дни = 31 558 149,504 секунди).

Това е и едната координата на днешната цивилизация.

2.

Другата координата е фиксирана в човешката митология, която от ХІХ и ХХ в. все по-настойчиво ни доказва, че не е плод на фантазията, а конкретика от привнесени и придобити знания в културата на Homo sapiens sapiens. Тя, като форма на съхранение и пренасяне на опит (чужд и личен) през времето, е база за съпоставка, гарант на развитието и най-важна отлика, деляща човека от хоминидите, тоест от всички видове австралопитек, Homo erectus и неандерталец. Това се подкрепя и от постепенното отхвърляне на т.н. “стандартни представи” и “еволюционната теория”, според които австралопитека е изчезнал преди около 750 000 години, Homo erectus – преди 200 000, а неандерталеца преди 35 000 години или преди 18 000 години, и чак от тогава съвременния човек Homo sapiens живее /сам/ на земята (вж. Алмас*). Същевременно вече е общоприето мнението, че човекът има религиозна традиция от 75 000 години, а това значи че най-късно от тогава той има обществена памет и история – тоест, историческа традиция и историческо знание, което съхранява в своята митология.

3.

Във всяка от познатите ни днес митологии, има два периода. Първият започва със сътворението на света и на човека. В него интерес представлява това, че фактите, описващи началните събития от историята на човечеството са глобални, т.е. еднакви или близки по същество в различните легенди.

Следващите събития постепенно стават с по-конкретен характер и с локално значение. В определен момент от развитието на човешката цивилизация новите легенди, които се включват в праисторическата хроника, остават познати само в един относително ограничен район с обща (макар и поливалентна) култура, етнонимия и топонимия. В това отношение подходящ и изследван пример са елините – полиетносно общество, създадено през V в. пр. Хр. върху градскта икономика на крайморските полиси от траки, ахейци, йонийци, дорийци, финикийци, към които се присъединяват гравитиращите около тях македонци, илири и пр. (вж. Грък*). Елинският малък митологичен кръг от понятия, формиран от протоелинските (праелинските) етнически компоненти около края на ІІ хдл и началните векове на І хилядолетие пр. Хр., се ограничава на Север до Долно-Дунавската равнина и Карпатите*, на Изток до Черно море* и Западна Мала Азия, на Юг до егейските острови и африканското крайбрежие, на Запад до Италия. Големият елински митологичен кръг (който би могъл да е активиран и вторично – след възхода на елинската търговия и корабоплаване) е много по-обширен и достига на Запад до Гибралтар, а на Изток до Хипербореите* – “народа от края на света”, живеещ около и зад Памир, Хиндокуш и Тибет.

По подобен начин се конструират и другите митологии – в Двуречието, Египет, Индия, на Маите и Инките в Америка, в Африка, в Австралия и прочее. В тях, след последното общо за всички култури събитие – разделянето на хората на отделни племена – се включват легенди от времето на самостоятелния живот на общностите и факти, свързани с регионите, които са обитавали. Понякога митологичните събития са толкова неочаквани, че ни “напомнят за бъдещето”, когато ще можем да ги дешифрираме или проумеем. Например в Махабхарата и Рамаяна се описват двигател на “летяща колесница”, начина му на действие и бой в небето между две такива “колесници”, които днешното ни общаство директно и уверено нарича “машини” и “летящи чинии”. Според палеологическите находки, от момента, когато племената се разделят и започват да включват в епоса си регионални факти, до сега са минали поне от 12-19 милиона години – “миоцена”, до 32-55 милиона години – “ранния олигоцен” и “еоцена”. Други находки, за които по принцип се избягват всякакви обществени коментарии, говорят за човешко присъствие (! на Homo Sapiens) от 200 милиона години до 2 800 милиона години (ТИЧ*).

4.

За сега, обаче, консервативната наука се е обединила около конкретиката на фактите, че преди 6 милиона години човешкият ген се е отделил от този на шимпанзетата, преди 2 млн. години се е обособил изправения човешки вид (Homo erectus) с 600 см³ мозък; преди около 200 000 години се е появил човекът с достатъчно голям мозъчен обем, отговарящ на днешния; преди повече от 100 000 години хората вече са ползвали символични знаци – огърлици от охлювни черупки (NG, 2009), и явно са имали традиции и родова памет, а това означава социален живот и диференцирани обществени структури. Към края на благоприятната епоха преди началото на последния Ледников период, който настъпил преди около 73 000 години, хората на Земята били вече повече от 1 милион индивида (NG), а според други твърдения човеците стигнали до 60 милиона (NG).

Тогава избухнал свръх-вуланът на остров Суматра (Индонезия), който изхвърлил 1000 км³ пепел на 80 км височина и над 2 милиарда тона сулфати. Изригването довело до 6-годишна вулканична зима с 90 % намаляване на слънчевата светлина и спадане на планетарната температура с 15ºС. Растенията и животните измрели на обширни територии, а след това настъпил същинския Ледников период. Хора успели да оживеят в източната част на екваториална Африка, като преди около 60 000 години намалели до минималната граница за оцеляване на вида – между 1500 и 3000 индивида или средно 2000 (според други твърдения останали между 2000 и 5000 индивида). След пика на кризата човеците бавно започнали да нарастват, вероятно успоредно с аклиматизирането, стабилизирането и нарастването на растенията и животните, от които пряко зависел живота на човешкия род.

6.

Показателно е, че още преди около 50 000 години, тоест към 48 000 години пр. Хр. и около 25 000 години след началото на Ледниковата епоха и 10-15 000 години след като хората стигнали минималния си брой от около 2 000 индивида, един род от 35 до 50 или малко повече човека, но под 100 индивида, колонизирал Австралия. И то след като към 1500 години родът-племе от събирачи и ловци-риболовци се местил стъпка след стапка по следите на изхранстващите го с плодове и други храни райони; тръгвайки от Африка, през Арабския полуостров (може би), после през Западна и Южна Индия, сетне следвайки от север на юг веригата от острови на Океания, членовете на племето накрая стигнали до Южния континент и го заселили. Събитието станало по време на вихрещият се Ледников период, когато климатът бил доста различен от днешния и вероятно много по-краен и нестабилен, а световното океанско равнище е 130 метра под днешното. При това тоя човешки акт на преплуване на морските простори не бил нещо случайно, а умишлен, целенасочен 250-280-километров преход със салове през океана на едно цяло племе от 40-60 или 90 индивида. Тоест, тези човеци направили около 8-10 и до 12-14 сала, снабдили ги с вода и хранителни припаси за 5-10 дни, и се впуснали в това рисковано пътуване (NG, май 2009), зависещо от капризите на теченията, ветровете и бурите. Безпрецедентният акт показва, че още тогава хората са имали достатъчно социално-битова практика и натрупан исторически опит, предаван от поколение на поколение, за да се осмелят за такова морско пътуване; те имали достатъчно висока култура на цивилизацията си, за да извършат такъв рисков скок в неизвестното (самата Австралия не се виждала от мястото, откъдето предприели пътуването, но те вероятно са предположили същестуването й по полетите на птиците и по облаците, които се събирали в небето над нея);

7.

Вторият митологичен период започва с Потопа*. Той е характерен с това, че става събитие, което намира място във всички епоси на Homo Sapiens от Европа до Австралия и Америка. И то епохи след като хората са се пръснали по цeлия свят и са формирали стотици племена и народи. Създали са отделни култури със своя история, религия, бит и език (като терминология, фонетика, символика), които в много случаи нямат пряка връзка помежду си. За съдбовните следи, които Потопа оставя върху историята ни можем да съдим по изследванията на генетицете. Според тях от 35 отделни човешки генитични линиии, съществували в началото на битието ни, днес са останали едва между 7 и 12. Другите са се загубили след (!) неизвестно събитие, което довело до (!) рязко намаляване на броя на хората на Земята.

Няма да се спираме върху възможността подобно събитие с планетарни последици да се е случило преди милиони, стотици хиляди или десетки хиляди години, да е например пряко отражение на последиците от изригването на свръхвулкана на остров Суматра, и да намира отражение в легендата за библейския Потоп. Първо, защото все още не са събрани достатъчно доказателства за далечната древност. Второ, официалната наука няма изградено единно становище за продължителността на човешкото минало, поради което битието преди това остава предимно в сферата на любопитните факти и Terra incognita за обществото. Трето – съвременната история и в частност българската история, е свързана пряко с библейския Потоп, който освен в епоса, е споменаван като реално събитие в старите хроники (при това независимо дали под понятието “библейски потоп” се крият едно или две преплетени в спомените на съвременното общество събития – от средата на ХІV хдл. пр. Хр. и от VІІ-VІ хдл. пр. Хр.). Например, в един от христианските източници се казва следното:

“В лето от Сътворението на Света 5199, от Потопа 2957, от рождението на Авраам 2015, от Моисей и изхода на израилтяните от Египет 1510, от коронацията на Цар Давид 1032, в 65-та седмица от пророчествата на Даниил, през 194-та Олимпиада, в лето 752 от основаването на града Рим, в лето 42-ро от управлението на Август Октавий (Вторият триумвират – на Октавиан, Антоний и Лепид, е от 43 г. пр. Хр. /ДИВ*/), когато по цялата земя беше мир, Иисус Христос, вечният Бог и син на вечния Отец,… се възчовечи от Дева Мария” (МН*)

[Става ясно, че на Рождество Христово, което е след Бъдни-вечер* – на Коледа*, т.е. на 24 срещу 25 декември, т.е. в 5-те дни след Игнажден* (20 декември; слънцестоенето е на 21-22 декември), започва Първа /слънчева/ година от Новата ера. Всъщност откъм VІ хилядолетие пр. Хр. до І хдл от н.е. на 24 срещу 25 декември е Рождеството на Митра*, чийто култ прелива по-късно – през 310-395 г. – в този на Исус Христа*, което е подкрепено и от изричен закон на Римския император Теодосий І Велики (379-395). Обаче има неоспорими сведения, че през средновековието, включително до края на ХVІ в., Рождество Христово се е чествало на 21 декември, т.е. веднага след Игнажден* (20 дек.), а това следва да се отнесе и за Рождество Митрово през античния период].

