Историята е точна наука. Всеки миг тя запечатва като обемна, поликоординатна снимака развитието на света в цялостта му, в конкретиката на отделните факти и в детайлите. В това число и действието на онези фактори, за присъствието на които учените все още само предполагат, или дори не подозират, че съществуват. Тя фиксира и степента на развитие на знанието – общото и регионалното, на точните, природните и обществените науки, чиито достижения ограничават тълкуването на всяка отделна картина, заснета безпристрастно от историята. Тя запечатва модите, маниите и догмите, които изкривяват моментните представи за обективната действителност и често дълго – с десетилетия и векове, вибрират в общественото съзнание. Тя жалонира и съхранява причините, които предопределят създаването на нови факти с уникални и предвидими във времето и пространството координати, както и промените вътре в самите причини, които също се подчиняват на всеобщите закономерности. Именно поради това си качество – на точна наука, историята е незаменима за обществото – малко или голямо, отминало или бъдещо, за човечеството като цяло, и затова тя ще е отличителна черта на всяка друга цивилизация, която хората ще срещнат в предстоящите времена.

 Тази книга има за цел да покаже древният и средновековният образ на българския етнос в неговото развитие, ареали на битуване, държавни структури, философско-митологични възгледи, език и пр., и доколкото може, да обобщи фактите. Това обаче, се разглежда преди всичко във връзка с настоящето и бъдещето на България и българската нация. Актуалността на разглежданите проблеми се изостря заради онази бяла мъгла в общественото знание за българската история, която се стеле както над времето преди възцаряването на Кан Гостун* (603-605) и Кан Кубрат* (605-665), така и над пространството на север и изток от средната и долната част на река Дунав*. Тя обхваща, в най-общ план, земите на Източна Европа от Северен Кавказ до Италия след ІІ-І в. пр. Хр., до възкачването на Кубрат, а и до днес. И Западна Азия с Бактрия* – Балхара*, между 50-тия паралел и устието на река Инд, преди І в. пр. Хр. и след това – най-малко до VІІ-ХІ в., когато българските общности в Сасанидската държава (ІІІ-VІІ в.), в Армения* (Вананд*), в Синд*, в М. Азия и пр., са били в преки икономически, политически и културни връзки със сънародниците си в Изт. Европа (вж. синдиецът* Микаил Бащу* /ІХ-Х в./).

Същевременно тези, останали да живеят на изток от Голям Кавказ българи и сродните им етноси, са се вплитали в местните, започнали да се тюркезират от към І-ІІІ в. общества. Те пренасяли древните ирано-български философски, митологични и епични, държавни и стопански възгледи, знания и терминология от античното и елинистично (от 330-323 г. пр. Хр.) Двуречие* и Средна Азия, в средновековна, а след VІІ век – в арабизирана и ислямизирана Югозападна Азия. Включително до периферните й Армения* и Грузия (вж. Бурджанадзе*), ЮИ Мала Азия (вж Катерина*, българска Царица в Тарс* през ХІІІ в.; вж. държавата Дулиа* и др.) и прочее. Това, разбира се, има своята пряка проекция в съвремието ни, което в някои аспекти не се е отдалечило толкова от късно-средновековната си култура и мироглед, колкото си представяме или ни се иска да бъде. Но то, при всички случаи, трябва да се използва за единение, а не за противопоставяне на народите и отделните етнически или религиозни групи. Точно тук е местото на историята, която ясно разграничавайки конкретните общности, показва, прави видимо и активно, общото между тях, обединяващото ги.

Причините, поради които бялото петно в българската история преди VІІ в. тегне над миналото и настоящето на България, си имат своите политически и стопански измерения, оказващи влиянието си и до днес [срв. библиографията “Древните българи” (ДР*), излязла 2001 г., където продължава да се популяризира тюркската теория за българския произход и ред разработки, изградени върху съветския “мироглед” за българския етнос, бит и култура]. От ХV-ХVІ в. Балканските земи започват да попадат трайно под управлението на Османската династия*; тя постепенно, до ХVІІ в., завладява древната Сулу*: “Среден Дунав и прилежащите земи” (Белград* в 1521, Панония в 1526, Будапеща* в 1541, териториите край средното и горното течение на Тиса* в 1552-1606 г., и т.н.), както и тъй нареченото Подолие – между река Днестър* и хинтерланда на град Киев* (в 1672-1681 г.), като единствено земите на изток от долното течение на Ю. Буг* и границите на Кримското ханство – т.н. Запорожие при средното течение на Днепър*, остават независими до присъединяването им от Русия към 1683 г. (вж. Половци*, Черна България /2/*, Кумания*). Върху част от тези територии започват да се формират регионални прото-държавни общности, които, с настъпването на капиталистическите отношения, вървят към национално обособяване.

Около периода на наполеоновите войни (Наполеон І, Император 1804-1814, 1815) и след това на Балканите* се активират мощни национално-освободителни движения, подкрепяни от богатото, вече буржоазно по същество и по дух съсловие. До 1829 г., не без помощтта на Великите сили – т.е. на водещия капитализъм, се създават държавиците на Гърция* (Пелопонес с Коринт, Атика, Етолия и някои от Егейските острови), Сърбия* (Белградска и Браничевска области, през 1933 г. на юг до линията Мокра гора, Иваница, Калиполе, Рашка*, Шилеговец, Соко-Баня, Кална и др.), Седмоградско* (Трансилвания*), Черна гора*, Влашко*, Молдова*, Бесарабия* и др. [Същевременно от средата на ХVІІ до началото на ХІХ в. Русия поглъща Малорусия* (1654), днепърското Запорожие (1683), Новорусия* (1764) и част от Молдова до река Прут* с Подолието (в 1787-1791), Крим* и Таман (1783), Бесарабия* (1812). В същия период Австрия, включваща Сулу* – Унгария, Чехо-Моравия и Словакия със земите до р. Сава, както и Хърватия, присъединява Банат* и земите между Тиса и СЗ Трансилвания* (1699 г.), а по-късно и цяла Трансилвания, Галиция* (1772; вж Владимиро-Галицко кралство*), Ю. Полша с Краков* и Люблин* (българския Червен /3/*) почти до Варшава* (1795), и други територии като Белградска* и Браничевска* област до Ниш*, Белоградчик* и река Сръбска Морава* (1718-1739), българските земи в Западната Влашка долина до реките Олта* и Яломница* (1718 -1739; вж. карти 1720-1757 г., 1740 г., 1750 г. и 1770 г.)].

Тръгвайки по пътя на агресивния корпоративен картелно-тръстов капитализъм от ХІХ в., тези новосъздадени предимно в български територии (без Ю. Гърция и донакъде Черна гора) през периода от ХV-ХVІ до ХІХ век Балкански държавици – структури на собствената си капиталова върхушка, съвсем закономерно, започват да развиват и силен национализъм. Той е насочен както към подопечното им население, което трябва да се обедини около единната национална идеология, претопявайки или изолирайки хората с чуждо (т.е. не местно) самосъзнание, така и към съседните територии, които са обект на завоевателните интереси на капиталово-властовата им върхушка (същия вид национализъм – базиран върху същата основа, независимо, че ползвал като политическа платформа традиционните опорни стълбове на мюсюлманизма, се развивал по него време – към края на ХІХ век – и в османо-турските водещи среди /ЗП*/, където от последната четвърт на ХІХ век започва формирането на турската нация – чието първо проявление е Младотурската революция от началото на ХХ век – към 3-24 юли 1908 г., а второто е създаването на Рупублика Турция в 1923-1924 г.).

При това Балканите са в студената сянка на имперската завоевателна политика на Русия, която под маската на Панславизма* се стреми да стъпи здраво в българските земи и същевременно да разчлени българската нация, за да може Руската власт да контролира Босфора и Дарданелите (Именно затова България е освободена най-късно, и то с подчертана неохота от руска страна, като това става едва когато Русия е сигурна, че ще осъществи преследваната от нея конкретна цел да разчлени България на малки парчета и да контролира източната й част. Друг въпрос е дали Русия постига целта си, кога и доколко, какви средства използва и какви са причините за откъслечните й провали в това отношение).

Началото на руската експанзия на запад от линията Днепър* – Зап. Двина (Дуна*, Duna; вж. Киев*) – среден Днестър* (Запорожие), на която излиза Русия през 1686-1700 г., започва от 1774-1795 година. Тази инвазия на Московия* по посока на Европа е пряко следствие от стопанския и политическия подем в Руската империя след реформите на Петър І Велики (1682-1725) и Екатерина І (1703-1727), възобновени от дъщеря им Елисавета І (1741-1762), и във връзка с активните действия на Екатерина ІІ (1762-1796). Още в 1734 г. “Мемоарът на граф дьо Буневал до Високата порта относно заплахата от Русия” бележи новия етап в Московската политика към ЮИ и Ср. Европа:

“Сигурно е, че Московитите чрез своето [териториално] увеличение променят цялата система в Европа. Тяхното положение и техните интереси ги правят крайно необходими съюзници на Императора (на Хабсбургската империя), следователно противници на Портата и Франция… Струва ми се необходимо – от една страна, за интересите на Турция и, от друга страна, за запазване на равновесието в Европа […] – да се формира постоянен съюз (между Портата и Франция… или конфедерация срещу Московитите…), за да се върнат обратно Московитите в старите им граници [от 1725 г. на изток от Днепър] (по линията Ставропол, Черкаск, Полтава с река Днепър до Киев, Чернигов, Смоленск, Великие Луки и Рига) и за да им се попречи да вземат страната на някого, когато се отнася до интересите на владетелите в Европа. […] ” (ИВ*).

