С промяната на климата към 13 500 г. пр. Хр. и рязкото покачване на морското равнище с цели 40 метра – от 130 на 90 м под днешното световно океанско ниво, разпространението на растителността – в т.ч. на важните за човека видове и свързаните с тях животни, се оформят отделни жизнени области в Евразия. Те стават и основните културогенни центрове. След края на вторичния ледников период (студената фаза Горен Дриас), който дошъл около 8 300 г. пр. Хр., тези центрове отчетливо се разграничават – Ю. Европа, ЮЗ Азия, С. и И. Африка, Индия, Индокитай, И. Китай (А*). Друг въпрос са двете Америки, Австралия, Нова Зеландия, Океания и пр., които остават извън т.н. “Стар свят”.

Издигането на океанското равнище продължило. От 8 300 г. до към 7 500 г. пр. Хр. то стига до 30 м под съвременното ниво и после отново относително рязко се покачило (предполага се, че между 6 200 и 5 800 г. пр. Хр. е настъпил микро-ледников период, свързан с дъждове и покачване на водите, при който Черно море* се свързва през Босфора с океана и издига нивото си с около 120 м). Към 5 000 г. пр. Хр. нивото на Световния океан става 10 м под сегашното, което вече се отнася и до свързаното с него Черно море*; обаче това няма пряко отношение към тогавашното Каспийско море*, имащо равнище 135 м над океанското ниво и оттичащо се през Тургайския пролом, река Тобол* и река Об* в Карско море и Северния Ледовит океан.

Настъпилото неочаквано и продължително засушаване между 5 000 и 3 800 г. пр. Хр. поставя ясни граници на четири големи културогенни района в земите на т.н. “Стар свят”, които се формират в Източното Средиземноморие, Вътрешна Азия, Индия и Китай. При това около средата на VІ хдл. пр. Хр. (само формално към 5 500 г. пр. Хр.) са фиксирани две важни събития – (1) началото на култа към Тангра* или Тан* и (2) извличането на мед от малахит – меден карбонат (първият произведен метал, който се получава от руда и може да се топи и кове). Това станало в района на Иран, като и двата съществени факта са в един район – този на Средна Азия, и най-вероятно са свързани помежду си, защото материалното развитие оказва основно формиращо влияние върху развитието на обществото и чрез това върху неговия мироглед и религиозните му възгледи. В т.с. около средата на VІ хдл пр. Хр. е лимес на период, както за живота на обществото във Вътрешна Азия, така и за Древните българи*, които живеят в същия район, и според днешните генетични изследвания са обособен народ от около 7 800 години или откъм 5 800 г. пр. Христа (ИК*).

Сравнително по-съществени контакти на Китай с Индия и Ср. Азиа са фиксирани между края на ІІІ и нач. на ІІ хдл пр. Хр. – от появата на ориза, внесен от Индия в Китай ок. 2 300 г. п.н.е., до “изобретяването” на колата за конски впряг в Китай към 1500 г. пр. Хр. (т.е. все в епохата след опитомяването на коня* в Ср. Азия в нач. на ІІІ хдл пр. Хр.; за връзки преди Х-ІХ в. пр. Хр. говори и близостта на някои от китайските символи с руническите знаци /ЗБ*, стр. 238/). Своеобразен връх във взаимоотношенията на Китай с културите на запад от него след ІІ хдл п.н.е. са китайските военни походи към Ср. Азия през 127-99 г. пр. Хр. Затова пък данни за спорадични контакти между обществото в Индия и това в Ср. Азия има още от ІV-ІІІ хдл пр. Хр. Те се активират към началото на ІІ хдл п.н.е. и особено след нахлуването на Ариите в Северна Индия към средата на ІІ хдл пр. Хр.

