Целта на този речник е да удостовери пряката връзка на съвременния български език и термини с древният авестийски (заратустрийски) езика и терминология. Авестийският език се отнася към периода в средата на II хилядолетие пр. Хр. или ХIV-ХІІ столетие преди Христа* и се свързва със североизточната част на древно-иранските територии, където именно живеят и Древните българи*. А също и с предходния езиков фонд, ползван в ареала на Асиро-Вавилон през ІІІ-І хилядолетие пр. Хр. и на Шумеро-Акад през ІV-ІІ хилядолетие пр. Хр., от който произхожда авестийския.
Тази задача от своя страна не изисква да се даде етимологията на всички съвременни български думи. Защото от една страна те са твърде много. От друга, подробното изследване в тази посока, което до сега никога не е правено, тепърва предстои. Затова тук се публикува само една преставителна част или извадка от термини и техните специфични за Българския език* форми.
Същевременно тази извадка е достатъчно широка, за да покаже категорично, че древният авестийски и съвременният български са един и същ език, или поне два много близки диалекта на един и същ език. Представени са, понякога, и формите, в които се явява един и същ български термин, нпр. Камен, Каменар, Каменее, Каменеещ, Каменен, Каменец, Каменея, Каменка, Каменна, Каменское (рус.), Каменск (рус.), Камень, Каменист, Каменица, Камено, Каменче, Каменя, Камешка, Камешково (рус.), Камина, Камчийски, Камчия, Камък, Камънак, Камънаци, Камънашки, Камънче, Камъче и пр. Така се вижда близостта им с древните слова и окончания. И съпоставимостта на двата езика – българския (др.-бълг., ст.-бълг. и н.-бълг.) и авестийския – както при образуването и строежа на кратката фразата и изречението, така и при формирането на термина в различни форми, пряко подчинени на изискванията на структурата на езика. Това пък подчертава разликата между българския и славянските езици (вж. Славяни*, Склави*, Словени*), която е толкова голяма, колкото е противоположно кимането с глава за “да” и “не” при българи и славяни, плод на съвършено различната културогенна база и въпреки, че славянската (словенската) култура е силно повлияна от българската в периода от края на V в. до ХVI в., а и след това.
Същевременно, в процеса на изследването, се оказа, че съпоставянето на термините, което е едностранен сам по себе си акт, не е достатъчно, за да изясни, или поне да трасира, същественият по значение, а и по обем, въпрос за българската култура. За това, в наше време, има вече достатъчно натрупани факти. Но те нито са систематизирани, нито е набелязана що-годе цялостна концепция, която да обобщава едно защитимо становище, или поне да формира широка тълкувателна концепция, която да поставя критерии, както и да разграничава хармониращите стойности, без категорично и на всяка цена да им поставя “етикети” с положителен или отрицателен знак. По време на изследването на този въпрос се наложи да бъдат изяснени няколко отделни, но взаимно обвързани плоскости, част от които – от конкретна субективна българска гледна точка (а не от панславистка или славяноидна), каквато в повечето случаи до сега не бе възможна по обективни причини.
Преди всичко трябваше да бъде изяснена обективната база – развитието на човешката цивилизация през последните 15 500 години, т.е. след Потопът* и Ной*, когато, според наличните документи и факти, и според последните генетични изследвания (ИК*), е започнал съществуването си българския етнос (ІІ. Древността на днешната цивилизация* и Древните българи*; както и да се изяснят някои от предвидимите перспективи за бъдещите 50 и 250 години – вж. ІV. Българската доктрина*).
Наложително се оказа и проучването на въпроса за процесите в Европа между края на ХІV-ХVІІ век и 90-те години на ХХ век, и в този регионален контекст – промените в България, когато българите, по чисто политически причини, се превърнаха в „славяни*“, каквито никога не са били (І. Защо и как*).
Необходимо бе също и да се изяснят наново някои ежедневно ползвани от българите съвременни „понятия“ като Демокрация, Република, Панславизъм, Република България и др. под.; защото във времето на властващия комунизъм и на агресивната руско-съветската окупаторска хегемония след 9, IX, 1944 г. и чак до 2007 г., а и досега, в самоубийствена заробваща угода на управниците-идеолози от Московския Кремъл тези термини бяха умишлено и целенасочено деформирани – и в България, и в целия комунистически лагер – и формулирени съвсем едностранчиво и с твърде силно редуцирани и стеснени граници на значенията им – както в теоритичен план, така и в конкретиката на установената практика (при това тези формулировки, натрапени на българите през годините на войнстващия комунизъм, продължават да се ползват и до ден днешен в речниковия фонд и във “философската” концепция на БСП, а и на ДПС, както и на всички други партийни формации и държавни и обществени структури, които – умишлено или по инерция – са носители и апологети на вече твърде остарелите практики, теоритични позиции и управленско-властови механизми, наследени от близкото минало).