Посочените в текста дати са любопитни с това, че “Сътворението на Света” в 5199 г. пр. Хр., заедно с други датировки на събитието – в 5508 г. и 5492 г. пр. Хр., почти напълно съвпада с археологическите факти за появата на култа към Тангра* (Тан*, Върховният космически бог) – около средата на VІ хдл пр. Хр., когато е периода на неговото по-широко разпространение и вер. на доминиращото му положение. Годината 2957 пр. Хр. пък съвпада с царуването на І-ва и ІІ-ра египетска династия (3200-2778 г. пр. Хр.), предхождащи периода на Джосер и ІІІ династия (2778-2260), когато Египет е в активен възход и няма данни или археологически факти, говорещи за голямо бедствие и потоп (каквито има за времето около края на Древното царство в Египет – 2400-2200 г. пр. Хр.). Успоредно с това, можем да определим времето на библейския Потоп (за разлика от същинския Потоп*) в широките граници между 7-6 000 и 5 600 г. пр. Хр. (вж. Билга /3/* – Гилгамеш*). Същевременно загиването на полумитичната Атлантида, описана от ученика на Сократ (469-399 г. пр. Хр.) – Платон (427-347 г. пр. Хр.), се поставя от изследователите преди 10-12 000 г. пр. Хр.; датировката се подкрепя от различни факти, включително и от това, че слоновете в Америка (наред с други видове животни), които са документирани на каменните изображения и явно са обожествявани, изчезват към 10 000 г. пр. Хр. (Disc. 2005).

8.

Въпреки различните теории, с голяма сигурност можем да отнесем времето на Потопа около 13 500 г. пр. Хр. Тогава равнището на световния океан изведнъж се повишава с 40 м, след като 4 500 г. по-рано (към 18 000 г. пр. Хр.) е стигнало до най-ниската си точка за ледниковите 70-75 хиляди години – 130 метра под днешното. При това, според палеолозите преди около 120 000 години, т.е. преди Ледниковия период, климатът на Земята е бил мек и съизмерим с днешния (Disc., 27, ІХ, 2005).

Точно преди около 15 000 години, т.е. към 13 000 – 13 500 г. пр. Хр., е фиксиран и локален Потоп в Северна Америка като част от Световния Потоп и в единство с него. Тогава ледниковото море Мизула пробива ледения си “бент” – явно в синхрон и връзка със започналото световно затопляне, и водна стихийна вълна с дебелина 250 метра се излива на юг и тече няколко дни, изравяйки долината “Скалният водопад” – широка километри и дълга десетки пъти повече (NG). Този феномен с морето Мизула се повтаря няколко пъти, вероятно до края на вторичния ледников период към 8300 г. пр. Хр.

Интересен факт е, че именно във времето на най-голямото засушаване през 73 000-годишния ледников период – към 16-14 000 г. пр. Хр., е фиксирано преминаването на племето Солотрийци от земите на ЮЗ Франция в Сев. Америка. Този преход, включващ пресичането на Атлантическия океан в условията на ледниковия период, е направен със средства, които са аналогични на ползваните традиционно от ескимосите до ХХ век включително – лодки от дърво, тюленова кожа и еленови сухожилия, костени игли с ухо, кремъчни копия, харпуни и стрели, непромокаеми кожени дрехи, и пр. Инвазията на Солотрийците е доказана както с археологични, така и с генетични факти. Тя показва не само възможностите на човешкото общество и на отделната по-голяма или по-малка племенна група в епохата точно преди Потопа (13 500 г. пр. Хр.), но и културното равнище на Човечеството в един период поне с 1000-1500 години по-рано.

9.

Потопът – като кулминация и еднократен акт, е последван от рязко общо повишаване на температурата, топене на ледниците, мощни изпарения, резки климатични аномалии, ураганни бури. Само за сравнение, след изригването на вулкана Кракатау през 1883 г., което е добре документирано и явно не може да се съпоставя по сила с огромната мощ на Потопа, океанската цунамна вълна, която достигнала до височина 28 м при връхлитането си върху далечните срещустоящи брегове, обиколила 7 пъти Земята, а атмосферните аномалии продължили 4-5 години (Disc., 2005).

Причините, предизвикали Потопа, вероятно са космически, независимо дали се дължат на повишена слънчева активност или имат друга конкретика. Според описанието в Библията дъждът продължил 40 дни, а след още 150 дена водата започнала да спада. На 197-я ден Ноевият ковчег се спрял върху Араратските планини (не познатия днес Арарат или *Харарат, а по-източен, в древния масив Имеон* – известен като масива Хара*, който обхваща Хиндокуш, Памир, Танкан* /Тяншян*/ и др.; името има пряка връзка с това на митичната Световна планина Хара*, обитавана от Господа; вж. Билга /3/*). В първия (271) ден на 10-я месец от водата се показали върховете на планините, а след още 40 дни Ной пуснал враната (врана* е от Вар*: “пазя, предпазвам, съхранявам”, което е различно от Хар*). На 14 (21) ден “земното лице поизсъхнало”. “А във втория месец на 27-я ден… земята изсъхнала” (Б*). Общо това прави 382 (390) дена, ако месеца има 30 дни. Или 13 месеца по 12 цикловата система (което, може би съвсим не случайно, съвпада с дължината на една Западно-Азиатска високосна година, а по-конкретно – на една Българска високосна година от 13 месеца, или поне предава образа на такава продължителна високосна година; вж. Древнобългарският календар*, Алем*).

Същевремено земната годината съдържа точно 13 лунни месеца (по 27 дни, 7 ч., 43,2 мин., или по около 29,53 дни от фаза до фаза; 13 лунни м. = 355 дни, 4 ч. и 21 мин., но и 12 месеца по 29,53 дни е около 354,36 дни + 13-ти месец от 29,53 = 383,89 дни ≈ 384 дни). А според фиксираното в Стария Завет начало: “17-я ден от втория месец на 600-та година”, и според края: “27 ден на втория месец от 601-та [година]” (Б*), Потопът продължил точно една година и 10 дена; т.е. 12 лунни месеца по 29,53 дни или 354,36 дни + 10 дни от “втория месец от 601-та година” е общо 364,36 дни, което е приблизително равно (≈) на Слънчева година от 365 дни, 6 ч., 9 мин. и 9 сек.; но пък и 13 лунни месеца по 27 дни, 7 ч. и 43,2 мин. са 355 дни, 4 ч. и 21 мин., което е почти една Слънчева година, а + 10 дни е общо 365 дни, 4 часа и 21 минути, съвпадащо със Слънчевата година от 365 дни, 6 часа 9 минути и 9 секунди.

Но ако “600-та година” е слънчева и високосна, то тя най-вероятно има поне 14 дни повече от не-високосната, което определя броя на Потопните дни на 384, или конкретно е = 360 (12 месеца по 30 дни) + 14 (месец Алем* = Малък Сечко*) + 10 (от “втория месец от 601-та година”); или 385 дни, ако се включи и Игнажден* като самостоятелен ден, който е извън другите елементи.

Обаче според по-древното Шумерско предание – първото, което е можело да бъде записано след изнамирането на писмеността към края на ІV и нач. на ІІІ хдл пр. Хр., Потопът продължил 7 дни или по-точно “6 нощи и 7 дни” (ГИ*; филм на BBC /Би-Би-Си/, БНТ, 25, ІХ, 2005). А той бил предизвикан от неразбирателство между боговете и заради това, че те не преценили добре собствените си сили – мощта, която се криела в самите тях, която те притежавали (ГИ*, вж. Билга /3/*).

Седем дни, а и 40 дни, е реалистичен период за кулминацията на подобно космическо явление със всепланетарен обхват, което с по-умерена активност продължава още десетилетия, а преките последици от него – столетия, като влиянието му се чувства и в наши дни.

10.

Херодот (ок. 495-425 п.н.е.) пише: “от първия цар [на Египет] до жреца на Хефест, този, дето последен се възцарил, имало 341 поколения хора (на друго място 345 поколения /Х* – ІІ, 143/) и между тези хора имало колкото първожреци, толкова и царе. И наистина 300 поколения мъже правят 10 000 години; защото 3 поколения мъже правят 100 години. А още 41 (45) поколения от останалите над триста, правят 1340 (1500) години. По тази причина през [тези] 11 340 (11 500) години – твърдяха [египетските жреци] – не е имало нито един човекоподобен Бог” (Х* – ІІ, 142).

Тоест, според Херодотовите сведения от средата на V в. пр. Хр. или към 450-470 г. пр. Хр., Потопът е бил преди 341 (345) поколения (или цикъла на управление на) върховни жреци и/или царе, когато човекоподобните богове били напуснали Земята и оставили за свои заместници всред хората царете и жреците; тоест, това станало към 11 800 – 11 950 или около 12 000 г. пр. Хр. При това средно царете от ІІ династия на Египет са управлявали по 50 г., от ХІІ династия – по 26 г. и 9 месеца, от ХІХ династия – 29 г., а от І династия на Вавилон – 27,2 години. У някои народи със слънчев календар и година от 12 месеца по 30 дни (360 дни) има 34-годишна стъпка за изравняване (т.е. един период = 34 г.), а при други (нпр. хазарите*) се предполага стъпка (период, = поколение) от 40 и 45 години. Така или иначе, това съобщение на Херодот, както и други източници за времето на Потопа, говорят, че събитието е станало преди или към около 12 000 години пр. Хр. и най-вероятно съвпада с голямото покачване на световния океан към 13 500 г. пр. Хр. и последвалите аномалии.