Но качествено по-рано се установяват постоянните стопански и културни отношения на Вътрешна (Двуречието) и Ср. Азия с Източното Средиземноморие. В тях категорично доминира Западна Азия, която с Натуфийската култура (посл. четвърт на VІІІ хдл п.н.е.) и Йерихон (нач. на VІІ хдл) изпреварват с 1500 г. “гърнетата с притисната украса” в Егейски Левант и културата Таса в Египет. При това между Вътрешна Азия и Изт. Средиземноморие се формира посредническа, периферна за Западна Азия, културна зона в района на Източно-Егейското и Финикийско-Палестинското крайбрежие. Подобна зона се създава и между Западна Азия и Индийската културогенна област още преди нахлуването на Ариите в Сев. Индия (ср. на ІІ хдл пр. Хр.), чиито представители нпр. са носителите на културата Квета от ІV-ІІІ хдл пр. Хр. в района на Ю. Афганистан, Белуджистан и долината на Инд, а по-късно Бахликите в района на Петоречието и горен Инд (да не се бъркат с Балх* ~ Балхики ~ Българи. Бах- ~ Бахлики е нарицателното дадено им от Индийците, докато самите Бахлики наричат себе си Джартики /ЗБ*, стр. 374/. Българите никога не са се самоназовавали с друго име, освен с етническото си, от корена Балх-, Балкх-, Балг-/Бълг-).

От трите културогенни района на запад от Китай – тоест Индия, Вътрешна Западна Азия и Източното Средиземноморие – в периода преди V хдл пр. Хр., Древните българи* категорично принадлежат към този на Вътрешна Азия, макар и близо да границата с региона Индия. През ІV-І хилядолетие пр. Хр. няма данни – преки или косвени (писменост, религиозно-философска традиция, изкуство, терминология, имена и пр.), които да сочат, че българите са живели в друга културна област или в някоя от двете междинни зони (източно от руслото и поречието на река Инд и в Средиземноморкия район). Именно затова можем да търсим корените им и факти за живота им точно в тази част на Азия. И по-конкретно в района между Иранското плато (Ария), Сърдаря*, Балхаш* и Каспийско море*, където са до ІІ-І век пр. Хр. В т.с. Индийската област – Дравидска и Арийска култура – може да се приема като външна за Ср. Азия. А доколкото съществува близост между двата културагенни центъра, Индийската следва да се приема предимно като база за съпоставка и в подкрепа на фактите, свързани с Вътрешно и Средно Азиатската култура през ІV-І хдл пр. н.е.; и независимо от единните пра-исторически корени в епохата на общо съжителство на хората, или от времето преди непосредственото разграничаване на Западно-Азиатската (Др.-иранската) от Индийската (Др.-индийската) културогенни области към средата на ІІ хдл пр. Хр.

Според др.-индийския епос Махабхарата и Рамаяна българите от древни времена са в активни взаимоотношения с индийците, а България и Българските царе (с техните изключителни колесници, теглени от 4, 6 или 8 “бели коне”, каквито само българите-бактрийци отглаждали) са споменати в повествованието стотици пъти (МР*).

Към времето на началото на Елинизма* (от 330/323 г. пр. Хр. до І в. от н.е.), особено при инвазията на Елинистична Бактрия (самостоятелно антично царство от 250 до 100 г. пр. Хр.) през 190 г. пр. Хр. в СЗ Индия (до устието на Инд, където е всъщност региона Синд*) и при активността на елинистичното Партско царство* (ІІІ в. пр. Хр. – 226 г. от н.е.), можем да говорим за пореден етап на нови значими културни връзки между българите и индийците (вж. Синдбат*), който е продължил и при Сасанидската държава (226 г. – ср. на VІІ в.), и поне до Х в. (вж. Синдиец*, Микаил Бащу* и пр.).

Тъй като е явна връзката с Медитеранската раса (т.е. Средиземноморската раса, вж. ЕБ*), може да се предположи, че Българите не са автохтонно население в района на Балхара* – Бактрия*, Согдиана*, Фергана*, Тарима* и С. Танкан* (Тяншян*), където се намират преди ІV-ІІІ хдл пр. Хр. – с кафтаните, потурите, навущата, поясите и пр. – народната българска носия и до сега (вж Тарима*). Като се има предвид, че те са земеделци (според еволюционната теория следва, че по-рано са влизали в групата “номадите-събирачи”, за разлика от тази на “номадите-ловци”) – т.е. общество здраво свързано с природните ресурси на обитаваната местност – то отделянето им от общата Симитска прародина в района на Източното Средиземноморско крайбрежие и средата, която им осигурявала препитанието, най-вер. е по причина на някаква сериозна промяна на климатичните условия или продължително бедствие. Такива моменти са измененията към 8 300 г. пр. Хр., след 7 500 г., в 6 200-5 800 г. и ок. 5 000 г. п.н.е.