В отговор на това са “Писмата на Султана до Френския крал [Луи ХV Бурбон (1715-1774; вж. Ронсар*)] от 28 май 1740 г.” – тъй нар. “капитулации”, узаконяващи правата и привилегиите на френските поданици в Османската империя, и които дават основа за началото на официалното осветяване на т.н. “Източен въпрос”, прозиращ в позициите на водещи политици и до днес;

[Първата османско-френска “капитулация” е от 1535 г., сключена при управлението на Османския султан Сюлейман І (1520-1566) и на Рокселан* (1520-1558), и е препотвърдена през 1581, 1597, 1604, 1740 г., а последната – най-пълна и подробна – е фиксирана във Френско-Османския търговски договор от 1838 г., отразяващ и модерните капиталистически отношения в Западна Европа. Вижда се, че тези договорености започват след окупирането или васалното подчиняване на повечето области на България (след периода 1547 г. – ХVІІ в.) и прекратяване на битуването й като значим международен политически фактор след разгрома на Владислав ІІІ Ягело през 1444 г. (вж. Фружин* и пр.), след падането на Константинопол (1453) и Трапезундската империя* (1461), и след създаването на единна и голяма Московска Рус – от към 1485-1503 г., когато Москва присъединява държавата на Твер* (дн. Калинин, на около 170 км от Москва), подчинява васално и държавата на Новгород*, както и други княжества и земи;

Трябва изрично да се отбележи, че Московския феод, за който започва да се чува откъм 1320 г., се появава като реален фактор някъде между 1362 и 1380 г. (РН*). Границата на княжество Твер минавала само на ок. 40-50 км от Москва, като в периода от 1485 до 1503 г. Московският главен княз Иван ІІІ Василевич (1462-1505), който в 1472 г. се жени за уж “византийската”, а всъщност българска и византийска принцеса Зоя-София Асенина* (1472-1503), увеличава територията на Московското княжество от около 10 000 км² до 1485 г. на цели 2 000 000 км² към 1503 г. (РН*), подчинявайки васално Новгородската държава (1494 г.) и стигайки на изток до границата на Волжка България*, на която пък Руските князе-владетели плащала ежегодни данъци още от 965 г. – тъй нар. “Ростовски данък” или “Ростовщина”. Именно това разширяване на Московия* в 1485-1503 г. поставило физическата основа на сетнешната Руска държава-империя];

Показателно е, че френско-османските отношения, които започнали към 1535 г., когато вече България е престанала да бъде значим официален международен политически фактор, са оформени към 1838 г. – след руско-турската война от 1828-1829 г., т.е. след освобождаването на Гърция*, Сърбия* и Влахия*, и 4 десетилетия преди освобождаването на част от самата България през 1878 г.;

След реформите на Петър І Велики (1689-1725), които се стремят да поставят руската култура и стопанство на съвременна основа и насочват политическия поглед на Империята към излаз и в Черно море*, Русия най-сетне по-трайно се установява в устието на Дон* и в района на Азовско море [това става след дълъг процес, минаващ през временното превземане на Азов* – Тана* при т.н. Азовски походи в 1695 и 1696 г., неуспешния Прутски поход в 1711 г., Руско-Турската война от 1735-1739 г. при Императрица Анна Ивановна (1730-1740)].

*

След едноличното си възкачване Екатерина ІІ Велика (1762-1796), като ревизира държавата и укрепва страната и властта си (ЕВ*), насочва Русия към ивназия на запад и югозапад (Руско-Османските войни от 1768-1774 г. и от 1787-1791 г.). Именно в периода на управлението на Екатерина ІІ е сключен на 10 (21) юли 1774 г. договора в Кючюк Кайнарджа (в област Силистра* /ИМЕ*/), чийто член 7 заставя Султана да признае правото на Русия да покровителства християните в ислямската държава (ИВ*). Следва да се обълне внимание, че в договора става дума за (!) “християните”, а не за славяни*. Тоест, през 1774 г. терминът Славяни*, наред с производните му “Славянски език” и “Славянски народи”, все още не е влязъл в употреба нито в дипломатическия език на Русия, нито в международната дипломатическа практика.

Същевременно трябва да се подчертае фактът, че в този договор Русия обръща гръб на българите-мюсюлмани, т.н. помаци*, които по онова време са най-общо някъде между 500 хиляди и 750 хиляди човека, влизащи в общия сбор на Европейските мюсюлмани в Османската империя. За сравнение, само 80 години по-късно – към 1853 г., общия брой мюсюлмани в Европейската част на Османската империя бил 4 450 000, от които 2 100 000 са “турци” [т.е. към 1853 г. около 3 350 000 са мюсюлманите босненци, албанци и българи; при положение, че абланците тогава са 1 500 000, то мюсюлманите босненци и българи общо били 1 850 000].

В този акт на Русия, делящ част от българите от християните, а по-конкретно делящ българите-християни от българите-мюсюлмани, за пореден път се наблюдава тенденцията да се разчленява български народ на парчета, което вече е фиксирано при предаването на Западната част от Влашката равнина към княжество Влахия* в периода след 1770-1771 г., при откъсването на Бесарабия, на Запорожието и на Крим (вж. карта: 1740-1788 г.).

Договорът от Кючюк Кайнарджа (1774) е потвърден с чл. 2 от подписания в Яш на 29, ХІІ, 1791 г. (9, І, 1792 нов ст.) Руско-Османски договор, който узаконява руската анексия на Кримския полуостров, на Таман и на по-голямата част от Кубан (анексията е обявена с манифест на Екатерина ІІ от 8 /19/ април 1783 г.). В същият договор от Яш чл. 3 постановява, че “река Днестър навеки ще бъде граница между двете империи” (ИВ*). Заложена здраво в това русло на агресивно поведение и върху моралистичния цинизъм, че “победителите не ги съдят”, формулиран от самата Екатерина ІІ, политиката на Русия следва същата завоевателна посока на югозапад към Карпатско-Балканския регион и в Руко-Турската война от 1806-1812 г., и в тази от 1828-1829 г., и по-нататък (както се вижда от действията и на Сталин /1918-1953/, и на следнащите съветско-руски и руски управници).

Отговорът на Френският император Наполеон І (1804-1814, 1815) се съдържа в инструкциите му до френския държавник Тайлеран-Перигор (1797-1807, 1814) от 9 юни 1806 г.: “Целта на всички преговори трябва да бъде затварянето на Босфора за руснаците и прекратяване на преминаването от Средиземно в Черно море на всичките им кораби, военни или не; …; да се възстанови абсолютната власт на Портата (Високата-порта*, т.е. Османското правителство) над Молдавия* и Влахия*. Аз не искам разделянето на Константинополската (Османската) империя. Аз искам да затвърдя и заздравя тази велика империя…” (ИВ*).

При Александър І (1801-1825) Руската властова върхушка набира сили и самочувствие във войните срещу Наполеон (1799-1814, 1815). Тя, чрез личното участие на Руския император, има силно присъствие на проведения от 1, Х, 1814 до 9, VІ, 1815 г. “Виенски конгрес” за преначертаване на политическата карта и границите в Европа и за легитимност на династиите и на управляваните от тях държави. Тогава били затвърдени и границите на Османската империя именно според желанията на вече сваления от власт Френски император Наполеон, защото те в голяма степен съвпадали и с интересите на Германския съюз и Обединеното кралство. “Свещеният съюз” или “Акт за взаимна помощ на християнските монарси” на Австрия, Прусия, Русия и повечето дворове в Европа, родил се вследствие на Виенския конгрес и създаден (1) за контрол над статуквото в Европа, (2) за легитимността на държавите и (3) за поддържането на мира на континента, е създаден с Парижкия договор от 26, ІХ, 1815 г. и е подкрепян както от Римския папа, така и от управниците на ислямската Османска империя. Въпреки че претърпял своята криза между революциите от 1848-1849 г. и Кримската война (1854-1856), поради обективната си необходимост “Свещения съюз” скоро бил наследен от “Съюза на тримата императори” (11/23 октомври 1873-1887) – на Австро-Унгария, Русия и Германската империя, който отново поставил под закрила териториалното статукво на Европейска Турция (във връзка със затварянето на Босфора и Дарданелите за всички военни кораби).

За българите в този период представляват интерес поне няколко позиции:

Първата е, че именно след създаването на “Свещената лига” набралата вече голямо самочувствие Русия започнала да налага своя термин “Славяни*” в международния политически и дипломатически речник. Тогава в изработваните в Европейските държави карти от 1822 г. насетне в района на Западните Балкани на мястото на Склавониа (Sklavonia, Sclavonien, Esclavonie) започва да се появява надписът Славониа (Slavonien, Slavonia) – все още тромав хибрит между традиционното Склавониа и новоизмисленото нарицателно Славяни*;

Втората е, че Русия активно преследвала осъществяването на доктрината си Панславизъм* (название, формирано върху нарицателното Славяни) и разширила владенията си с Бесарабия, Полша и др., като изобщо не криела претенциите си към българските земи в единство с желанието си да контролира Босфора и Дарданелите (както и Австрия не криела апетитите си към Босна и Хърватия);

Третата е, че Русия създава нова държава Сърбия* (от 1817-1829/1833 г.) в изключително българските и населени почти изключително (85-95 %) с етнически българи територии на Белградска* и Браничевска* области, включително региона на Българска Морава*. Към тах през 1830-1833 г. с руска помощ и натиск са включени още българси земи на юг и изток – Крушевец (Крушевац), Парачин, Грамада, Зайчар, Неготин и Кладово, а пък след Руско-Османската война през 1877-1878 г. и областта на Ниш* с градовете Пирот, Враня и Сурдулица;