Обаче наскоро бе открито, че между ХІ и Х хилядолетие пр. Хр. в района на 70-хилядолетната ледникова ледена кора, дебела между 2 000 и 3 000 метра или между 2 и 3 километра, в земите на днешна южна Канада пада голям метеорит или комета, което предизвикало глобални катаклизми и връщането на ледената епоха за още около две хилядолетия – до към 8 300 г. пр. Хр. (NG, 2009). Именно в периода между 11 200 и 9 500 г. пр. Хр. започват да се оттеглят остатъчните Северо-Американски ледници и се образуват Гобемите езера в района на южна Канада и севера на САЩ, които първоначално се оттичали през притоците и руслото на река Мисисипи в Мексиканския залив, а след катаклизма – на изток, в Атлантическия океан (NG, 2009-2012; по същото време, в същия географски пояс – където са и Големите езера в Сев. Америка, и при сходни обстоятелства, свързани с топящите се ледове на северната полярна шапка и в планините в периметъра между 35-40-я и 50-55-я паралел, в Западна Азия се образува и огромното Каспийско море*, което се оттича през реките Тобол* и Об* в Северния Ледовит океан). Всички тук и по-горе посочени факти в своята съвкупност показват, че данните, съобщени от Египетските жреци на Херодот през V в. пр. Хр., имат реална база;

[Трябва да се отбележи, че според сегашните репери, нивото на Каспийско море* в периода след Ледниковата епоха – приблизително от ХІ-Х хилядолетие пр. Хр. до І в. от н.е. – е било на височина към 125 м над днешното океанско равнище, на която е сега Тургайското ждрело (рус. Тургайская ложбина), откъдето морето се оттичало на север. Но ако се съобразим с възможността нивото на това ждрело да е засипано от свлачищата на стените му от І до ХХ в. и така да е увеличило равнищато си с около 5 м наноси, или пък да е прокопано за същия период от буреносните потоци вода и да е понижило нивото си с около 5 м, то следва да се приеме средно равнище на античното Каспийско море между 120 и 130 м над океанското ниво. Обаче трябва да се съобразим и с още някои обстоятелства и фактори. Първо, към началото на новата ера Световният океан е с около 2,75 м под сегашното си ниво, като към 7 500 г. пр. Хр. е с 30 м под днешното. Второ, по време на 64-хилядолетния Ледтиков период – от към 72 000 до 8300 г. пр. Хр. – тежестта на 3-километровия леден слой в северния район на Западна Азия е притискал и снижил значително земната кора, която с оттеглянето на ледовете след Х-ІХ хилядолетие пр. Хр. започва бавно да се издига, като този процес продължава до сега и все още въобще не е завършен. Трето, планинските масиви на Танкан* (Тян-шян*), Алай, Памир, Хиндукуш, Кун-Лун и платото Тибет с Хималаите постоянно и бързо се издигат, което пък накланя в западна посока цялата плоскост на земната повърхност в региона от тези планини до Урал, делтата на Волга и възвишенията Ергени* – отделящи Каспийско от Черно море. Имайки предвид всичко това в неговата динамика, може да се твърди, че към ІХ-VІІІ хилядолетия пр. Хр. Тургайското ждрело – а с него и античното Каспийско море*, и цялата равнина, наричана в източната си част Имеон* и Едем*, и простираща се от Танкан* (Тян-шян*), Памир, Хинду-куш и Куш, до Кавказ, Ергени*, Приволжките възвишения и Южен Урал – са били на доста по-ниско действително планетарно равнище, спрямо фактическото си днешно положение. Възможно е за подледните 100 века или 10 000 години, т.е. откъм 8 000 г. пр. Хр. до днес и в единство с оттеглянето на север на преграждащата океанските води полярна ледена кора, посочената област да се е издигнала общо до 300 метра или с по 3 см в година. Което пък прелполага, че към началото на І в. тя вече се е била издигнала с около 240 м спрямо височината си, която имала към 8000-та година пр. Хр., като през 6000-та г. пр. Хр. се била повишила само с 60 см, през 5000-та – с 90 см, и пр., понеже на всеки 1000 години се повдигала средно с по 30 см];

11.

Според други древни сведения пък, античните жреци твърдяли, че докато в Елада водите на Потопа стигнали само върховете на тополите и на хълмовете, то в Азия (Западна Азия и/или Вътрешна Азия) те покривали върховете на планините. В Библията се твърди същото – цялата земя, доколкото я виждал Ной* и я обходил с кораба си, била покрита от вода, и това се отнася за района на Западна Азия [почти същото се казва и в Американска индиянска легенда за Потопа – че само един връх (съзвездие ?) останал над водата, а Лисицата (звездна конфигурация) си намокрила опашката и затова до днес тя е черна].

От трета страна, 7-те дни, които Бог дал на Ной, за да направи ковчега и се подготви за Потопа, едва ли могат да се сравняват със 7-те дена, за които Богът сътворил Света. По отношение на вторите и за процъфтяване на живота по Земята, космическият “ден” (завършен период от време и/или действие) би могъл да се определя от времето, за което оста на Земята бавно обикаля идеалния център на небесната ос С-Ю по окръжност с радиус 23 градуса и 27’ за около 26 000 години (пак кратно на 13). Затова, дори да приемем, че ден означава месец или година (като се кодират едновременно две неща – и периода на кулминация /в дни/, и цялата продължителност на катаклизъма до настъпване на относително равновесие в природата – в месеци, години и пр. = 390 единици), това не би противоречало на физическите характеристики на катастрофично явление от планетарен мащаб.

С оглед на отдалечеността във времето на Потопа от нас, живеещите през 2000-2020 г. от н.е. – към 15 500 години (или 14-12 000 години), продължителността му не е така важна, както следствията от него. Едно от тях, може би най-същественото, е промяната на начина на живот и организация на хората, връзките между родовете и племената, и оформянето им в по-големи общности. Това е отразено в притчата за Ной, чиито синове дали началото на отделни родови клонове, а техните синове – на конкретни народи (Сим* е родоначалник на всички симити чрез синовете и внуците му, които са родоначалници на отделните симитски народи).

12.

Изглежда, че тогава, със затоплянето след Ледниковия период и увеличаването на растителния и животинския ресурс и на човешката популация, започва да се развива търговията и тя излиза извън руслото на ограничените междусъседски размени. Активирането на взаимоотношенията дава тласък върху прогреса на човечеството, разширява светогледа на отделния субект и му помага да се осъзнае като част от общество, което е качествено по-голямо от семейството. Тези промени са наложени както от рязкото намаляване на броя на хората след Потопа, така и от разместването на животинските популации и настъплението на растителността, вследствие на оттеглянето на ледниците, постепенното подобряване на условията за живот и затоплянето на Земята. Затопляне, което продължава от тогава – около 13 500 г. пр. Хр. – до сега, 2009-2012 година след Хр., като няма подсказки, че тази тенденция ще спре, а дори се очаква рязко нарастване на температурата с 1-2ºС (с по 0,2ºС на всеки 10 години, NG) и издигане на океанското равнище с няколко метра до 2100-2250 г. сл. Хр. (според щадящите очаквания от 2009-2010 г. океана ще се издигне с 0,3-05 м до края на ХХІ век, обаче само при разтопяване на ледовете на Гренландия, което се смята за неминуемо и вече се наблюдава като процес от юли 2012 г., океанското равнище ще се издигне със 7 м /NG/, като тук не се отчита, че заедно с това ще се разтопят и значителни части от двете полярни шапки);

От фактите, които са събрани за живота на хората преди Потопа, може да се заключи, че прадедите ни много по-отдавна са познавали огъня (над 5 млн. години – Аржентина; 2-2,5 млн. г. – Фоксхол, Англия), копието или заострената тояга, а и прашката – bolas (над 3 млн г. – Мирамар, Аржентина; над 2 млн г. – Брамфорд, Англия). Със съвременният човек – Homo Sapiens – изследователите свързват по-късни находки: най-старият накит – гердан от малки оцветени с охра черупки, който е открит в Африканска пещера, е датиран към 75 000 г. пр. Хр., а появата на телесната въшка, пряко обвързана с носещия дрехи човек, генетиците поставят преди 72 000 г. (NG), тоест след началото на Ледниковата епоха, когато човешките общности-семейства започнали да живеят в пещери.

Преди 74 000 години, тоест около 72 000 г. пр. Хр. (NG), Земята претърпяла съдбовен катаклизъм – изригването на супер-вулкан на остров Суматра. Той довел до голямо спадане на температурата, до продължителен ледников период от 58-59 000 до 64 000 години (вторичиния ледников период, предизвикан от падане на голям метеорит в района на Южна Канада е от 11000 до 8300 г. пр. Хр., NG) и до спадане на равнището на Световния океан до 130 метра под днешното ниво, а генетичните проучвания показват, че при този колапс броят на всички хора се свел до около 2 000 индивида (NG). Малочислеността на тази остатъчна човешка група, която се запазила в Източно-Африканския екваторилен район, обяснява защо е възможно общочовешката легенда за Потопа да фиксира катаклизма, предизвикал Ледниковия период и залял населените крайбрежни територии на Източна Африка с нечувано висока приливна вълна, предизвикана от изригването на свръхвулкана в Индонезия; както и защо общият прародител на всички мъже, които живеят днес в Света, т.е. физиологичният Адам*, е живял на същото място – в средната част на Източна Африка – само преди 60 000 години.

13.

Според цитираната в последно време теория за края на Ледниковата епоха, казаната промяна не се случила изведнъж, а станала след дълга преломна епоха от около 10 000 години. От към 20 000 г. до към 10 000 г. пр. Хр. температурата на Земята се повишила с цели 6ºС (средно с по 0,6ºС на 1000 години), като по-видимите промени започнали да се усещат от към 18 000 г. до около 8 000 г. пр. Хр., когато планетата ни навлязла относително стабилно в сегашния топъл период. Самото затопляне се обяснява с трите цикъла на Миланкович – І., промяната на наклона на Земната ос от 22,1º до 24,2º за цикъл от 41 000 години; ІІ., силното елипсиране на Земната траектория около Слънцето под въздействието на съчетаването на притегателните сили на гигантите Юпитер и Сатурн, което се получава на всеки 90-100 000 години; ІІІ., прецесията на Земята, която не е идеално кълбо и чиято ос описва равномерно в пространството завършен конус за всеки 19-23 000 години.

Тези три цикъла съвпадат на около 100 000 години и действат в хармония, при което въздействието на Слънчевите лъчи върху планетата ни се увеличава и температурата на Земята се покачва. При това покачването на общата температура не става равномерно, а се характеризира с остри крайни аномалии на редуващи се по-студени и по-топли периоди, тоест с периоди на по-значими заледявания и с такива на потопни наводнения, предизвиквани от нарастването на водите в огромните ледникови морета, чиито ледени бентове по южните им граници не издържат на напора и временно се разпадат (HG, “Проект: Земята, Ледников период”, 1 авг. 2009).

Явно последвалият затоплянето на Земята цивилизационен възход е свързан с постепенното нарастване на човешката популация след критичния момент, настъпил преди повече от 65 000 години, и успехите на хората в борбата им за оцеляване, приспособяване към средата и овладяването й в полза на собствените си нужди. По времето на Потопа или по-скоро на поредицата от потопи, бележещи климатичните промени, свързани с края на Ледниковия период към 18 000 – 13 500 г. пр. Хр. и на вторичния ледников период във времето от 11 000 до 8 300 г. пр. Хр., човеците вече имали завидно културно равнище.