Днес в българските научни среди, с цялата си относителност, се налага мнението за значимо етническо разместване между Черноморието и Ср. Азия в периметъра между 6 200 и 5 800 г. п.н.е. Но това може да е временно модно увлечение на учените, свързано с недостатъчно проучената фактология от периода Х-V хдл пр. Хр. в горепосочения район. Според общите за Близкия Изток факти от 8 300-8 000 г. до 7 500 г. пр. Хр. – трайното затопляне на климата, миграцията на стопански значими животни, появата на постройки и градежи от кирпичени тухли, култивиране на двузърнестата пшеница и пр., което показва увеличени възможности за преселване на етнически групи и по-голяма сигурност при овладяването на нови райони – може да се предположи, че прабългарите (т.е. предбългарите) са се настанили в областта на север от Хиндокуш и на юг от Сърдаря* между 8 000-7 500 г. и 7 000-6 500 г. пр. Хр. (Древните българи*, произлизащи от прабългарите, се формират като етнос през 5 792 г. пр. Хр.). При това отличителната черта на равнините и полетата в тези райони – освен микроклиматичната обособеност и сравнителното изобилие на води и условия за естествено и изкуствено напояване, е възможността за контролиране на животинските популации и ограничаване на нахлуването на стадата от хиляди диви животни – важна предпоставка за опазване на посевите и плодните растения, за развитие на земеделието и за просперитета на етносите, свързани с него. Същевременно благоприятни условия за настъпление на растителния пояс и от там за заселване на хора северно от Хиндукуш вероятно настъпват едва след 8300 г. пр. Хр., когато завършва вторичния ледников период (вж. Каспийско море*).

* * *

Българският ареал*, като място на съществуване на българския етнос, трябва да се раздели на две части както във времето, така и в пространството – на Западно Азиятски и Източно Европейски, до І в. пр. Хр. и след това, които са разгледани в главите Древните българи* и Стара Велика България*. Заподно-Азиятският, като общ културогенен район, и Средно-Азиятският, като вероятно по-късен – от периода между ІХ и VІІ хдл пр. Хр., и конкретно установен, е в тясната граница до към І в. пр. Хр., когато българите се установяват в Европа. И в широката граница до VІ в. сл. Хр., когато е отбелязано последното масово преселване на една, приемана за българска, етническа група от 20 000 човека (толкова са били само воините ?) от Средна Азия към Европа – района на долното течение на Дон* (ПД*). Но данни за значимо присъствие на население с етническо българско самосъзнание във Вътрешна Азия има поне до Х в. (ФА*).

Европейският ареал на българите е във времевата граница след 140-114 г. пр. Хр., когато е фиксирано заселването на първите етнически българи в С. Кавказ, а по-късно от там и във Вананд* (Армения). Вероятно до края на І в. сл. Хр. той вече е с ясно очертан периметър от С. Кавказ с Каспийското крайбрежие и Дербент* до р. Днепър* и (?) може би на запад до двете реки Буг*, който е утвърден и със създаването на единна българска държава от Авитохол* в 153 година след Христа*. Границите на българските владения от това време са потвърдени от Римската пътна карта от ІІ и ІІІ век, където има надпис “14 варварски (= др.-ираноезични) племена, тера България” (в друг вариант с надпис на запад от Дон и от Кубан и чак до Днепър* (Бористенес, от Борис*) под названието “Канат на Аспургианите” или Cannate Aspurgiani – нарицанелно в звет. и винит. падеж от Аспарук* /Аспаругх/, който управлявал през І в. пр. Хр. или началото на І в. от н.е. и Грузинците, а в Каната са включени още psaccani и номадите alani, вж. Алани*). Успоредно с това се оказва, че те са отбелязани и в географията на Пнолемей (85-160) към 100-150 г. с името Bulensii (ПД*), а също и по източния бряг на Днепър (Бористенес*, от Борис*) под името Хони* или Chuni (т.е. “дошли от планинския масив Хон”).