Четвъртата е, че поддържането на статуквото на Османската империя и в частност на Балканите, и същевременно следвайки руслото на своята доктрина Панславизъм* – създадена за да “узакони” по наукоиден начин претенциите й да е единствена разпоредителка и владетелка над всички “славяни*” (поне на източните, понеже западните са в състава на Австро-Унгария), Русия полага всички сили, за да остави България в подчинение на Османската корона (дори и Руско-Турската война* от 22 юни 1877 до 18 януари 1878 г., наричана от българите “Освободителна”, въобще няма за цел освобождението на България);

Петата е, че оттогава Руската власт започва да създава в земите на българите – тоест в България, своя широка агентурна мрежа, имаща за главна задача чрез умишлено фабрикувана дезитформация да пренасочи вниманието на населението от Средна и Западна Европа на изток – към Русия, и чиято отличителна черта е, че се вербуват агенти изключително измежду етническите българи;

По-късно, след възкачването на Руския император Николай І (1825-1855) започва нов етап в руската настъпателна политика към все по-изоставащата от критериите на цивилизацията и загниваща Османска империя. Той поставя пред другите страни-куратори въпроса за конкретно разпределяне на “парчетата” от Турция, заявявайки на Британския посланик в Петербург: “Турция е в криза… Необходимо е още сега да се разберем за подялбата на наследството, за да не се караме след това”. Тази промяна в политиката, сведена до ясни конкретни споразумения между европейските-световни сили, стига до Османския велик везир (премиер-министър) Юсуф-паша чрез думите на Министъра на външните работи на Британия, лорд Палмерстън: “Или автономия, или анатомия” – тоест, или автономия за християнските народи в състава на Османската империя, или отделянето им от нея. Не закъсняват и действията – Одринският мир от 1829 и договорът от Юнкяр-скелеси в 1833 г. потвърждават правата на Русия от 1774 година да покровителства християните в Османската държава.

Наистина, след руското поражение от съюзилите се в Кримската война (1854 – 1, ІІ, 1856) Обединено кралство Великобритания и Ирландия, Франция, Австрия (от 1867 г. Австро-Унгария), Прусия, Сардиния и Османската държава, подписаният в Париж на 30, ІІІ, 1856 договор и последвалия победата срещу Русия султански декрет Хатихумаюн (18, ІІ, 1856), отнемат изключителното до тогава право на Руския император да покровителства християните в Османската империя и го предоставят на Западните християнски държави-победителки.

[Премахването на това руско право е част от основната цел на Кримската война, която лорд Палмерстън – вече Премиер-министър на Британия (1855-1865), формулира в Меморандума от 26, ІХ, 1855 така: “… Ние започнахме войната не толкова за да задържим Султана и неговите мюсюлмански поданици в Турция, колкото да задържим Русия вън от Турция. (…) Нашата цел е да изградим дълга обграждаща линия, за да ограничим бъдещото разширение на Русия…” (ИВ*).

А в Меморандумът на лорд Каули от 1856 г., относно положението в Османската империя (Османска турция или “Турция”), се съпоставят настоящето с целите, които трябва да се постигнат:

“СЕГАШНО ПОЛОЖЕНИЕ:                                              БЪДЕЩО ПОЛОЖЕНИЕ:

1. Наличие на обременителни договори,                          1. Приемане на Турция в

наложени на Турция от Русия и международните договорености

интерпретирани така, че да дават на Русия в Европа. Премахване на

огромна власт във владенията на Султана. всички предишни договори

Отказ от страна на Русия да допусне с Русия. Силите се ангажират

намесата на каквато и да била чужда сила да уважават целостта и

в нейните спорове с Портата. независимостта на Турция

и в случай на спор между

една от тях и Портата, тя да

се обръща към другите,

преди да прибегне до оръжията.

2. (…….) 2. (…..)

3. Русия изисква и упражнява правото на 3. Организиране на Княжествата

покровителство над Княжествата. Не (Влашко и Молдова, а също Сърбия

съществува никаква отбрана. – б.м.).

Превръщане на руското

покровителство или гаранции за

Княжествата в обща Европейска

гаранция. Осигуряване на

отбранителна система в

Княжествата срещу чуждо нападение. Връщане на част от Бесарабия на

Молдавия и последващо

разрушаване на руските

крепости по Дунав.

4. (…) 4. (…)

5. Русия претендира за правото да се 5. Права, дадени от Султана на

намесва в защита на религиозните и немюсюлманските му поданици

гражданските права на гръцките след консултиране с неговите

(т.е. “изт.-ортодоксалните християни”, съюзници, с изключение

б.м.) поданици на Султана. на Русия.”…];

(! Забележете, че в този Меморандум от 1856 г. английският лорд все още не използва руския неологизъм “Славяни”, а употребява нарицателното “Гърци” – със значение “източно-православни християни”, наред с “немюсюлмански поданици на Султана”);

Амбициите на Западна Европа (Европа*) и на Източна Европа (Русия*), които се срещат на Балканския полигон, растат с темповете на апетита на капиталовите върхушки в двете части на континента. А независимо от временното руско отстъпление след Кримската война (1854-1856), още към 70-те години на ХІХ век Александър ІІ (1855-1881) възстановява влиянието и позициите на Русия в Истамбул и мощно се хвърля в двубоя със Западна Европа за присвояване на Балканите* (ЗП*). Контраатаката на Русия започва веднага след Парижкия договор от 30 март 1856 година.

Още на 26 април 1856 г. директорът на Азиатския департамент при Министерството на външните работи (АД на МВнР или АД на МИД – рус. Министрество иностранных дел) Егор Ковалевски изпраща специална записка до Княз Александър Горчаков (1798-1883, министър на външните работи през 1856-1882 г. и държавен канцлер от 1867, който на Лондонската конференция от 1871 г. успява да отмени ограниченията от Парижкия договор върху правата на Русия в Черноморието). В нея конкретно се предлага: в българските земи да се изпратят агенти от местното население, които “да поддържат нашето (на Руската власт) влияние сред славяните (българите), подривано от европейските агенти”, като: (!) броят на тези лица (агенти от местното население) трябва да се увеличи (т.е. мрежа от такива “агенти” съществувала от по-рано), за да могат те не само по-лесно да наблюдават (контролират) своите единоверци (сънародници), но и “за да ги отвличат от училищата на Виена и Париж” (“Русия и българското националноосвободително движение 1856-1876”, т. І, ч. 1, С., 1978, с. 41; НП*- ІІ; вж. Левски*).

Множество документи и разпореждания на Руското правителство от 60-те и 70-те години на ХІХ в. показват целенасочените действия на Русия за налагане на своята завоевателна и заробваща доктрина на българското възрожденско общество, както пряко, така и в контекста на всички околни балкански народи; за успешното разпространение и налагане на руската демагогия се залага от една страна на руската агентура и широкото изпорзване на откровени подкупи, а от друга – и върху привързаността на българите към православието, и на постулатите на панславизма*. Представителни в този смисъл са записките на Константин Леонтиев до генерала-дипломат (граф от 1877 г.) Н. Игнатиев от 1856 г. за насоките на руската външна политика спрямо българите:

“Россия в етих странах борется с Западом только силой двух влияний: политического и религиознаго. Запад, разнородный по религии и политическим интересом, борется сверх всего одной общей силой – европеизмом, промышленостью, книгами, модами, обычаями, вкусами и т.д. Европеизм проникает в глубину душ с каждым годом более и более.

Россия, однако, могла бы уже противопоставить в наше время европеизму не только два влияния, политическое и религиозное, но и многие других: литературу, историческою науку, искусство (напр. нашу изящную иконопись, нововизантийскую архитектуру нашу и т.д.), влияние некоторых обычаев и т.д.

Желательно было бы, чтобы греки и славяне видели в нас не только большую единоверную политическую силу, но и сверх того и своеобразныю государствено-национальный организм и своеобразное общество, и ещо более своеобразный простой народ и своеобразную литературу, единственную по свежести теперь во всем мире, и особую историчискую науку, более и более развиваемую.”

[В превод и с някои необходими бележки:

“Русия в тези страни (изключват се независимите или автономни Влахия*, Молдавия*, Сърбия*, Черна гора* и Ю. Гърция; но цяла Добруджа* – до устието на Дунав и в съобщество с Бесарабия* и българите във Влашко и Крим*, е все още неделима част от единната България, като над 6½-милиона са българите само на юг от Дунав, макар и под игото на Османската власт, а не на “Турция” или на турците) се бори със Запада чрез силата на две влияния: политическото и религиозното. Западът, разнороден по религия и политически интереси, се бори свръх всичко чрез една обща сила – европеизмът, промишлеността, книгите, модите, обичаите, вкусовете и т.н. Европеизмът прониква в глъбината на душите с всяка години все повече и повече.

Русия, обаче, би могла вече да противопостави в наше време на европеизма не само двете влияния – политическото и религиозното, но и много други: литература, историческата наука, изкуство (нпр. нашата изящна иконопис, нашата нововизантийска архитектура и т.н.), влиянието чрез някои обичаии т.н.

Желателно би било, за да видят в нас гърци (= източно-православните) и (!) славяни (словéно-езични) не само голяма единоверска политическа сила, но и свръх това и своеобразен (в смисъл “близък, родствен, близък до тяхната същност и представа”) държавно-национален организъм и своеобразно общество, и още повече своеобразен обикновен (единен, общ, близък, съотносим) народ и своеобразна (близка до тях) литература, единствената по своята свежест (примитивна мелодрамност и русофилство, “здравословност”) в целия свят сега, и специална (целенасочено преправена)историческанаука, която все повече и повече да бъде развивана” (пак там, “За ,,славянизацията” на възрожденските българи”, Пл. Митев, НП*- ІІ);

Не може да не се види еднаквостта със съветско-руската доктрина от 1917-1996 г. (а и до 2008-2013 г., и в очертаващото се бъдеще до 2018-2024 г.), която, дори и да е несъзнателно, цели преди всичко откъсването на Балканските страни, и в частност на България, от цивилизационните центрове в Европа и свеждането на битността им до руските критерии и имперски възгледи за съществуване на едно провинциално и покорено, робуващо общество; вероятно точно в това следва да се вижда една от характеристиките на днешния руски панславизъм* (вж.) и начина на живот и държавна организация, проповядвани и търсени от руските властители и идеолози, която има твърде стара пред-съветска традиция и която най-общо обозначаваме, макар и не съвсем точно от гледна точка на формализма, с термина “азиатска”; вж. Панславизъм*].