Най-древните пещерни рисунки, намерени до сега, се отнасят към 45-40 000 г. пр. Хр., но те са пряко продължение на оня гердан от преди 75 000 години. Лъкът, стрелите и бумеранга били разпространени в цял свят 18 000 г. пр. Хр., риболовната кукичка е известна поне от 50 000 г. пр. Хр. (Ю. Индонезия), а въдицата с контра и харпуна са известни от 25 000 г. пр. Хр. (Дордона, Франция).

Хората се научили да отглеждат стада от газели (Палестина, 16 500 г. пр. Хр.), започнали да строят къщи (Иран, Ирак, Израел, Сирия, Русия, Украина – 16 000 г. пр. Хр.) и глинени огнища-камини (Мунго, Австралия, 32 000 г. пр. Хр.), пекли са глина (Павлов, Чехия, 20 000 г. пр. Хр.), правили са бои от минерали и растения, ловували са дори мамути и са обработвали зърнени храни. Вече имали религия и религиозни обряди (гробове с дарове в Куева Морин, Испания, 32 000 г. пр.Хр.; кремация на жена при езеро Мунго, Австралия, 25 000 г. пр. Хр.), законодателство и историческа памет, родов епос и митология, част от която са стигналите до нас древни фрагменти, вплетени в повествованието на народните приказки. С тези достижения и култура някогашните хора – непосредствени предци на всички днешни народи и на сегашната цивилизация, са преминали през колапса на Потопа към 13 500 г. пр. Хр. и са започнали да градят последната, съвременната част от историята на човечеството.

14.

Относително скоро след 13 500 г. пр. Хр. зърнените култури се разпространяват от ЮИ Европа и Средиземноморието към Индия и започва употребата на сърпа за жънене и хромела за мелене (13 000 г. пр. Хр., Бл. Изток и Австралия). Опитомен е азиатският вълк за лов на животни (Ирак) и козата (Йордания), в зърнените райони се появяват селища с десетки (50) къщи и големи некрополи, което говори за традиционна уседнала форма на живот извън пещерите. Хората започват да създават големи обособени етнически групи, чиито култура и език имат общ корен, а броят им рязко започва да нараства. Това става възможно благодарение на новия вид икономически отношения, който се налагат във и между тези общества. Преселенията на такива големи еднородни групи и овладяването на мащабни територии от тях (втората половина на ІХ хилядолетие пр. Хр.), говори за наличието на протодържавни отношения и същевременно на междуетностни противоречия.

В началото на VІІІ хилядолетие пр. Хр. животът в жилища от кирпичени тухли в Близкия Изток, т.е. в Западна Азия, става норма. Тогава е построен и Йерихон – град с крепостна стена (h 4 м) и каменна кула (h 10 м), чието създаване предполага установени кастови отношения (към това време следва да се постави и строежа на Балх* – “майката на всички градове”, в района край огромното Каспийско море*, което се оттича до към втората половина на І в. пр. Хр. през коритата на днешната реки Тобол* и Об* в Северния ледовит океан). С разпространяването на земеделските селища, опитомяването на овцата (7200 г. пр. Хр., Балканите*), металодобива и ковачеството (7100 пр. Хр., М. Азия), опитомяването на зубъра (6200 г. пр. Хр., Балканите), говедото (6000 г. пр. Хр., Швейцария) и пр., се налагат прото-държавните съобщества. Те неравномерно, но относително бързо вървят към създаване на същински държавни форми, а в ІV хилядолетие пр. Хр. и към полиетносни империи.

15.

Същевременно, около 65-60 000 години пр. Хр., през втората половина на първите 10 000 години на Ледниковия период (продължил от към 73-72 000 г. пр. Хр. до 13 500-8300 г. пр. Хр.), хората изпаднали в криза и намалели до към 2000 човека (между 1500 и 3000 индивида). След около 50 000 години – към момента на същинския Потоп към 13 500 г. пр. Хр., броя на хората вече нараснал до 100-150 хиляди. Тоест, увеличили се към 50 пъти за около 50 000 години, като обитавали предимно най-топлите райони, край моретата, езерата и големите реки в Африка, Европа, Азия, Америка и Австралия, а в събираческия си бит се придвижвали на поколение с около 50 линейни километра, което отговаря приблизително на 2500 квадратни километра жизнен район на едно племе за едно поколение (според данните за колонизаторите на Австралия към 48 000 г. пр. Хр., които изминали от Африка до изходния пункт за своя десант в южния континент към 15 000 км за около 300 поколения и преплували протока от 250-300 км със салове, в състав над 30 човека /NG/, най-вероятно над 35 и изглежда не по-малко от 50-60 човека – тоест, прехвърлило се цялото племе-род).

Кам 10 000 г. пр. Хр. хората вече нараснали на ± 1 милион индивида (His., 5-6 ян. 2013), населяващи обитаемите земи по цялото земни кълбо, в това число на Австралия и на Америка (откъм 16 000 г. пр. Хр.). Явно това бързо нарастване на човешката популация за 3 500 години – от 13 500 до 10 000 г. пр. Хр., се дължи на общото покачване на температурите на Земята, въпреки настъпилия вторичен ледников период откъм 11 000 г. пр. Хр. до към 8 300 г. пр. Хр. Затоплянето пък не само наложило бързо топене на ледниковата кора и разпространението в северна посока на растителността и на животинските популации. Но то довело до повдигне и на океанското равнище с няколко десетки метра, което принудило битуващите по крайбрежията хора, живеещи в родове с численост от над 60 човека, по-активно да търсят нови райони за обитаване и препитаване във вътрешността на земите.

Към началото на 1-ва година от н.е. – около времето на раждането или на възкресението на Исус Христа*, хората в Света вече са общо към 250 милиона, обитаващи и Америка от около 16 000 г. пр. Хр.

А през 1900 г. сл. Хр. хората са 1,7 милиарда (увеличили се 6,8 пъти за 1900 години), като имало и 16 града с по над 1 милион жители.

През 2009-2010 г. станахме около 6,7 – 6,9 милиарда, а в момента сме над 7 милиарда. При това учените предвиждат, в доклад до ООН (19 февр. 2009, БНР “Хоризонт”), че след постепенно намаляване на населението в развитите страни и същевременно увеличаване на средната възраст, към 2050 г. “старците” над 60-годишна възраст ще са 22 % или 2 милиарда от земните жители, които общо ще са успокояващите 9,1 милиарда (населението ще достигна “9 милиарда в 2045 година”). Официален доклад в САЩ от 10-11 декември 2012 г., обобщаващ данните от 4-годишно изследване на службите, предвижда, че в 2030 г. хората ще достигнат 8,3 милиарда, а нуждите от храни, вода и прочее необходимости ще нараснат за различните сфери от 30 % до 50 % (btv, БНТ и пр.); но явно изводите в доклада, които са допуснати до широко разгласяване, са умишлено занижени с цел да не притесняват много-много обществото, защото в момента на обнародването му човечеството е вече над 7 милиарда, като в 2001 г. достигна 6 милиарда, нараствайки с 1 млрд за 11 години, а тенденцията е следващия милиард да бъде достигнат за по-малко от 10 години, т.е. ще достигнем 8 млрд към 2021 г. или още в 2020-2019 година. Според други прогнози, пък, още към 2040 година ще стигнем приеманите за критични 12 милиарда (12 000 000 000). Пък и следва да имаме предвид, че само за 110 г. – от 1900 г. до 2009 г. – и въпреки двете световни войни и стотиците по-значими локални войни, при наличието на много по-съвършени средства за масово убиване или раняване и осакатяване, при антихуманната практика в годините на комунизма, при глада в големи райони от света и масовите епидемии, при умишленото намаляване на раждаемостта и пр. – хората стават от 1,7 на почти 7 милиарда; тоест за три поколения – по около 33-35 г., те се увеличават цели 4 пъти (4 по 1,7 млрд = 6,8 милиарда). При това за по-малко от едно поколение, през последните 30-31 г. – от 1981 г., когато са 4,5 млрд, до 2012 г., когато са 7 млрд, хората нарастват с 2,5 милиарда;

16.

На базата на известните и общоприетите данни, времето след Потопа може да се раздели на следните периоди:

А. – от средата до края на ХІV хилядолетие пр. Хр. (от 13 500 до 13 000 г. пр. Хр.). Това е период на оцеляване след Потопа* от средата на ХІV хилядолетие, когато в обособяващите се нови жизнени райони се оформят основните етносни групи. Започва преходът от предпотопния палеолит (древнокаменната епоха) към мезолита (среднокаменната епоха) и неговото налагане (ако приемем, че усъвършенстваните палеолитни сечива и предмети, колиби, огнища, костени сечива, бóласи и пр., от древността до Потопа са само на Homo sapiens, то бързото разпространение на мезолитната култура отговаря и на новите обществени отношения при хората, и на хегемонията на разумния човек – Homo sapiens, която тези отношения му гарантират. Морското равнище е с 90 м под днешното и продължава бавно и равномерно да се повишава, като човеците населяват предимно потъналите днес под водата крайморски територии, където климата е по-благоприятен за растенията с влажността си и с меката си зима. Хората, които са само няколко дестки хиляди по цялата Земя и общо не повече от 100-150 хиляди, използват примитивни плавателни съдове за риболов в района около живелищата си, в границите на обитаваната от рода (семейството) територия. Широко се разпространяват житните растения – от Европа до Индия;

Б. – от началото на ХІІІ до ХІ хилядолетие пр. Хр.; период на създаване на регионални културогенни области, базирани върху хранителните ресурси, особеностите, физическите и жизнените граници на района, в който живеят ограничен брой племенни групи, и начало на търговията вътре в регионалните общности и по периферията на тези райони с околните (съседските) групи; разцвет на мезолита (среднокаменната епоха) и начало на неолита или новокаменната епоха (Европа); още към 13 000 г. пр. Хр. в Близкия Изток са налични сърпоре и хпомели за мелене на жито и други зърнени култари, което говори както за нарасналите възможности за изхранване на човеците, така и за начало на частично усядане на някои от родовете-племена, населяващи предимно крайморските райони, намиращи се днес под океанската повърхност; за тези 2-3 хилади години хората нарастват по брой към 8-10 пъти – от 100-150 хиляди до към 0,8-1 милиона индивида;