Същевременно местоживеенето на българите в Бактрия и в Партия (Апартах*), както и преселването им от там в района на Северен Кавказ, се подкрепя и от фактите в древната Арменска география Ашхарацуйц. Тя съдържа сведения за Древните българи*, започващи от ІІ в. пр. Хр., когато те населявали все още района Апартах* (Партия*, Бактрия*, Согдиана* и пр.) при Имеон* – тоест земите между Ария на юг и Туркестан (Туран) на североизток, както и съобщения за трайното им установяване на запад – в района на Северен Кавказ. Част от Българския европейски ареал са поселищата на номадите Алани*, а вер. и на други етнически групи от Средна Азия (вж. Саклани*), които под натиска на катастрофални събития от 140-100 г. пр. Хр. (вж. Каспийско море*), а може би донякъде и заради настъплението на Тюрките, до І-ІІ в. сл. Хр. мигрират на запад, където се пресели Българите (названието Туран, по-късно “Старият Туран” /ДТ*/, се споменава в арменските извори за събития от ІІІ-ІІ столетие пр. Хр. и първоначално едва ли е свързано с Тюрките, доколкото те се появили в полетата на днешен Казахстан не по-рано от І-ІІ в. от н.е., пък има и сведение, че това са земи, обитавани от хората, които почитали Тара* – обожествяваните пирамидални върхове на планинския масив, наричан също Хара*, Хон*, Сара, Машу* и пр.; при скорошни разкопки на италиански археолози на древно селище от ІІІ-І хдл пр. Хр. в района на Уч-Аджи в пустинята Каракум /Туркменистан/, бяха намерени ритуални човекоподобни керамични фигури именно с грави във формата на тристранни пирамиди);

И двата ареала – З. Азиятският и И. Европейският, можем да разделим на малък и голям. Малкият е този, в който се реализира самата българска етническа държава, тоест същинска България*. А голевият включва и Външна България*, в която влизали васалните на българите племена и народи, съществуващи под властта и юрисдикцията на България (вж. Саклани*, Черна България*). В големия ареал влизат и съседните страни или държави (Византия и Германия), които като независими и генериращи собствена култура субекти, влияят непосредствено върху българската държава, обменят взаимно с нея своите достижения и заедно с България оформят облика на региона.

Тъй като тук се изследва не толкова средата, в която живеят, колкото самите Древни българи*, а след ІІ-І в. пр. Хр. онази група от тях, която пренася етническото име Българи и България, Българският език* и култура в Източна Европа и ги съхранява от тогава чак до сега – ХХІ век, то няма да се отделя внимание на някои аспекти, оставащи встрани от главната тема, каквато е например връзката на Българите с Балтите, Угрите, Фините, Арменците*, Италианците* (от V в. натам) и пр. Същевременно Скити*, Саки*, Сармати*, Шумери*, Мидийци*, Саклани*, Алани*, Славяни*, Келти*, Перси*, Парти* и Партия*, Авари*, Хазари* и Хазария*, Сърби* и Сърбия*, Елини и Гърци*, Влахи* и пр., са определени и разграничени от Българите във връзка с присъствието им в ареала на България и значението им за българската история, култура и държава от преди ІV хдл пр. Хр. и най-вече в близките столетия от преди VІІ в. пр. Хр. до ХV и ХХ в. сл. Хр.

Друга своеобразна граница са двата пътя на навлизането на културата от Западно-Азиатския регион в ареала на И. Европа със СИ Средиземноморие – т.н. Северен път, минаващ северно от Черно море*, и Южният път, минаващ през М. Азия и военно-търговската инвазия и връзки, пресичащи Средиземноморието. По т.н. Южен път* пристига в Ю. Европа, особено през ІІ и І хдл пр. Хр., наред с материалната култура и терминологична езикова култура. Това “подготвя почвата” преди установяването на българите в Източно-Европейския регион. Южният път обаче остава встрани от целите на това изследване и трябва да бъде тема на други, подробни проучвания. Същевременно се изследват по-основните пътища, по които българската култура навлиза в И. Европа и Славянски ареал, а не това как, по какъв начин, тя се усвоява от отделните етноси и етнически групи. В този смисъл не се търсят и конкретните връзки между българската култура и културите на балтийци, германци, италианци, шведи и пр., въпреки неоспоримите факти, че произхождат от един и същ древен културогенен район;

* * * * *