Този Руско-Европейски двубой, активно проявяващ се откъм края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., който пряко засяга България и българския народ, продължава с частични успехи за едната или другата страна до края на ХІХ и през целия ХХ век. Той преминава през разкъсването на българските земи на части в периода 1771-1812-1878 г. и през неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание (1903), през осъществяването на Балканските войни (1912-13), начина на разпределяне на отвоюваните от Османска турция европейски територии и през последиците от това. През оставянето на Македония* в Сръбското кралство и през политическите позиции на Балканските държави в Първата световна война. През Бест-Литовския договор от март 1918 г., Букурещките споразумения и Ньойския мир, и през отпора на съюзените САЩ и Сталин срещу желанието на Чърчил да открие втория фронт на Балканите в 1942-43 г. (В записка до МВнР на Британия от първата пол. на 1942 г., Чърчил пише: “Въпросът е дали сме готови да се примирим с комунизирането на Балканите и може би на Италия… Нашият извод трябва да бъде такъв, че ние трябва да се съпротивляваме на комунистическото проникване и нахлуване.” /ИДС*/. Но Британия по това време контролира пряко ¼ от Света = 25 %, което пречи на икономическата стратегия на САЩ, а СССР владее към 15-16 %, включително слабо заселения, изостанал и неразработен Сибир, който е около 10 млн км² = ок. 7 % от земната суша. Затова САЩ – битуващи на тогава далечния и недостижимия за чужди домогвания Американски континент, предпочитат временното споразумение със Сталин, и, давайки му източната част на Европа, получават в замяна нужното им надмощие над Великобритания както в Европа и във войната, така и в Света).

Това противопоставяне Русия-Европа преминава и през предаването на България в ръцете на психично болния Сталин и репресивната съветска машина още от 1942 г. (по повод на англо-съветските преговори от август 1942 г., висшия съветски дипломат Бережков отбелязва: “Прокарвайки такъв курс [за британска намеса на Балканите], той (Чърчил) всъщност грубо нарушава даденото по-рано обещание” (ИДС*) – т.е., че към август 1942 г. Балканите вече са били определени от Вашингтон и Москва за съветска зона).

Противопоставянето “Изток-Запад” минава и през смъртта на Цар Борис ІІІ* (1918-1943) на 28, VІІІ, 1943 г. [Още на Московската конференция на външните министри на САЩ, Великобритания и СССР, проведена от 19 до 30, Х, 1943 г. – непосредствено след смъртта на Цар Борис ІІІ (28, VІІІ, 1943), която се занимава с подготовката на Техеранската среща (28, ХІ – 1, ХІІ, 1943 г.) на кураторите Рузвелт, Сталин и Чърчил, не се обсъжда единствено въпросът за България (ИДС*) – той е вече решен! Чрез смъртта на Цар Борис ІІІ].

То преминава и през премахването на хегемонията на Русия над Източноевропейските страни след 1989-1996 г., въпреки някои съществени разлики между предишния и днешния – след 1989 г. – етап от развитието на Света (вж ІІ. Древността на днешната цивилизация*).

В разгара на т.нар. “Източен въпрос” – по време на активната подготовка на Кримската война (1854-1856), се оформя европейската представа за величината на съвременната българска нация. Това става както под влиянието на обективни причини – общите политико-икономически условия в земите на Османската империя южно от Дунав, така и на базата на субективни фактори – представите и интересите на Великите сили (на север от Долни Дунав – във Влашко и Молдова, в условията на по-свободно развитие на капиталистическо стопанство, на продължително самостоятелно вътрешно самоуправление и на активен политически плацдарм на Австроунгарско-Руско-Османските отношения, от втората полвина на ХVІІ-ХVІІІ в. се формира териториално обособена олигархия и идеологическа доктрина).

Според документ от 1853 г. за населението на Османската империя (ИВ* – по Girardin. E. de. Solution de la…, 21-22), в азиатската част на Османската държава населението е 16 050 000, в африканската – 3 800 000, а в европейската част – 15 500 000 (или общо в Османската империя има 35 350 000).

В Европейска “Турция” (вж. карати на Европейска Турция от 1834 и 1849 г., етнографската карта на Ами Буе от 1847 г., карта на Българската Екзархия от 1870 г. и карта на България от Руския княз Черкаски за 1877 г.) турците са 2 100 000 (срещу 10 700 000 в азиатската), гърците – 1 000 000 (и 1 000 000 в Азия), арменци – 400 000 (и 2 000 000 в Азия), евреи – 70 000 (и 80 000 в Азия), (!) славяни – 6 200 000, (!) румънци (жителите на Влахия и Молдавия) – 4 000 000, албанци – 1 500 000, татари – 16 000 (и 20 000 в Азия), цигани – 214 000. Освен това мюсюлманите в Европейска Турция са 4 450 000, а “гърците” – т.е. ортодоксалните християни – са 10 000 000 [всъщност над 11 милиона са ортодоксалните християни на Балканите, като се вземе броя на славяни, “румънци”, гърци и арменци, и имайки предвид факта, че “гърците” (т.е. християните) в Азия – определени на общ брой 3 милиона, са равни на сбора от азиатските гърци (1 млн) и азиатските арменци (2 млн); същото се получава и когато се извади от общия брой османски европейски жители (15,5 млн) числото на мюсюлманите в Европейска Турция (4 450 000) – при което остават 11 050 000 християни, още повече като се вземе предвид, че там татарите (16 000) и циганите (214 000) са общо едва 230 000 и при това те в основната си част, ако не и всичките, влизат в състава на мюсюлманите; същевременно част от “албанците” са християни, а част от “мюсюлманите” са българите-помаци].

В тази таблица от 1853 г., явно при редактирания на текста от времето след 1861 г., населението на север от Дунава – в княжествата Влахия и Молдова, е отделено като “румънци” (4 милиона), въпреки, че там живеят множество българи (формално между 1,5 и 2 милиона, а по-вероятно те са повече от 2 млн, като се знае, че част от българите са записани по политически причини като влахи и молдовци, и когато се проследи бита и духовната култура – песни, митология, обредни и битови традиции, разпространение на мартеницата*, на геометрична орнаментика*, на причисляването на вълка* към злите сили, и пр. – които категорично и съществено се различават и от влашките, и от славяно-молдовские; вж. карта: Геометрична орнаментика*, Мартеница*, Вълк*). При това Влашко и Молдова са обединени чак след Кримскана война (1854-1856), по силата на Парижкия договор от 1856 г. (СЕ*), а пък името Румъния се поставя едва в 1860-1861 година. Същевременно в таблицата са изключени жителите на Гърция, която след Руско-Османската война от 1828-1829 г. и Одринския мир (2/14, ІХ, 1829 г.) е вече независима от 1830 г. и включва до 1881 г. в границите си само земите на Пелопонес с Коринт, Атика, Беотия и Етолия. Но са включени жителите на Сърбия*, която макар и автономна от 2/14, ІХ, 1829 г., продължава да е част от Османската империя, заедно с тези на Черна гора*.

Като се знаят етническите граници на българите от Крим*, Бесарабия* и устието на Дунав до Арбана* или Албания (на запад от Охридското езеро и от Албано-Сръбската граница), включително и онези области, които признават Българската екзархия през 1870 година (в т.ч. района на р. Бистрица* и южно от него в С. Гърция и земите по Беломорието*), и като се изключат жителите на Сърбия*, които са ограничени в държавната граница на Сръбското княжество [вж. етнографските карти на Ами Буе (d`Ami Boue) от 1847 г., на Ербен (Erben) от 1868 г., Руската етно-карта от 1867 г. (БА*), карта на Българската екзархия в 1870-1912 г., карта “Геометрична орнаментика” и пр.], се вижда, че българите заемат по-голямата част от Балканските владения на “Турция”. Знае се също, че помохамеданчването на българското население е в много по-малки мащаби от това в Харватско, в Албания, в Босна и в Херцоговина (което обаче не означава, че българо-мохамеданите – т.н. Помаци*, могат да се отделят от българската нация; за срв. през ХV-ХХ в. от 44 села в областта на Сяр*, които са само български, едва 4 са ислямски – на българи-мохамедани, като няма нито едно гръцко село, нито пък турско село). Следва да се отчете и разликата в природно-икономическите условия на източните и на западните Балкански земи в пределите на Османската империя от онова време, имащо решаващо значение за броя и гъстотата на населението, като българските земи са по-гъсто населени от босненските и хърватските.

При тези обстоятелства се вижда, че българите, в своите етнически граници на юг от Дунав – т.е. без онези в Бесарабия* и Крим*, във Влашко* и в Сърбия*, но с тези в днешна С. Гърция, Албания и Беломорска Тракия, около 1853 г. са наброявали най-малко към 6 – 6½ млн души. Само в Дунавския вилает (вж. карта: 1876-1877 г., санджаци…), създаден през ноември 1864 г. и включващ по-малко от ⅓ от българските земи на юг от Дунав, и по-точно 7 санджака* (области) – Русенски, Варненски, Тулчански (Добруджа), Търновски, Софийски, Нишки и Видински, населението, което е почти изключително от българи, наброявало около 2 000 000 (ИБД*). А земите населени с българи на юг от Дунав, тоест южно-дунавска България, е повече от 3 пъти по-голяма от посочените 7 области, като следва да се отчете, че планинските райони на Балкана*, Родопите, Рила, Пирин, Шар-планина*, Странджа* и пр. са по-гъсто населени от българите, понеже са естествено по-защитени от турски и разбойнически нападения, а и имат някои превилегии като пазачи на проходите и на пътищата, водачи, подържащи пощенските станции и пощенските коне и др. Същевременно в тези планински райони българите, научени от практиката през вековете на робството, успешно криели броя на семействата си, както заради данъците, така и заради набезите на разбойническите орди – нападащи по-многобройните и по-заможни селища, а също и по презумпция, защото никога не се знаело каква нова повинност и тегоба ще измислят във Високата порта* или в местното османско управление.