В. – от ХІ до VІІІ хилядолетие пр. Хр.; вторичен ледников период от ХІ хилядолетие до към 8 300 г. пр. Хр., предизвикан, най-вероятно, от падането на голям метеорит или малка комета върху периферията на ледниковата кора в района на днешна южна Канада (His., 5 ноем. 2008); към 10 000 г. пр. Хр. хората били около 1 милион индивида (His., 5-6 януари 2013); Това е период на създаване на “земеделски” общества с постоянни местоживелища и уседнал начин на живот. Увеличават се количествата хранителни ресурси и започва ново стъпало на търговска активност. Начало на диференциацията на номадо-ловците и уседналите ловци-събирачи във вътрешността на културните региони (наличието на хромели и сърпове от към 13 000 г. пр. Хр. в Бл. Изток показва, че вече може да се говори за уседнали земеделски общности в Западна Азия, южно от 50-тия паралел, където земята е била извън 63-хилядигодишната ледена кора). Засилва се кастовата определеност и има видимо развитие на религиозно-култовите ритуали. Настъпва нов етап в устройството на селищата (далече от пещерите, в центъра на района на лов и събирателство на рода) и в строителството на къщи. Това е времето на върха на неолита (новокаменната епоха) и се появяват наченки на енеолита (мадно-каменна епоха, от лат. aeneus: “мед” и елин. λίτ-: “камък”) или халколита (медно-каменната епоха, от елин. χαλκός: “мед” и λίτος: “камък”);

Г. – от началото на ІХ до средата на VІ хдл пр. Хр.; период, в който се култивира пшеницата, ечемика, боба, граха, кореноплодни, лен, одомашнява се овцата, козата, говедото, зубъра, свинята, развива се предачеството и тъкачеството; начало и развитие на керамиката (технологията и пещта за печене на изделия от глина), от която се преминава към металургия; през VІІ хдл. пр. Хр. се изобретява и колелото (~ 6400 г. пр. Хр.). Утвърждава се класовото общество и започва неравномерно развитие на отделните култури като се увеличава разликата между напредналите и следващите ги в развитието си ареали, формират се водещи вътрешнорайонни центрове. Появяват се селища-лагери за сезонно и специализирано използване, а същинското селище достига фазата на крепост (със стени и кули) и се поставя начало на градската (нова социална, над-родова) култура (вж. Град*). Това налага нови жилищни форми и опуси на градеж, и слага начало на архитектурата.

Институцията на вожда се издига до самостоятелна и юридически независима, заражда се администрацията. Религията е отделен институт със своя каста, преминава от фетишизиране на природни терени като обожествявани места, към строежа на същински светилища. Започват войните за стопански (ловни, земеделски, пасищни и пр.) райони и за хегемония, поставя се начало на робовладеенето. Начало на полиетностните протодържавни обединения на базата на близкия начин на стопанска дейност и обектите на тази дейност.

Заради изместване и изчезване на някои видове диви ресурсни животни започва преместването на големи еднородни в културно-битово отношение групи (от ср. на ІХ хдл.), които овладяват и трайно се заселват в райони на хиляди километри от първоначалните си живелища. Търговията става равностоен стопански фактор, започва да се развива и морската търговия. Господства микролитната култура и се слага начало на енеолита (халколит, медно-каменна епоха).

Към 7500 г. п.н.е. морското ниво достига до 30 м под днешното – т.е. средна скорост на покачване от Потопа* (13 500 г. пр. Хр.), когато равнището станало 90 м под днешното, за следващите 6 000 г. е 1 см/год., което е видимо за хората и е пропорционално на топенето на ледниците, на валежите и относителната влажност, на плодородието и прочее.

Към 5800 г. пр. Хр. (според даденостите в Древнобългарския календар* през 5792 г. пр. Хр.) в земите на Западна Азия, където в този период се развива най-високата човешка цивилизация и се сътворяват и експериментират насоките за развитието на човечеството чак до епохата на християнството (ДЛ*), се създава и Българският етнос (вж. Древните българи*), както доказват генетическите изследвания от 2002-2007 година (ИК*). Обаче българите – започващи от към 5800 г. пр. Хр. да изграждат както себе си и своята специфична обществена култура, така и своя собствен своеобразен език – не дошли на този свят от нищото и от праисторията на човечеството, а се “родили” в конкретен етап от развитието на водещата световното развитие Западно-Азиатска цивилизация, в конкретен етап от стопанската, технологическата и строителната култура на тази част от Света и в конкретна езикова и терминологична среда (1., езиковата среда е др.-иранско-индийската, като около началото на втората половина на ІІ хдл пр. Хр. др.-иранския кръг от езици се разделя от др.-индийската езикова общност; 2., терминологията и нейната големина и богатство зависи както от стопанската и битовата култура на конкретния етнос, така и от цивилизационната степен на развитието на региона, като е важно каква позиция заема етноса в своя цивилизационен кръг от народи и дали е уседнал или номадски, събирателско-ловуващ или пастирски, разбойнически или миролюбив и склонен към разменно-търговски отношения, и пр.);

Много столетия по-късно, през VІІ в. сл. Хр., в Константинопол е приета 5508 година пр. Хр. за година на Сътворението на света (срв. също ИБИ*, с. 321), а ранните християни в Сирия приемат за година на Сътворението 5490 г. пр. Хр. или 5492 г. пр. Хр. (ОБ*). Тези дати, чиято разлика е минимална, напълно съвпадат с археологическите факти, фиксиращи оформен култ към космическия всесветовен бог Тан* или Тангра* (вж.) в средата на VІ хдл пр. Хр., който постепенно се разпространява както в цяла Евразия – включително в Япония, така и в С. Америка, и най-вероятно, дори само по закона на културогенната осмоза между съседните етно-културни центрове, оказва влияние върху целия свят. Обаче българите почитат бога-договор Митра*, Слънцето* (Фа* или Та, а също Фара*, Фарн*) и бога на възраждането Мада* (вж. Мадара*), като към средата на ІІ хдл пр. Хр. стават Заратустристи*, а от 330-327 г. пр. Хр. влизат в тъй нар. Елинизъм*;

Д. – от началото на VІ хдл до ІV хдл пр. Хр.; период на широко разпространяване на земеделските селища (селищните могили) и отглеждането на домашни животни; керамичните съдове повишават възможностите за съхраняване на зърно, плодове, месо и пр., за създаване на големи запаси от тях, за транспортирането им, развиват културата и начините на опазването им. С подобряване на производството, съхранението, транспорта и централизирането на управлението се създава база за нова степен в разрастването на търговията, която вече става важна част от стопанството на общността и на човечеството.

През VІ хилядолетие пр. Хр. броят на хората в Света, включително с Америка, Австралия и Океания, става вече около 5 милиона човека (His., “Потопът в Черно море”, 11 февруари 2011) и продължава да нараства в геометрична прогресия, за да се увеличи качествено много през следващите около 5500 години и да достигне към 1-ва година пр. Хр. приблизително 250 милиона души (т.е. увеличението за 5500-6000 години е 5000 %, или населението нараства средно с около 0,83 % до 0,91 % на година; от края на ХІ хдл пр. Хр. до VІ хдл пр. Хр., т.е. за 4 500 – 5 000 години, хората са нараснали от 1-1½ милиона на около 5 милиона, или между 3,33 и 5 пъти);

През 5 792 г. пр. Хр. се създава българският етнос, който от този момент нататък започва да гради собствения си живот в района със столица Балх* или Балгх (Balkh, Balgh), познат днес повече с по-късното си име-епитет Бактра* (в областта Бактрия*), на югоизток от Каспийско море* (това море до към 1 в. сл. Хр. е около 4 пъти по-голямо по площ от днешното и е с равнище 125-130 м над сегашното океанското ниво, като се изтича в Северния ледовит океан през Тургайския пролом, р. Тобол* и долното течение на р. Об*). Столица на Древните българи* е град Балх* (днес в Северен Афганистан). Родоначалник е Зиусудра* (Зиусу-Дара или Зиузу-Дара; др.-иран. Дара /2/*: “владетел, обладател, господар, върховен”), познат и с кратката форма на името си – Зиези*.

Удомашненото куче динго е пренесено от ЮИ Азия в Австралия с плавателен съд около 5000 г. пр. Хр. В началото на V хдл в Двуречието (Тигър и Ефрат), в пряка връзка с настъпилото от към 5000 до 3800 г. пр. Хр. световно засушаване, избухва ожесточена война за вода и земя между племенните съюзи, които в други моменти си сътрудничат при построяването на напоителни канали – събития, мощно катализиращи създаването на същинската държава. Обществото край Нил също е стигнало до равнището, което позволява строеж на голяма напоителна система – т.е. и на относително голяма и единна държава в тясната ивица земя около двата бряга край долната (северна) част на реката.

Изграждането на светилища става повсеместно, а гробните камери достигат от протомегалитен тип до менхир, долмен и кромлех [келт.: “дълъг камък”, “каменна маса” и “каменен кръг”; срв. келт. Кромлех: “кръг, кръгов” и ст.-бълг. кπомеøüнθθ: “външен, обиколен; окръжност, овал”, кπомэ: “вън, далече, далеч от центъра, заобикалящ; извън, вън от (центъра)” /МС*/, вж. Келти*]. Разпространяват се градовете-крепости като центрове (столици) на региони и племенни обединения, наред с укрепените селищни могили и укрепленията за временно ползване в случай на опасност (по това време вер. започва разцвета на българската столица Балх* – “майката на всички градове”, и е построен град Анау*).