Историята на България, съвсем формално, сама изиска да бъде разделена на Азиатска – до ІІ в. пр. Хр. (Древните българи*, Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*), и Европейска – след този лимес във II-I в. пр. Хр. (Вунд*, Авитохол*, Стара Велика България*). Преходните години – между Азиятския и Европейския период от живота на българите, изненада с това, че е напълно непознат в съвременното популярно пространство (Каспийско море*, Балхаш*). Същевременно гатанка* за българското, а и за европейското общество, и то както от българска гледна точка, така и спрямо историята на българите, се явяват българския Тангризъм* (от ср. на VІ хлд. пр. Хр. до ХV век пр. Хр.), Заратустризъм* и Митриянство* (от преди ХV-ХІІ в. пр. Хр.), елинистичната форма на българското Митриянство (след 330 г. пр. Хр.), наложила се и в Римската империя от към І век, и феодализираната форма на българския култ към Митра* (= Договорът = Слънцето*), сменен едва през есента на 863 г. от християнството, което великия владетел Борис І* (852-914) приема за официална държавна религия на България.
Българската етническа история от времето около V-ІІ в. преди Рождество Христово до съвремието, е засвидетелствана чрез сведенията дадени от Херодот (Х*) и други антични и различни по етнос и култура ранно-средновековни автори, както и с паралели между общностите в Стара Велика България и т.н. Дунавска България, Волжка България, Черна България, Държавата на Само (Дулоба) и разположената доста по източно Дулебия, „Кумания“ на Половците* и Синд.
За да се дадат достатъчно точни координати на българската нация и култура в социалното пространство, в отделни статии трябваше да се представят Келти, Перси, Мидийци, Парти, Гърци и Елини, Сърби, Скити, Саклани, Руси и Русаци, Славяни, Готи, Авари, Хазари, Хуни, Хони, Алани, Авари, Влахи, Чуваши, Половци и др., да се изяснят въпросите с Вараварите, Федератите и пр. Да се проследи топонимията, свързана с българите, от Западна Азия до Русия, Украина, Молдавия, Трансилвания, Панония, Банат, Галиция, Чехия, Полша и Италия; да се обърне внимание на именната номенклатура на българските царски родове – поне от времето на Дарий І (522-486), Ксеркс (486-465) и Бес (331-330), през Максимин I и Аспар, до Бесар (кр. на ХІІІ-ХІV в.) и Фружин (1395-1460) и след него; да се проследят българските княгини, станали владетелки на други държави – на Полша (Виола, първа братовчедка на Иоан-Асен ІІ /1218-1241/), на Киевска Рус (Олга /941-969/ – дъщерята на Владимир І /889-893/, Анна /3/ – дъщерята на Петър І /927-970/), на Московска Рус или Московия (Зоя-София Асенина /1472-1503/), на Сърбия (Белослава – дъщеря на Иоан Асен ІІ /1218-1241/, Елена /1332-1376/ – сестрата на Иоан Александър /1331-1371/ и пр.), на Византия и на Трапезундската империя, на Османската държава (Кира Тамара, Рокселан) т.н.
Беше наложително и да се изясни етимологията на имена като Христа, Мара, Господ, Бог, Билга, Булгар, България, Бурджан, Заберкан, Буза, Еран, Ирник, Авитохол, Иоан (Иван), Ян, Ивайло, Срацимир, Владимир, Коледо и Коледа, Хръс, Митра, Митър, Мито, Алусиан, Аспар и Аспарух, Борис, Курт, Кубрат, Самбат, Сама, Бат/а, Бал, Балина, Балтавар, Балдуин и пр., и на Книга, Печат, Закон, Път, Съдя, Съдба, Кан, Цар и пр., както и на Белград, Харков, Червен, Чернигов, Балх, Полтава, Путивъл и др., а също на Дунав, Дон, Днепър, Бористен, Искър, Прут, Олта, Марица, Черно море, Беломолие и пр., на Балкан, Хребет, Могила, Магура, Остров, Мадара, Мада, Бактрия и т.н.
А също да се разгледат по-внимателно някои възлови периоди от българската история, които, твърде подозрително, са представяни в популярното пространство изключително негативно и явно с цел да се принизява националното самочувствие и съзнание на българина (в диаметрална противоположност с целево налаганото панславистко* рекламиране на величието на Русия и на „свободата“, която ни дарява от 1944 г. Кремълския комунизъм) – като например единното Българо-Византийско управление през ХІ и ХІІ век* или тъй нареченото падане под турско робство (вж. Константин /1396-1422/, Фружин /1395-1460/ и пр.), което кой знае от кого и защо е датирано от 1393 г. – от превземането на Търново, все едно, че с този акт престава да съществува България, Българската православна църква или Българската царска династия (вж. Българските владетели*).
Всъщност и през ХVІ в. България е включвана като автономен субект в международните споразумения – например още в края на ХІХ в. Иречек съобщава за Унгаро-Османския договор от 1, VІ, 1519 г., в който Чехо-Унгарския Крал Людвиг (Ладислав ІІ /1516-1526/) гарантира автономния статут на “terra cesaris Sysman” – тоест “земята на Цар Шишман” или “Царството на Шишман”, с областите, подчинени на градовете Флорентин (при устието на Тимок), Бдин, Оряхово, Никопол, Дръстър, Хърсово, Килия и пр., включващи земите на юг и на север от Дунав с районите на реките Морава, Олта, Жиу, Черна, Тимеш и прочее. При това поне до края на ХVІ в. функционира българската църква при Божи гроб в Иерусалим, която, поради статута на българския владетел – предстоятел и патрон на Българската православна църква, може да се поддържа единствено при наличието на легитимен и действащ християнски владетел на България.
* * * * *