Тъй като във всички европейски изследвания се отчитат като българи единдтвено българите-християни, към цифрата от 6 милиона следва да се добавят и българите-мюсюлмани или помаци*. През годините след ислямизирането си, което става предимно към средата и втората половина на ХVІІ в. и преди всичко по насилствен начин, те не само че не забравят кръвното си родство със съседните български християнски селища, но многократно действат като защитници на българите-християни пред османските паши, съдии и военни наказателни части, а при това вземат и участие в местните български бунтове срещу османската власт. Тези българи-мохамедани или помаци са най-общо и приблизително между 500 хиляди и 750 хиляди човека. Заедно с тях българите са между 6½ и 6¾ милиона само на юг от Дунав и без тези в Сърбия, както и без онези на север от Дунав – във Влашко, Банат, областта на Темешвар* и Липа*, Бесарабия*, Молдова*, Крим* и Запорожието (вж. Възнесенка*) с областта на Полтава* и Харков*.

Всъщност словенският учен и специалист по т.н. славянско население в Османската държава Франц (Франьо) Брадашка (1829-1904, Bradaška, Franz // Franjo), в труда си “Die Slaven in der Türkei”, в главата “Българите” (“Die Bulgaren”), цитирана широко и често в Европейската научна и популярна преса (в 1869 г. и сл.), е много по-осведомен, по-конкретен и по-точен:

“… във Виенския вестник “Wanderer” № 63 от юни 1864 г. пише, че по сведения на българи в Турция живеят 6 030 000 българи и включително ония от Сърбия и Румъния – 6 620 000. Турската администрация проведе в 1844 г. едно преброяване на населението и тогава преброила, както казват, общо само 4 милиона българи. Като се има предвид, че това е първото турско преброяване на населението, тази цифра ще е малко достоверна, още повече, че са броили само мъжете, броят на жените бил определян приблизително. В замяна на това, разбира се, включили в преброяването (в общия брой на населението и в броя на не-българите) всички чужденци, които пребивавали в тези земи. Впрочем, най-добре доказват [погрешността на] тази цифра (от 4 милиона) самите най-нови статистически данни, според които в България, Тракия и Македония (тоест, без тези в Сърбия, Румъния, Албания и Бесарабия) живеят 5 875 000 българи (I. E. Schmaler, Zeitschrift für slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft, Bautzen, ІІ т., 1865, бр. 6, стр. 429).

След всичко това изглежда, че ще бъдем по-близо до истината, ако се приеме броят на българите [южно от Дунав и без тези в Сърбия] общо за повече от 6 милиона и понеже Турция [в Европейската си част] наброява към 16 милиона жители (в 1865-1869 г.), то българите съставляват над една трета от цялото население.” (БИЕ*);

От съпоставянето на фактите става ясно, че към 1853-1864 г. само на юг от Дунав можем да говорим поне за около 6,75 милиона българи, без тези в Сърбия*; а заедно с българите на север от Дунав – във Влахия, Молдова, Бесарабия, Крим*, Панония, Банат, Тимешварска област (с Липа*), Трансилвания, Галиция и някои други райони, те били най-малко между 8 и 9 милиона, а реално – между 9 и 10 милиона човека. И то без българите в тогавашната Сърбия*, където те са около и повече от 85 % от населението на държавицата.

Самата нова Сърбия* е сътворена към 1812-1817 г. в исконно българските земи, населени с българи от край време (от 488-493 г., вж. Реан* /488-521/, наследник на Бузан* /пр. 480-488/), обхващащи източната половина на Сремска област*, Белградска област* и Браничевска област* (вж. Белград /2/*, Срем*, Браничево*, Кучене*), през 1833 г. с подкрепата на Русия включила българските земи от р. Ибър* и Кралево до Зайчар и района на Неготин (ИБД*, май 1833 г.; вж. карта: Сърбия в 1817-1913 г.,…), а през 1878 г. придобила, пак с Руска помощ и закрила, и българската Нишка област (вж. Ниш*) почти до самия град Кюстендил* (вж. Руско-Турска война 1877-1878 г.*). Вижда се, че фактически създадената от Русия нова Сръбска държава с появата си от 1906 г. (вж. Ичков мир*) и узаконяването си от 1812-1817-1829 г. и насетне се разраствала почти само в етнически български територии. При това няма значение, че в голяма част от този район българите носели и нарицателното име “серви” (НА*, ХVІ в.), по названието на областта Сервиа* (Servia), което няма нищо общо с името Сърбия (*Surbia) и още по-малко с действителното сръбско название – срб. Сръбия (Srbiya, от етно-названието ед.ч. Srb, мн. ч. Srbi, Srba); при това етническа Сърбия е наричана в ХІV-ХVІ век в османските текстове с осм.-тур. Лаз (Laz, ﻟﺎﺫ ): “Сърбия, етническа Сърбия” (ИОД*). По същия начин българите в Мизия се наричан “мизийци”, в Добруджа – “добруджанци”, в Балкана – “балканджии”, в Тракия – “тракийци”, във Влахия – “влахи, влахийци” (но не и “власи”, които са не-българи и говорят “влашки”), в Македония – “македонци, макета”, в Родопите – “родопчани”, в Странджа – “страндженци”, в Одринско – “одринци”, в Беломорието – “беломорци”, в Гóра (Косово) – “горанци” и “нáшинци”, в полето – “поленци”, в планината – “планинци, балканджии” и пр., което не ги прави по-малко българи или пък не-българи.

Областта Сервиа* (Servia) е създадена през ХV в. (след 1456-1459 г.) и наречена от Османския емир по лат. servio: “служа, услужвам; старая се, грижа се, пазя, внимавам”, servo: “наблюдавам, пазя, внимавам; запазвам; стоя под знамената; спасявам”, фр. service: “услуга; сервизен”, англ. service: “обслужване, поддържане; съхраняване, поддържане в добро състояние”; тя е създадена именно като сервизен военен район, необходим на османската войска за организация, логистика и битка срещу силната българо-унгарска крепост Белград* (османска от 1521 г.) и срещу армиите на Унгария и на обединените европейски християнски сили. При това османците създават също такива сервизни военни области в Сев. Добруджа (Sirfia, Servia) и на изток от р. Южен Буг, в района между Полша и Московия* – Сервиа (Servia) или Сервиа нова (Servia nova). Същевременно етническите сръбски земи както до ХІV-ХV в., така и през ХVІІІ и ХІХ в. са на запад от Ибър – срб. Ибар (Ibar), и на юг от Сръбска Морава*, наричана откъм края на ХІХ-ХХ век също и Западна Морава;

[Оценяйки състоянието на Османската империя в 1832-1833 г., Ламартин (1790-1869) пише:

“В Европейска Турция единственият голям град е Адрианопол (Одрин*). В него се наброяват 30 000-40 000 турци. Също толкова във Филипопол (Пловдив*), София*, Ниса (Ниш*), Белград* и малките междинни градове. Добавям 200 000 турци за онези [Европейски] части от Турция, които не съм посетил. Общо това достига приблизително до 300 000. В Сърбия (създадена в 1812-1829 г.) и в България се пада едвам по един турчин на село… Българите (в Сервия*, България и Румелия – до Цариград, Средна Гърция и Адриатика) са многобройно и здраво население, все още подвластно (на Османския султан, а не на турците), което по-многобройно и по-способно за самоорганизиране от турците ще се освободи с една дума” (ИВ*). Това обаче, може да стане единствено по решение на Великите сили и в границите, които те ще пожелаят да постановят];

За да се разбере, защо Русия, която единствена проявявала агресивен интерес към ЮИ Европа и Босфора още от края на ХVІІ в. (превземането на Азов от Петър І през юни 1396 г. /РН*/ и битката при р. Прут* през 1711 г.), толкова много се притеснява през ХVІІІ-ХХ в. от големия брой на живеещите в единна общност 9-10 милиона българи, ще направим кратка съпоставка с броя на другите народи към края на ХVІІІ и самото начало на ХІХ век. През 1801 г. било направено първото точно преброяване, което показало, че във Франция живеят 27 милиона, в Германските държави – 14 милиона, в Испания – 11 милиона, в Османската империя – 21 милиона (знае се, че полуграмотни и хитри османски управници направили преброяването на око и пазейки личните си доходи, а всъщност империята имала поне към 33 милиона поданици, при положение, че в 1853 г. били установени 35 350 000 поданици), в Британия – 10 милиона (през 1735 г. Англия била 5,4 млн), като Лондон е с 864 000 жители най-големият град в Европа, в Ирландия – 5 милиона, в Съединените щати – 5,3 милиона, а Ню-Йарк е с 60 000 жители, в Русия – 33 милиона (ИС*), пръснати на територията й от Полша и от река Днестър на изток до Аляска. На 1 януари 1801 г. е създадено Обединеното кралство Великобритания (10 млн) и Ирландия (5 млн), имащо общо 15 милиона жители (ИС*);

В тази ситуация българите, които са преди всичко християни (имало между 8,3% и 5% мюсюлмани от всичките 9-10 милиона българи, живеещи на запад от Крим) и били най-производителното, най-културното и най-заможното население на Османската империя (ПСТ*), отдавна се домогвали до висшата държавна власт и имали представители в най-високите й органи, като започнали все по-силно да оказват влияние върху взиманите решения и политиката на империята. Показателно е, че през 1806 г. заможният българин Петър Ичков* купил от Високата порта* ферман, с който се давала автономия на българските Белградска и Браничевска области. Това бил тъй наречения Ичков мир*, възоснова на чиито клаузи, от които по-късно – през 1812 г. и насетне, се възползвала именно Русия, била създадена днешната държава Сърбия*. Обаче това видимо сближение на мощната българска общност към върховната власт в загниващата Османска империя и възобновените призиви и планове да бъде обновена пропадащата Османска турция, ставайки съвременна и жизнена ислямско-християнска държава, което било подкрепяно от Европейските сили, много реално застрашавало намеренията на Русия да има свободен достъп до Средиземно море и така да може да контролира Османска турция, Сирия и Персия (както се вижда и от събитията през 2011-2012 г., Русия и днес пази с всички сили позициите си в Сирия и околностите й, стоейки на страната на Сирийския диктаторски кървав режим, който за последната година изби вече няколко хиляди сирийски граждани). Именно с това християнизирането на Османската държава, и то с източно-православни християни, плашело безмерно алчната Руска върхушка.