Океанското равнище достига 10 м под днешното около 5000 г. пр. Хр. и се покачва с 2 метра до -8 м около 3800 г. пр. Хр., т.е. има много ниска средна скорост повишаване от 0,17 см/год. за тези 1200 години, което говори за голямо засушаване на климата и спиране на изпаренията и на топенето на ледниците; срв., че базата е средно покачване с 1 см в година от 13 500 до 7500 г. пр. Хр., от 0,8 см/год. за следващите 2500 години – до 5000 г. пр. Хр., и при средно покачване от 0,69 см/год. за всичките 13 000 г. след края на Ледниковия период (Потопа*) от ниво минус 90 м до 0 м;

[Приблизително може да се изчисли, че като се изключат аномалните временни пикове на застудяване и затопляне в периода между 3800 г. пр. Хр. и 2000 г. от н.е., но пък в съответствие със сравнително последователното общо затопляне на планетарната атмосфера в същото време, то Световния океан средно се е покачвал с 1,379 милиметра в година или по-точно с 1,379310345… мм/година, при което:

към годините на Троянската война и 1200 г. пр. Хр. океанското ниво е било приблизително 4,46-4,42 м под днешното;

към основаването от прото-елините на Понтийската колония Аполония, днес Созопол*, в 690 г. или през 650-600 г. пр. Хр. – океанското ниво е към 3,71 м или около 3,66-3,59 м по-ниско от сега;

към 400 г. пр. Хр. океанското равнище е било към 3,30 м под сегашното;

към 140-114 г. пр. Хр., когато българите се заселили в Северен Кавказ, т.е. между устието на Волга*, р. Кура* и “блатото Меотида” (Азовско море), а пък Българския кан Вунд* напуска Северен Кавказ и се установява на юг от Колхида в района на езерото Ван*, нивото на Световния океан и на Черно море било между 2,94 м и 2,90 м под днешното (а пък нивото на “блатото Меотида” или Азовско море, събиращо сладките води на Дон*, Кубан* и още десетки по-малки реки, и което също е с 2,94-2,90 м по-ниско, било дълбоко средно 1-2 м, при най-голяма дълбочина докъм 10 м);

около 1-ва г. от н.е., в началото й, когато според църквата е раждането на Христос, океанското ниво е било към минус 2,75 м;

около 101 г., когато умира Римския папа Св. Климент І (ок. 91 – ок. 101), нивото на океана и свързаните с него морета е около минус 2,61 м;

около 378-400 г. от н.е., когато България поставя границата си на долни Дунав, океанско-черноморското равнище е към минус 2,24-2,20 м; съвсем не случайно авторите преди Прокопий (VІ в.), които самият той ползва и чиито сведения възприема като напълно реалистични, наричат Меотида – днешното Азовско море – “блато”, а във връзка с това следва да се има предвид, че това “море” в края на ХХ в. и днес е със средна дълбочина 4-5 м и най-голяма дълбочина 13 м (ГЕ*); обаче по онова врем – през V-VІ век, е сладководно блато със средна дълбочина само 2 до 2,5 м и с най-голяма дълбочина докъм 11 м, имащо топли води със специфичен вид и миризма на разлагащи се растителни и животински останки, и позволяващо само бавна скорост на придвижване на плавателните съдове заради разрасналите се водорасли всред множеството плитчини и естествени наноси, съществуващи поради малките вълни и слабите течения;

през 858-859 г. от н.е., когато Константин Фирософ (826-869), пребивавайки във византийския град Херсон по време на своята Хазарска мисия*, намира мощите на Римския папа Св. Климент І (ок. 91 – ок. 101) на един нисък крайбрежен остров в акваторията на Крим*, равнището на Океана с Черно море и Азовското блато са под сегашното ниво с около минус 1,58 м (т.е., днес този остров може напълно да е погълнат от водата);

към 1000 г. от н.е. – около минус 1,38 м;

към 1400 г. от н.е. – около минус 0,83 м;

към 1800 г. от н.е. – около минус 0,28 м или 28 см под днешното равнище на Световния океан и на свързаното с него Черно море*; при това трабва да се имат предвид регулярните най-високи приливи, даващи действителното практическо ниво на морските води, както и височината на крайбрежните вълни по време на най-свирепите бури в Черно и в Средиземно море, стигащи обикновено 6-8-10 м, а наред с това и индивидуалните особености на пристанищните заливи и на брега в очернанията на конкретното селище].

Металургията и обработката на мед, сребро, злато (Варна*, вт. пол. на V-ІV хдл пр. Хр.) е засвидетелствано в Ср. Азия (Анау*; вж Тарима*), в Кавказ, в Ср., Зап. и Изт. Европа; На Балканите – в района от Варна* до Дуранкулак, в няколко находки е открито най-старото ювелирно обработено злато в света, наред с медни инструменти, подобни по вид на рудокопни, които са датирани около 4 600 г. и 4 200 г. пр. Хр. (БНТ, 15, І, 2006), а според по-ранни изследвания – към 3 600 и 3 200 г. пр. Хр. (ЕБ*); Айсмен (Iceman) от ледника Симилаун в Алпите – ок. 3300 г. пр. Хр., носи: медна брадва, колчан с 14 стрели, кремъчен нож, тъкана торба, а причината за смъртта му е намерения в тялото му 6-сантиметров наконечник на стрела, която негов враг е изстрелял в гърба му (според последните генетични и костни изследвания на Айсмен, той е местен човек, живял в долината над която е намерил смъртта си);

Продължават преселенията на големи етно-културни общности, които са надраснали възможностите на районите си на формиране и търсят по-добри условия за живот. В края на периода се създават първите големи държави-империи в Египет и Двуречието. Едва в началото на V хдл в Северна и Южна Америка започва одомашняване на растения (царевица, боб) и животни, а чак около 2475 г. пр. Хр. в Централна Америка е култивирана царевицата, а в Южна Америка – картофа;

Е. – от началото на ІV до І хилядолетие пр. Хр.; период, в който развитите държави прерастват в империи; сухоземната и морската търговия се обособяват като отделни клонове на търговията със свои касти, корабите са многовеслени, бързи и пренасят качествено повече хора (въоръжени отряди) и товари. Морските търговци от Изт. Средиземноморие редовно обхождат Европа (и С. Африка) отвъд Гибралтар – по Атлантика и Северно море, като остават с месеци на сушата и правят лагери, светилища и некрополи. Те се превръщат в носители на култура от Изток към Запад в Стария свят (а може би и в Новия) и обратно, като разпространяват мегалитите и толосите, колелото (колата), метални стоки, техники на тъкане, на металургия, стандарта на живот, мода, търговски отношения и пр (в мумийно погребение в Египет са открити листа тютюн, което доказва връзка между Средиземноморието и Америка).

От ІV хдл пр. Хр. водещите в държавно отношение центрове в Двуречието (град Урук, като нпр. управникът Уруку-кан, където Уруку- е в дателен падеж и отговаря на въпроса “кому”, става владетел на Лагаш и на целия Шумер), в Индия (Мохенджо-Даро, Харапа), в Египет, започват да разширяват властта си над изоставащите или по-слаби съседи (към 3200 г. Менес обединява две големи държави – Северното Египетско царство и Южното Египетско царство); възникването на Урук в Двуречието* и на Мохенджо-Даро и Харапа в района на Индия (в.-бълг. Хин, СБ*, ДТ*) са материални репери за разделянето на общата Индо-Иранска култура на два регионални клона – Древноиндийски и Древноирански (този процес е проследим в единството и отликите на Ведийската и на Шумеро-Акадската* и Иранската* митологии; най-старото др.-иранско предание за завоевателен поход е този за Билга-мес* или Гилгамеш*, владетел на Ур, който през VІ хдл. пр. Хр. завладял Ливан, стигнал до Бактрия* и пр.).

Каналното напояване, интензитета на производството и техническите открития вървят успоредно с усъвършенстването на държавната система (разпространява се бронза, грънчарското колело, оралото /чак до района на Скандинавия/ и пр.; през ІІ хдл домашният кон – опитомен в началото на ІІІ хдл пр. Хр. от уседналите земеделски народи в Ср. Азия – стига до Европа, Египет и Китай, и започва да става стопански фактор в тези региони). Възходът в производството, търговията и държавно-административната система налага създаването и развитието на писмеността (~3000 г. пр. Хр. Суза, Иран и Караново ІV в днешна Ю. България). Появяват се градовете-държави извън границите на големите териториални (държавни) икономически центрове (~2750 г. е основан Тир), островна морско-търговска държава в Източно Средиземно море (Критско-Цикладската, ~ 2800 г.), Хеладското царство (~ 2500 г.) с градовете Микена, Тиринт, Орхоменос, Пилос, Аргос и пр.; вж. Мамата*;

От ІІІ хдл: започва колонизацията и строежа на градове – колониални центрове с поли-съставно население; организацията на пътната система и градежа на мостове става целенасочена дейност на държавата; тогава е началото на междудържавните войни, на морските сражения, презморските нападения. Около 2000 г. пр. Хр. е въведена десетичната бройна система (Вавилон), култивирани са динята (Африка), чая и банана (Индия), фурмите (Арабски п-в), ябълката (горната част на р. Инд). Ползва се вятърната перка (~1700, Вавилон), развива се геометрията (~1500 г., Египет), въведени са протомонети (~ 1400 г., Изт. Средиземноморие) и същинските монети (VІІ в. пр. Хр.).

В Китай, който е неизвестен за Света до към последната четвърт на ІІ в. пр. Хр. (до 127-121 г. пр. Хр.): ок. 2800 г. пр. Хр. възниква натурфилософията Ин-Ян, към 2300 г. китайците внасят ориза от Индия, ок. 2205 г. за пръв път мелят зърнени храни и е основона първата династия (Ся), ок. 1500 г. “откриват” колесницата с коне (най-вер. защото чак тогава в Китай се появява коня), грънчарско колело, започват да произвеждат коприна и опитомяват бивола.

Доста преди 1500 г. пр. Хр. държавата в Крит (Критско-Микенската общност) е под културната, а може би и под стопанската хегемония на др.-иранския регион (двореца в Кносос: фреската “Билга-мес* (Гилгамеш*) и Енкиду убиват Небесния бик, изпратен в Ур от Ищар*”, скулптори на др.-ирански богини и пр.). В края на ХІІІ в. пр. Хр. е Троянската война, имаща откровен стопанско-икономически характер. От ХІІ век пр. Хр. производството на желязо (известно отдавна) започва да придобива стопанско значение.

Западна Азия продължава да генерира популации, които навлизат в Европа и Средиземноморието, разместват народите и носят своя култура, облагородяваща местната – последната четвърт на ІV-ІІІ хдл пр. Хр. в Изт. Европа идват носителите на Ямната* култура, а Хунорите* започват навлизането си в Китай и Изт. Индия; по същото време – към последната трета на ІV хдл пр. Хр. – и Шумерите* се преселват от района северно от Хиндукуш на юг и се установяват в Двуречието на Тигър и Ефрат.

Около 1700 г. пр. Хр. Хиксосите (на елински ез. – от егип. “хекау-хасут” = “владетели на чуждите земи” или “владетелите на пустинните възвишения”) подчинили Египет;

Към 1500 г. пр. Хр. Келтите* започват да завладяват Европа, а Ариите* от Ц. Азия нахлува на п-в Хиндустан (Индия);

Към 1600-1500 г. пр. Хр. Западно-Азиатската култура се налага в Крит и владенията на Критско-Микенската търговска общност [в двореца в Кносос: фреската “Акробати с бик” (или “Билга-мес* и Енкиду* убиват Небесния бик, изпратен от Ищар* да унищожава”), релефът “Цар-жрец”, статуетката “Богинята със змиите” и др. (АНТ*)];

В периода 1400-1250 г. пр. Хр. Финикийците се настаняват на о-в Тасос и в Коринт (вж. Танагра*) и разпространяват всред местните прото-елини от Пелопонес и Атика западно-азиатската си култура и писменост (Х*);

Приема се, че около 1250-1230 г. пр. Хр. става Троянската война, а всички богове, които според “Илиада” на Омир (VІІІ-VІІ в. пр. Хр.) участват на страната на Троянците (Илионците) са Западно-Азиатски (др.-ирански) божества, които по-късно стават част от прото-елинския и елинския божествен пантеон;

През VІ в. пр. Хр. Персите* завладяват Близкия и Средния Изток, Източната Средиземноморие и Егейските острови, а през 517-513 г. пр. Хр. и Балканския полуостров – където остават до инвазията на Римляните през І в., като налагат трайно голямомащабната храмова архитектура и реалистичната портретна изобразителност в скулптурата и релефите на траките и елините, която ни е позната от фриза край главното стълбище на двореца в Персепол, създаден през 522-517 г. пр. Хр.;

Около 600 г. пр. Хр. египетски мореплаватели за три години обикалят Африка от запад на изток и съобщават, че през част от тяхното пътуване слънцето им светело от север, на което Херодот (ок. 495-425) не повярвал (Х*);

Ж. – от І хилядолетие пр. Хр. до І хилядолетие сл. Хр.; период, в който развитието на материалната култура, стопанските отношения и държавно-административната система налагат създаване на една свръхимперия–хегемон върху територията с най-напреднала, равностойна и относително единна култура в Стария свят (Евразия и Сев. Африка); Кир ІІ (559-529), Цар на Аншан* (Ан-кан: “Божи връх, Божа пранина”, срв. Ан*, Кан*, Танкан* ~ Тяншян*, Тан-шан, както и Балкан*), полага физическите основи на една свръхимперия, която не оставя жизнено пространство за създаване на втора такава в познатия по онова време Свят. Самата същинска империя е създадена от Дарий І* (522-486), който налага единна модерна стопанска система на територията на свръх-държавата, включваща на запад Балканите, островите в Източното Средиземноморие, Египет и Либия (С. Африка), както и всички земи до Индия и до необитаемите висини на Тибет, Памир и Танкан* (Тян-шян*).

Два века по-късно Александър ІІІ Македонски (336-323, род. 356), наречен Искандър* (“Велики” – др.-иран.), овладява чрез типичен военен преврат властта в Персия и създава на нейно място още по-голямо държавно образувание, обхващащо целия Елински свят до Западна Европа, което поставя началото на т.н. период Елинизъм*. То има кратък живот като единна централизирана държава, но много по-дълъг като цивилизационна империя (т.н. Елинизъм*). Александровата империя, която в икономически и идеологически аспект е пряко продължение на Дариевата империя, уравнява юрисдикцията от Италия до Танкан* (Тян-шян*) и Кавказ*, и от Ю. Египет до Карпатите*, кооптира отделните местни култури и активира вътрешните стопански връзки в земите си. Това стимулира стопанското развитие в европейския “елинистичен” регион и влиянието на империята върху граничещите или само търгуващи с нея страни и народи в Европа и Азия.

Елинистичният свят ражда новата държавно-централизирана система (империя), от която се нуждае – Римската. Тя започва неудържимия си възход след ІІІ-та Пуническа война (149-146 пр. Хр.), когато Рим успял да се наложи над пряката конкуренция (финикийския Картаген) и да придобие повече предимства от другите цивилизационни центрове. В края на І век сл. Хр. Империята се простира от Атлантика с Англия и Мароко, до Персийския залив, Каспийско* и Червено море. Римската империя обедини постиженията на човечеството, систематизира ги, разви ги активно и ги направи достояние на всички народи във и около нея – т.е. изпълни задачата, за която цивилизацията я създаде.

От средата на ІІІ до І в. пр. Хр. Бактрийското царство се разраства в периферна елинистична империя и обхваща земите от Каспийско море* с Памир*, Тян-Шан* и пр., до Ср. Индия с територията между устията на Инд и Ганг, и на изток от там. Партското царство* (250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.), оглавявано от Аршакидите, също е елинистично по своята същност, въпреки тенденцията към реставрация на др.-иранските ценности и настъплението на тюрките от изток през периода на Новата ера, които постепенно започват да се вписват в страната; едва при управлението на Сасанидите (224-651) номадския тюркски етнически фактор става по-съществен в Персия-Партия, което е фиксирано в утвърждаването на т.н. пехлевийска култура и език (ІІІ-VІІ в.).

Още в ср. на ІІІ в. пр. Хр. империята Индия на Ашока и държавата Китай на династия Цин (Китай започва да става известен за Зап. Азия и Европа от към края на ІІ в. пр. Хр.) били съизмерими по територия и население (?) с Рим от средата на ІІ в. пр. Хр., обаче не успяват да създадът империи от вида на Римската, поради равнището и особеностите на развитието си, и разликата на средата, в която се реализират. Независимо че тези тогавашни свръх-държави не стават фактори в борбата за хегемония в Стария свят, те изпълняват ролята си на мащабни регионални центрове (подобно на древна Персия), което напълно съвпада със съвременната степен на развитие и върха на човешката цивилизация в Евразия; с мощта си Азиатските империи налагат както създаване на големи държавни обединения по перифериите си, така и модернизиране на държавната система у тях. Това е причина за нови промени в Азия и заедно с нарастването на населението, обуславя поредния приток на народи от там в Европа от ІІ-І в. пр. Хр. и І век на н.е. насетне. По времето, когато се ражда Иисус-Христа*, човечеството достига едва 250 милиона, като това включва цялата планета – както “Стария свят”, така и “неизвестните” все още Америка, Австралия, Океания и пр.;

З. – от 28, VІІІ, 476 г., която дата е приета за падане на Западната Римска империя, до 1765 г. – парната машина под налягане на Джеймс Уат; период на взаимно проникване на културите в Стария свят, което води до откриване и овладяване на Ю. Африка и Новия свят; След като изпълнява предназначението си и започва да изостава от пътя на развитие на цивилизацията, Римската империя тръгва към разпадане. През VІІ в. Византия (т.н. Източна Римска империя) вече е съизмерима по размери и военни ресурси с Франкската държава, Арабския халифат и Стара Велика България*. Достиженията на Рим се редуцират към възможностите на новите по вид държави и същевременно се преплитат с културите на Арабия, Китай, Индия, Ц. Азия, с които връзките се активират. Макар че може да се говори за първоначално забавяне на този процес, с оглед на периода на формиране на новите страни и под-региони, и стабилизиране на модерната държавност в тях, възходящото му развитие е основен белег на живота до ХVІІІ в.

Две мащабни регионални култури – мюсюлманската Арабска* от VІІІ-ХІІІ в., основана върху достиженията на Западна Азия, и Българската от VІІІ-ХV в. – християнска от средата на ІХ в., изграждат гръбнака на цивилизационното развитие на Света и основите на Ренесанса (ХІV-ХVІ в.), който поема щафетата в Западна Европа, за да я предаде през следващите ХVІІ и ХVІІІ в. на цялото Човечество (при това от първите десетилетия на Х век ислямската Волжка България* е своеобразен балансьор – едновременно връзка и разграничител, между ислямската Западна Азия и християнска България, чиито българо-византийски династии управляват и Византия). Наложеното от степента на обществено развитие търсене на нови източници на ресурси и провокирано от опитите през ХV в. на Османската държава (управлявана от ислямизирани европейци) и на Русия (от 1494-1505, стигнала Сибир, т.е. на изток от реката Урал, а може би и от планината Урал) да извличат по-големи печалби от контрола върху пътя между водещия европейски регион и Азия, стимулира търсенето на обиколни морски пътища и слага началото на “Великите открития”. Това ускорява процесите в Африка, чиито общества тръгват към образуване на големи полиетносни държави-империи, води до откриване на Америка и пр., до установяване на реална представа за формата и големината на планетата и от там – за възможностите на Земята.

Освен увеличаване на ресурсите и видовото им разнообразие, “разширяването на света” дава възможност да се засадят полезни растения от Африка и Азия в Америка и обратно, което усилва стопанския потенциал на планетата. Общото подобрение на условията на живот се отразява върху броя на хората: от около 450 млн през 1600 г. (! в началото на І век са 250 млн), те стават 750 млн през 1750 г. и 880 млн в 1800 г. Тоест, докато за първите 1600 години от новата ера човечеството нараства с 200 милиона – от 250 на 450 милиона, само за следващите 200 години – от 1600 до 1800 г., то нараства с цели 430 милиона и стига броя 880 милиона [към 1800-та година Китай е 295 млн, Индия – 131, Русия – 33, Франция – 27 милиона, Османска турция – 21 милиона (в Европа, Азия и Африка, и заедно с 6,5 млн българи на юг от Дунав; в района от Галиция*, Трансилвания* и Панония* до Албания* и Крим* българите към 1800 г. са над 9,5 милиона, а около 1860 г. са приблизително 10 милиона), Германските държави – 14, Испания – 11, Британия – 10, Ирландия – 5, Северно-американските щати – 5,3 млн. (вер. без повечето от индианците и негрите); за срв. през 1853-56 г. само на юг от Дунав и без българите в Сърбия*, българите общо са към или повече от 6,5 – 6,7 милиона, а заедно с бъгарите на север от Дунав от Панония до Галиця* и Крим* са около или повече от 10 милиона (срв., че към 1800 г. Ирландия, с площ около 85 000 км² и по-неблагоприятни жизнени условия, има население от 5 млн човека, а остров Британия – имащ площ около 220-230 000 км² със сателитните си острови и с проспериращо държавно стопанство, има всичко 10 милиона население); най-големите и по-известни градове към 1800-та г. са Кантон (Куанчжоу) – имащ 1,5 млн жители, Токио (Едо) – 1 млн, Лондон – 864 000, Ню Йорк – 60 000];

И. – след 1765 г.; период на овладяване на планетата и навлизане в близкия космос; Усвояването на открития след 1519/21 г. ресурсен потенциал на Земята налага уточняване на параметрите му и създаване на средства, които да улеснят експлоатацията. Формират се финансово-търговски корпорации, които успешно отстраняват конкуренцията и реализират монополни печалби. Това създава активна среда и пазар за научни открития, свързани с колонизацията на новите райони, опазването им от чужди апетити и завладяването на други, и води до подем във всички области на науката и техниката.