Знаменателен е фактът, даващ визия и на лицемерието на Руската власт, че действителното пълноправно и широко включване във върховното и в местното управление на Османсктата империя на християни (приемуществено заможния народ на българите, защото византийците чрез Цариградската патриаршия имали достъп в османската властта още от 1453 г. /ПКО*/), е противопоказно за християнската светска и църковна властова върхушка на Русия, която с всички средства и сили се устремила да предотвратява такова развитие на нещата. Тоест християнизирането на Османската власт, което е крачка към демокрация и към укрепване на държавата, е противопоказно за християнските управници в Русия (в която пък главната част от мюсюлманите са българите от Волжка България* /922-1583</ или т.н. волжки българи*, наречени от Ленин и Сталин през 1920 г. татари*, за да бъде заличено етническото име българи). Тезата, че изповядваната от руските властници философия – на деспотизма и на феодалната заробеност на населението – е фактическата причина те да се опълчат с цялата мощ на своята империя срещу християнизирането на Османската държава, няма как да издържи срещу фактите и да прикрие истинските руски интереси и действия за осъществяването им. Друг въпрос е дали в условията на разгаряне в центровете на Османската империя на крайния фанатичен ислямизъм, подържан и от заинтересовани външни сили – в т.ч. и християнски (руски и византо-църковни), това планирано християнизиране е можело реално да се доразвие и да се осъществи достатъчно в държавата, или единствено в района на Балканите, и до какви граници;

Интересен е и механизмът на превръщането на българите в “славяни”, дори само заради това, че е успореден с “Източният въпрос” и важна част от него.

Първи в началото на модерните времена в Русия от историята на “словените” се заинтересувал Московския цар Петър І Велики (1696-1725). Той наредил ясно, кратко и строго на своя посланик във Виена И. Х. Урбих: “Сыскать книги о правах наследственных, ктиги ж ранговыя дворов европейских. В Праге сыскать исторические ктиги о начале и происхождении словенского народа, сиречь словен, чехов и ляхов, которые все книги купить и прислать.” (РН*, стр. 222); или в превод и с разяснения:

“Да се издирят книгите [със законите и прилаганите традиции] за правата наследствени, тоест ранговите книги на [аристокрацията и съсловията в] дворовете европейски (т.е. дворовете на Римо-Германската империя, Полша, Чехия, Унгария, Испания, Португалия, Франция, Неапол, Великобритания, Дания, Швеция и др.). В Прага да се издирят историческите книги за началото и произхода на словенския народ, сиреч на словените, чехите и ляхите (поляците), които всички книги да се купят и да [ми] се изпратят [в Русия]”.

Очевидно е, че към “словенския народ” са причислени “руснаците”, а може би и “рутенците” (от Галиция* и Волиния в региона на р. Северен Буг, както и Украинците). Но не са причислени българите. При това Петър І (1696-1725) вече притежавал основният чак до днес византоложки труд “История на Византия”, писана и от Шарл дю Канж (1610-1688) – съставил цели глави за Българската династия и за Средновековна България, и която Руския цар оставил за обществено ползване в библиотеката на създадената от него с указ от 28, І, 1724 г. Петербургска имперска академия на науките. Пък и родоначалникът на Петровия род е българинът Кобила* (?-1351) и тази етническа принодлежност е била много добре известна на Петър І Велики като същевременно провокирала активно неговия интерес към историята на българите [за отношението на Руския цар Петър І към българите и историята им е показанелат фактът, че именно той, след като разгледал лично останките на огромния български обществен център и многовековна столица на Волжка България* град Болгар* – остован в 745 г. от западните българи, тоест от “дунавските” българи, населяващи по онова време земите от Изт. Кавказ и Волга до Карпатите, Панония*, Виена* и Италия (вж. Алцек*) – издал императорски указ, т.е. закон, за (1) превръщането на целия градски район със запазените сгради, гробища и развалини в исторически резерват, имащ общоимперско значение, и за (2) опазването и съхраняването му със средства от държавната хазна].

Обаче след управлението на Петър І Велики (1696-1725) и на съпругата му Екатерина І (1703-1727) в Русия настъпили десетилетия на застой и реваншизъм, и по-съществено развитие на руската концепция за словенските народи имало чак към края на управлението на Императрица Екатерина ІІ (1762-1796), когато нарицателното “словени” започнало да се подменя със “славяни” и била сътворена доктрината Панславизъм*.

Още в ІХ-Х в. българите са наричани с епитета “гърци” в хрониките [нпр. в др.-руската “Повест временных лет”, съставена в нач. на ХІІ в., пише: “В година 6475 (967). Тръгна Святослав (965-972) към Дунава, срещу българите. И били се двете сили, и одолял Святослав българите, и взел техни (?) 80 града по Дунава, и седнал да княжи там в Преславец* (при делтата на Дунав), взимайки данък от гърците (т.е. от православните българи) …”, и пр.]. Така, чрез нарицателното “Гърци”, се подчертавало: (1) християнската принадлежност на българите (в противовес на езическите Изт.-Европейски общества); (2) тяхното ортодоксално християнство (по-голямата близост и съвместимост с Цариградската църква и от там с Руската, а не с Римската); (3) разликата между двете големи и значими за средновековната действителност Българии – западната на Аспарух, Крум*, Борис І* (852-914), Петър І* (927-970), Роман-Симеон* (977-997) и пр., и източната – ислямизираната Волжка България* (922-1583<).

Отбелязаното разделяне, което се ползва в късното средновековие (ХVІ-ХVІІ в.) за определяне на поданиците на Османската империя като “гърци” – т.е. ортодоксални (православни) християни, и като “други” = католици, “турци”, “евреи”, “цигани” и пр., се ползва и през ХІХ век. От това понятие постепенно отпадат жителите на ония области и етноси, които създават свои държави, но се запазва определението “славяни”, което разграничава етноса гърци от другите православни християни в Европейска Турция. Такова разделение е изгодно за руската европейска политика (през 1853 г. с термина “славяни”, отнесен към жителите на Европейска Турция, се определят само Сърби, Хървати, Босненци и Херцеговинци, и Българи – отделени са Влахи и Молдовци като “румънци”; същевременно се прави някакъв опит да се разграничат славяните-християни от славяните-мюсюлмани при отчитането на общата маса на тези народи, но преди всичко – за да се подчертае нужната на Русия разлика /вж по-горе/).

Затова Русия включва думата “славяни” – до голяма степен и като синоним на “православни християни”, в Руско-Турските договори и договорите й с другите европейски сили, които се отнасят до Турция и Източният въпрос. Така постепенно думата “славяни” – като нарицателно за всички нетурски и в основната си част православно-християнски (!както християните в Русия), и с християнска история етнически групи, говорещи близък и съотносим с руския език (само терминологично, и то до някъде), и живеещи в Балканските владения на Турция – се натурализира в международния дипломатически речник, и още преди 1804-1829 г. в руския политически речник се превръща в нарицателно и за българите (вж Българският език*);

За разлика от другите балкански държави, България е в състава на Османската империя до доста по-късно – до 1878 г., а след Освобождението на част от нея, тя остава васална на Турция още почти 30 години и извоюва своята Независимост чак на 22 септември 1908 година. Националистична политика, каквато развиват съседките й още от периода мужду 1800 година (“Република на седемте съединени острова”) и 1829 г. (Одринският мирен договор), тя би била в състояние да осъществява на практика едва след обединението си с Източна Румелия (6, ІХ, 1885 г.), което й дава нужната потенциална мощ, и след политическото си стабилизиране, базирано върху избирането на Княз Фердинанд за държавен глава на 2, VІІІ, 1887 година. В действителност обаче, стабилизацията на България става факт много по-късно – към края на ХІХ в., когато най-сетне Великите сили официално признават Фердинанд за Княз* на България (1896 г.).

Забавеното освобождение, късното политическо реализиране като признат международен субект и васалитета към Турската империя до 1908 г. се преплитат неразривно с нерешения национален проблем (под турска власт остават много голяма част от българите на юг от Дунав; отделен въпрос са тези на север и изток от Дунав, наред с българите в Добруджа* и влизащите в границите на Сърбия). Точно заради тези причини българската държавна политика не тръгва по руслото на крайната себична стопанско-политическа конфронтация със съседните страни, а се центрира край национално-освободителната доктрина, насочена пряко към останалите в пределите на Османската империя българи. Това от своя страна е в съзвучие с морала и желанието на нацията, което осигурява градивен климат в България и в населените с българи земи на запад и юг от нея. Същевременно то поставя политиката й в коренно различно положение от това, в което се осъществяват другите Балкански страни; и я оставя сама срещу всички както в Междусъюзническата и Първата световна войни, така и в други сфери на регионаллната и до голяма степен на международната конюнктура – поне до съветската окупация през септември 1944 г. и формалния край на Втората световна война – 15, ІХ, 1947 година.