Въпреки стремежа на държавата да запази хегемонията си като остане равностоен партньор в подялбата на приходите (1799 г. – въвежда се данък печалба, Британия), капиталовите централи – стоящи встрани от пряката власт, почват да влияят върху политиката в отделните страни и да я ръководят, като съшевременно започват да излизат далече извън рамките на отделната страна. Развитието на производството, търговията, поевтиняването и разнообразяването на стоките, информацията (първият чуждоезичен вестник в Британските колонии Philadelphia Zeitung е от 1732 г.), бързо издигат стандарта на живот (в 1795 г. ср. тегло на добитъка на пазара Смитфийлд е двойно по-голямо от 1710; в 1830 г. хората стават 1 млрд, в 1901 г. – 1,7 млрд; знанията на човечеството също се увеличават двойно от 1700 до 1900 г., и се удвояват още веднъж от 1900 до 1950 г. – почти успоредно с населението, което нараснало от 1901 до 1981 г. на 4,5 млрд – т.е. 2,65 пъти).

Това води до диктат на стопанския интерес над догматиката на миналото. Конфликтите, договорите и войните, в т.ч. и тези за независимост, придобиват тесен икономически характер, а крепостните селяни и робите масово биват освобождавани (1833 в колониите на Британия), за да се увеличи производствената мощ на бедното съсловие. Израз на силата на икономическите групировки е създаването на републики (форма на власт на картелите над обществото чрез финансирани от тях политически партии) от края на ХVІІІ-ХІХ век. Върху философията и практиката на картелите в ХІХ век се изгради концепцията за превръщане на планетата в единен свръх-монопол, гарантиращ максимални печалби.

Опитът на големите капиталови централи да си поделят властта над вече станалата малка за мощта им към началото на ХХ-ти век Земя, доведе до най-голямата в историята на цивилизацията война (започнала с Руско-Японската /1905/ и продължаваща през целия ХХ и през ХХІ в., като тя само формално е делена на отделни “войни”), която частично реализацира плана за свръхмонополизация на Света-Планета (със създаването на европейските републики в 1918-1924 г., разширяването на СССР в 1945 г., републиките в Латинска Америка, “третия свят” и създъването на република в Китай). Провалът на този план през 80-те години на ХХ век дойде от степента на концентрацията на власт върху капиталите, което пък доведе до стопански колапс в републиките, намаляване на оборота на средства в световен мащаб, дисбаланс на икономиката и задържане на планетарното развитие (кризата от 2010-2012 г. е само следствие от този дълбок и базов дисбаланс).

С политическата промяна от края на 80-те години на ХХ век цивилизацията отново отхвърли погрешния за развитието й и налаган със сила път. Но успоредно тя създаде федеративната пазарно-капиталова форма на държавно управление, която гарантира оптималната степен на демокрация, нужна за активен градеж в стопанството. Същевремено събитията от ХХ в. глобализираха до висока степен света и позволиха концентрирането на достатъчно сили, за да се навлезе в близкия космос – новата Terra incognita, позволяваща да бъде продължено възходящото развитие на Земната цивилизация. През 2001 г. хората станаха 6 млрд, докато в 1830 г. са 1 млрд, в 1901 г. са само 1,7 млрд, а в 1981 г. станаха 4,5 милиарда. Към април 2003 г. вече стигнаха 6,3 млрд, на 19 декември 2005 г. – 6,5 милиарда (общо за около 40-43 месеца), и вече в 2012 г. са над 7 милиарда. Тоест 8 милиарда ще станем към 2019 г., 9 млрд – през 2026-2027 г., 10 млрд – в 2032-2033 г., 11 млрд – към 2037 г., а смятаните днес за жизненоопределящ предел 12 милиарда – към 2040-2041 година, с което качествено се променя ситуацията на Земята, а с това и приоритетите. А дори и 12 милиарда да бъдат достигнати “чак” към 2050 г., това въобще не изменя съществено близкото предстояще.

Успоредно с тоя процес на активно нарастване на броя на хората вече достъпът до информация (Internet) е повсеместен и бърз, науката разгада тайната на човешкия ген, а група европейски и американски учени успяха да създадат в лабораторни условия миниатюрна черна дупка – основа за космическия двигател на недалечното бъдеще, и пр. Заедно с това футуролозите доказват, че обемът на човешките знания, който се е удвоил от 1700 до 1900 г., от 1900 до 1950 г. и от 1950 до 1970 г., сега се удвоява на 5 години или за по-кратко, а след известно време удвояването на знанията ще става на 73 дни (НЦ*).

Сега, след 80-те г. на ХХ в., Светът коригира приоритетите си и се раздели с безперспективния път, по който вървеше. Цивилизационната задача пред него е да започне експлоатация на близкия космос и да навлезе в по-далечния. Това налага обединяване на потенциала на Земята, което формира близките цели: завършване на глобализацията (обединяване на света в единна цивилизационна свръх-империя и то на демократична основа, която единствено може да създаде нужната ресурсна мощ за изхранването на населението на Земята, за осигуряване на базата за реално навлизане в космоса, за намаляване на прираста на населението в световен мащаб и пр.); либерализиране на отделните държавни управления; намаляване на диспропорцията в развитието между различните региони и държави; справяне с международната и вътрешната престъпност (изсмукваща много средства и сили, и въпреки че съществуването й ускорява оборота на капитала и увеличава печалбите) и свиването й колкото може по-близо до битовите й размери; заделяне на достатъчно средства, за да може между 2020 и 2030-35 г. да се отворят границите на Китай (една четвърт от хората на Земята), което да се извърши безболезнено за световната икономика и политика.

В условията на тази глобална среда, създаваща мега-полисни центрове и рязко увеличаваща градското население за сметка на селското, е вероятно, след осъществения преход от Homo Sapiens към Homo Sapiens Sapiens, да се стигне до реализирането на цивилизация на Homo Polis Sapiens – , като предпоставка към създаването единното планетарно общество (за осъществяването на последното, обаче, е нужна и още една диалектична даденост – срещата с извънземна цивилизация или група от цивилизации). Прелюдия към изпълнението на стоящите пред Човечеството цели е кооптирането на Източна Европа (1985-2007), което се разшири и към Близкия Изток (2003-?), създаването на Северо-Американската икономическа зона (като баланс на разширяването на Европейския съюз) и на Общоамериканската икономическа зона (като гарант за стопански безстресовото приобщаване на Русия и други страни към цивилизационния център на Света; към 22 август 2012 г. Русия, а по-точно Руската Федерация и включените в нея страни и автономни области, беше приета след 18-годишни преговори, започнали към 1994 г., и в Световната Търговска Организация – СТО, като 156-ти член).

Предвидимата перспектива за по-отдалеченото бъдеще е свързано с качествено повишаване на скоростта на обновяване на научните открития и времето за прилагането им в практиката, и обхваща овладяването на океаните, полярните области и земната кора, етапно колонизиране на Слънчевата система и влизане на Човечеството – до към 2260 г., в нов обществен строй. Според Нострадамус (Н*), който предрече, че комунизмът ще продължи “73 години и 8 месеца” – т.е. от края (ноеври – 1 декември) на 1917 г. до началото на руският Пуч на 2, VІІІ, 1990 г., новият строй ще настъпи на Земята в 2247 г. Това бе потвърдено от българската пророчица Ванга, която каза също, че “до 50 години” хората ще се разхождат из космоса “както сега пътуват с автобуси”, обаче “със скорост 10 светлинни години” (в час?, в ден?, в еднократен рейс?). Съобщеното от нея не може да не се свърже със създадената от учените в лабораторни условия черна дупка, която е в основата на изработването на космически двигател, позволяващ на летателните апарати да се движат с подобна бързина. При това не бива да се забравя, че през следващите 30-40 години ще бъдат направени още много съпътстващи открития, които коренно ще изменят както представите, така и възможностите на Човечеството. Възможно е този следващ период от развитието на нашия свят, в единство и с предстоящия край на капитализма, да е свързан с приключването на “епохата на механиката” (най-модерните средства за придвижване – космическите апарати, независимо дали са с химически или електрически /йонни/ двигатели, до сега използват старата механична форма на ускорение – изхвърляне на материя в обратната на движението посока), когато ще се усвои възможността да се използват действащите в пространството сили (гравитационна, магнитна, светлинна и пр.), като двигателна мощ и начин за бързо достигане на един или друг земен и космически обект.

Все пак предстоящото в следващите няколко десетилетия и един-два века развитие, няма да промени съществено жизнената структура на обществото, на обществените и междуличностните взаимоотношения, на капиталистическата стопанска среда, в която живеем от ХVІІ век до днес (вероятно главни “спирачки” ще бъдат, от една страна, все още голямата разнородност, поляризация и дисбаланс на възможностите на хората в отделните региони, държави и слоеве, и бързото, почти не подлежащо на контрол нарастване на числеността на човечеството в планетарен мащаб; от друга – възможностите създавани от тази неединна и бързо изменяща се среда за извличане на огромни, но незаконни, цинично неморални, хищтнически печалби от различни групи и корпорации, които, породени от самото статуквото, ще пречат за промяната му и ще задържат развитието на обществото). Именно в тази перспектива следва да се правят разчетите за тактическите и стратегическите стъпки, които една нация или регион може реално да предприеме за съществуването, съхранението и просперирането си. Същевременно не бива да се забравя, че най-вероятно Човечеството вече се намира в последната, хуманна фаза на капитализма, каквато е фиксирана както в края на античността, така и в края на феодализма; вж. ІV. Българската доктрина*;

* * * * *