В тази атмосфера, въпреки необоримите исторически факти, българските политици не могат да си позволят създаване на какъвто и да е страничен повод за конфликт със съседите си и с Русия – до Втората световна война и след нея. Затова те, най-общо, не насърчават търсенето на корените на националната история извън границите на България и извън пределите на вече приетите от международните среди и станали традиционни още в първите години след Освобождението (1878 г.) нейни приоритети южно от Дунав. При това вододелът между елино-римската и старобългарската култури е ясен и изследвания върху римо-византийския и по-древните исторически пластове не могат да създадат неприятности. Проблеми има когато се навлезе в сръбската, румънската и гръцката (Северна Гърция) зони на идеологически приоритет. Защото българското минало на земите им противоречи на националните им идеологически платформи – положени не по-късно от втората половина на 20-те години на ХІХ в. и доразвити в годините на Руско-Турската война от 1877-1878 г., двете Балкански и двете Световни войни, и през комунизма – които са важна част за стабилността на властващите у тях среди по това време.

Проблеми има и щом се навлезе в сферата на Руските и Съветските интереси (Когато Фердинанд става Цар на българите през 1908 г., Николай ІІ е потресен от факта, че освен руския, може да има и друг цар на Земята; през учебната 1943/4 г., Сталин, готвейки се да окупира България, заповядва на академик Державин да чете лекции по древна и стара българска история в Московския университет, които се отличават доколкото било възможно с обективната си историчност; но лекциите на Державин са спрени веднага след стъпването на съветската армия в българските предели през септември 1944 г., защото Сталин нямал повече нужда да подържа това свое лицемерие. И такива са най-безобидните факти).

В това отношение служещата раболепно на властта руска историография е категорична. Изповядва се аксиомата, че до 882 г. на територията на сегашните Украина и Русия, освен Хазарската държава, са живели само полу-организирани племена в относително ранен стадий на своето развитие, а след създаването на Киевската Руска държава (според руската историография в 882 г.), тя обединява всички хора между Карпатите и Волга, които, разбира се, са славяни* и само една малка част са скандинавци (варяги*);

Дори и днес, над две десетилетия след промените от 1989 г., продължава да се говори за някаква руско-славянска хегемония в района на Киев* преди 882 г. Например в руски сайт (http://www.europa.km.ru/hungaria/history.htm; или през www.world/history.ru), свързан с историята на Маджарите*, се натрапва, че: “В 830 [г.] венгры откололись от ослабевшего Хазарского каганата, но оставались в степях, которые находились (?!) под властью Киева с 840 по 878 [года].” – в превод: “В 830 [г.] унгарците се изтръгнали от отслабналия Хазарски хаканат* (673-969), но останали в степите, които се намирали под властта на Киев* от 840 до 878 [година]”. При това не се оставя и сянка за съмнение, че става въпрос именно за руско-славянския град-държава Киев*, като въобще няма и помен за каквито и да е българи, да не говорим за България.

Явно се забравя, че именно в българския Киев по нареждане на Кубрат Бащу или Курт* (605-665) през 619-623 г. се строи крепостта Бащу* и през следващите няколко века тя винаги е била българска, дори и при Киевския княз Игор или в.-бълг. Угър (882-911, 921-944), който “изповядва древната българска вяра”. Удобно, т.е. умишлено, се забравят, премълчават и отминават без научен коментар и много други факти, свързани с българите и България.

Знае се обаче, че има извесни факти и от времето до установяването в Киев* на варяга Олег* (882-921) през 882 г. (тъй като дошлите малко преди него в този район варяг Асколд и Дир битували като поданици на Хазария, но българинът Дир поне на два пъти – т.е. винаги когато можел, се подчинявал на България /ДТ*, ПВ*/). Тогава градът-крепост е главна за района българска твърдина. Както в миналото, така и през ІХ век Киев*, основан под името Аскал* (“прорицалище”) още през 373-375 г. от Българския кан Булимир* (ок. 340-378), държал и обслужвал кръстопътя между Прибалтика и Константинопол, между Балканите*, Ю. Полша и Изт. Карпати (Дулебия*), Новгород* със Скандинавия, Белград /5/* в устието на Днестър, Кримския полуостров и Хазария*, между Ц. Европа и Ср. Изток. И като толкова важен център, при това апанаж на Самбат* (>618-676) и наследниците му поне от 619 до 625 г. и от 658 г. насетне, Киев бил не само под прякото администриране на България, но и в центъра на вниманието й. Тоест, по онова време властта в района на днешна Украина е българска, а не на някой от българските градове или на неиндетифициран етно-политически субект.

Вероятната загуба на Киев* през 882 г., ако изобщо е имало такава, е смятана за временна от Борис І Михаил* (852-914); всъщност руският Игор /912-945/ е българина Угър-Лъчин* (970-944) и той става самостоятелен Киевски княз чак в 921 г., като дори и това не означава, че Киевското княжество е независимо спрямо България (вж. Олга*, Угър-Лъчин*).

Вероятната загуба на град Киев* (Самбатис*) и района към 882 г., толкова яростно пропагандирана от руските историци от ХVІІІ в. насетне (препис от ХVІ в. на “Повест врем. лет” е открит в 1792 г. и е унищожен в Московския пожар през 1812 г., а до сега се работи по преписи от изгорелия текст), би била предопределена от факта, че по онова време България насочвала всичките си сили към осъществяването на своята доктрината – християнизирането и ограмотяването на цяла Източна Европа (без Византия и Хазария*, заемащи малки части по периферията на континента), като срещу това инкасирала мощни удари както от противниците на укрепването на българската хегемония – центрирани в Константинопол и Германия, така и от съпротивата на привързаните към традиционната си религия отделни общности, живеещи на огромната територия на Българската империя от Германската граница до Хазария* (673-969 г.) и планината Урал. Дори властта на България над Киев да е била поставена под въпрос след приемането на християнството от Борис І* (852-914) през есента на 863 г. и “въстанието” на част от българските велможи (защитници на традиционната религия, които набрали съюзници през 864 г., но са наказани безапелационно до 22 март 865 г. /вж. Борис І*/, то най-вероятно още Симеон І* (893-927) укрепил контрола над града през войната с Византия и Маджарите*, проточила се от 893 до 896 г. (вж Волжка България*, Арбат*). Цялата ситуация от този период пък, налага да се направят корекции в популярните изводи, ограничаващи в изключително тесни граници представите за политиката, водена от Владимир І* (889-893; вж. Анна /3/*, Олга*).

В един сайт за Закарпатието (http://www.zakarpattja.westportal.net/rus7.html as retrieved on 21 Apr 2005) е признат фактът, че тази област, позната като Дулебия* и Сама-тера*, е влизала в състава на “Първото българско царство* през ІХ в.” (но всъщност още през ІV в. била в Стара Велика България*, вж. Аскал*), както и в “Галичко–Волинското княжество* – ХІІ-ХІV в.”, и конкретно, че “Симеон – цар (892-927): контролирал територията на региона [на изток от билото на Източните Карпати] в низинните райони” – т.е. и при Симеон І* (893-927), а и при сина му Петър І* (927-970), България включвала поне земите на т.н. Подолие* (= Закарпатие), стигащи до Киевския хинтерланд според старите карти. А в хрониките е записано и това, че Киевския княз Святополк І Окаяний (1015, 1017-1019; род. 980 г.), зет на Полския княз-крал Болеслав І Храбри (992-1025; род. 967 г.), при бягството си от Киев към Полша през 1019 г. загинл в граничната територия, наричана Пустиня между Полша и България*.

Тази “пустиня” (срв. Рилска пустина* и “пустинята”, в която отишъл Билга /3/*, и пр.) била на юг от района на т.н. Червенски градове*, защото последните приели върховенството на Болеслав І Храбри през 1018 г. и във връзка с това се смятат през 1019 г. формално за част от Полша; малко по-рано – през 999 г., Полша включила в състава си Краков и Краковските земи, където до 996 г. действала Българска енископия (както също във Вроцлав до 996 г., и в Прага* до 993 г.). Т.е. чак до промените от 996-999 г. Краковските земи и Вроцлавските земи, и до 1018 г. Червенските земи, били под контрола на България (Червен* е днешния Люблин в ЮИ Полша, на р. Бистрица*, пол. Быстшчрица). Със сигурност се знае, че Източните Карпати и земите на север и изток от тях били под управлението на Гостун (603-618) до смъртта му през 618 г., и след това влезли под властта на Кубрат* (605-665), а поне от 491-493 г. – времето на Кан Реан* (488-521/525), влизали в състава на Стара Велика България*. Самата Полша се появила като автономен субект в района на север от Карпатите и в близост с Балтийско море едва към 960 година, при Мечислав І или Мешко І (960-992), който през 966 г. приел и християнството чрез Германия по латинския обряд, най-вероятно като реакция срещу хегемонията на България над поляците и срещу влиянието на българското православие, което разполагало от 863-865 г. с епископии поне в Прага, Вроцлав и Краков, без да забравяме и църковната организация в земите на изток от там (през 864 г. в Киев имало бружения между българи-християни, езичници и хазари-иудаисти /ДТ*/, което показва, че там, в пряка връзка с официалното приемане на християнството от Борис І* през есента на 863 г. и свързаните с това разпоредби на владетеля, вече действала Българската православна църква; срв. и Оногондурска епископия*).

От фактите излиза, че Пустинята между Полша и България* са Карпатите между най-горните течения на Прут, Днестър и Висла. А това дава ясна представа къде се намирала Българо-Полската граница до 1019 г. и след това;

Важен, макар и останал до сега извън вниманието на изследователите, е ходът на Петър І* (927-970), който вер. по-скоро успешно, укрепил властта на България над Киев* като оженил през 941 г. Киевския княз Игор (Угър-Лъчин*) за Българската княгиня Олга* (941-969); същата Олга* е Киевска княгиня от 941 г., майка на Киевския княз Святослав І* (род. 942, княз 945/964-972), и е дъщеря на Владимир І* (889-893) – сина на Борис І* (852-914), което се потвърждава от безспорния факт, че е родена и израснала в Плиска* (ст.-бълг. Ïëúñêîâú, др.-рус. Плъсковъ). Успехът на това действие на Петър І* (927-970) – син на Симеон І* (893-927) и племенник на Владимир І* (889-893), индиректно се потвърждава от това, че руснаците* официално, още от първите си хроники, които станали основа за капиталния древно-руски исторически труд “Повест временных лет” (ПВ*), започнали да извеждат произхода на своята държава и на управляващата си династия от България и от Българския цар Борис І Михаил* (852-914) – бащата на Владимир І* и на Симеон І*;

[Ето как започва същинската част на др.-руската хроника:

“В година 6360 (852 г. сл. Хр.), индикт ХV (от 1 сеп. 851 г. до 31 авг. 852 г.), когато започнал да царства Михаил (Българският цар Борис І Михаил* /нач. на 852 – 2 май 914/), наченали да споменават Руската земя. Узнахме ние за това, защото при [властването на] този (Български) цар ходила Рус срещу Цариград (през 6374 г. = 866 г. сл. Хр.), както пише за това в летописението гръцко (православно). Ето защо от тогава ще започнем и числата (датите) да поставяме.

[Защото] от Адам* до Потопа* [са] 2242 години, а от Потопа до Авраам – 1000 и 82 години, а от …, а от Александър (ІІІ Велики /336-323/, но началото на похода му е в 333 г. пр. Хр.) до Рождество Христово [са] 333 години, а от Христовото рождество (21/22 декември 1 г. пр. Хр.) до Константин (І Велики, Август и Цезар от 310 до 337 г.) – 318 (310) лета, от Константина пък до Михаил (Борис І Михаил*) всичко 542 години (310 + 542 = 852 г.).

А от първата година на царстването на [Борис І] Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег* (882-922), руския (= скандинавския) княз, [са] 29 години, а от първата година на князуването на Олег, от времето както той седнал в Киев (през 882 г.), до първата година на Игор (812-844) – 31 години, от първата година на Игор (812 г.) до първата година на Святослав (І, 944-972) – 33 години, а от първата година на князуването на Святослав (944 г.) до първата година на Ярополк (І Святославич /972-980/) – 28 лета; а княжил Ярополк 8 лета, а Владимир (І Святой* /978-1014/) княжил 37 лета, а Ярослав (І Владимирович, 1014-1054) княжил 40 лета. Така от смъртта на Святослав (март-април 972 г.) до смъртта на Ярослав (1054 г.) [са] 85 (83) лета; от смъртта пък на Ярослав до смъртта на Святополк (ІІ Изяславич, 1093-1113) – 60 лета.

Но да се върнем ние към прежното и да разкажем какво е станало в тези години, както вече започнахме: от първата година на царстването на Михаил (852 г., възкачването на Борис І Михаил* /852-914/), и ще разположим [разказа] по реда на годините.

В година 6361 (853).

В година 6362 (854).

В година 6363 (855).

В година 6364 (856).

В година 6365 (857).

В година 6366 (858). Цар Михаил (Визат. император Михаил ІІІ /842-867/, т.е. император от VІ индикт /842-843 г./, който действително става владетел чак в 856 г., т.е. от ІV или от V индикт /1 септ. 856 – 31 авг. 857 г./) се отправил с воините си срещу българите [езичници] по брега и по морето (Егейско море, защото от 855 г. Борис І* провеждал Брегарнишката мисия* в Сев. Македония; Михаил ІІІ “нападнал” България по предварително споразумение с Борис І*). Българите пък, като видели, че не могли да им се противопоставят, помолили да ги покръстят и обещали да се покорят на гърците (източно-православните християни, т.е. на православната вяра). Царят (Императорът) пък кръстил [в гръцката (източно-православната) вяра] Княза (Владетеля) техен (Борис І Михаил*) и всички [негови] боляри и сключил мир с българите.

В година 6367 (859). …” (ПВ*);

Видно е, че именно православният Български цар Борис І Михаил* (852-914) е най-важната и основна фигура за руско-славянската държавност, като при това и Игор – волгобълг. Угър-Лъчин* (912-944, род. 870/71), е също български принц, а това означава, че и неговите преки наследници са такива. Тези факти, обаче, се криеха от българите, а и от всички. С цинична наглост и дъбилно безочие се твърдеше от руските и съветските историографи, а и продължава да се твърди (ПВ*, коментари), че в хрониката е посочен Византийския император Михаил ІІІ (842/856-867), който не отговаря на нито една от посочените дати и съпоставки, включително и на годината, от която започва самото проследяване на събитията в “Повестта”.

В случая следва да се обърне внимание и на фактът, че в цитирания текст под “Руската земя” и “Рус” следва да се разбира управляваната от скандинавците-руси земя, а не земята на славяните-руси, които се появили като общност и самоуправление по-късно и формирали етнонима си по името на сакланите* Уруси. Олег*, който е скандинавец-рус, управлявал от 882 до 921 г. Киев със статут на войвода*, а не на княз, и то под контрола на българите, което не дава основание този Киевски период да се определя като славяно-руски.

При по-внимателен анализ на текстовете ясно се вижда, че разликата между руси-скандинавци и славяно-руси (уруси) не се прикрива в “Повест временных лет”, но не се и коментира (като същевременно в хрониката умишлено се търси връзка между скандинавската-варягска* династия на Рюрик или Ерек – бащата на Олег*, с Киевската “славянска” династия на Игор, Святослав І* и Владимир І Святой*). Обаче именно “пропускането” на тая формална, но съществено важна разлика, и слагането на равенство между скандинавци-руси и по-късните славяно-руси (всъщност славяно-Уруси), се използва от историографите в Русия след средата на ХVІІІ век, за да създадат представа за по-древна автономна славяно-руска история, за каквато може да се говори след втората трета на Х век, а дори и от още по-късно.

Нахлуването на Святослав І* в централните територии на България и към столицата Преслав* през 968-969 и 970-971 г., което коства главата му, макар и извършено по желание на Византия и с византийски пари и войски, по същество за Българската държава е вътрешен бунт на един областен княз срещу своя цар-владетел и опит за преврат и завладяване на трона по наследствено родово право, а не действие на автономен държавен владетел срещу друга страна; именно заради това той е наказан по българските закони от Борис ІІ* (970-977) с обезглавяване – изпълнено от печанегите на вожда Кур* (ок. 964-972), в единство с друг български закон, гласящ, че българи срещу българин не могат да воюват (и през 1300 г. Чака*, който по майчина линия е български принц от рода Дуло, не е обезглавен в Търновския затвор от българин, а от “евреи палачи”). Десетилетия по-късно, през 1019 г., чрез указите си Василий ІІ (976-1025) не само оставя Киевската църква под управлението на Българската църква, но явно запазва и феодалните права на Българската династия и държавна администрация върху Киевския феод].

Точно във връзка с явното разминаване между историческите факти и целите на европейската политика на Русия-СССР от началото на ХVІІІ век насетне, всяко “ровене” в историята и културата на земите на север и изток от устието на Дунав се смята за намеса във вътрешните работи на Империята Русия. Особено парливи са въпросите, свързани със славянството, които руските и съветски властници от векове смятат за свой неприкосновен приоритет, а постолатите им по тази тема са закон в контролираните от тях страни. Така “Дунавските българи” станаха славяни, а българите от “Поволжието и Приуралието” (Волжките българи*, които и до днес за удобство на руските читатели превеждат българското Чук* – в.-бълг. Чукеч, с руското “молот” /НБ*, стр. 14/), заедно с Днепърските “Кримски” българи, станаха “татари” (ЕС*). Древните българи* пък, които са обявени за “номади” (ЕС*) – вероятно и затова, че не може да се пренебрегне умението им да отглеждат коне и фактите за страховитата им бронирана конница – бяха “претопени” от конюнгтурните учени в “славянското море”, оставяйки им едва ! “10 български думи” в съвременния Български език*. А за да има някаква връзка между “българите-славяни” и “българите-татари”, Древните българи* баха набедени и за тюрки. И то в пълен разрез с фактът, че българите напускат Средна и Вътрешна Азия, когато тюрките започват да нахлуват в земите им. Т.е. Европейските българи – от Волжките до Дунавските, заедно с ония, които са останали из земите между Волга* и Италия, никога не са живели заедно с азиятските тюрки, поне до навлизането на последните в Европа през ХІV век. При това Аварите* са ирано-езична общност, може би в някаква степен тюркизирана (пехливизирана) след І-ІІІ век в ареала си на битуване в Азия, обаче за действително тюрско присъствие в района на Волжко-българските земи е възможно да се говори едва след привличането на такива племена от Хазарите (след 737-38 г.) и по-осезателно – едва след инвазията на Татарите през втората четвърт на ХІІІ век.

Същевременно трябва да се прави категорична разлика между ислямизирането, започнало по-активно след 922 г. във Волжка България*, и евентуалното тюркизиране, което е етно-културен процес и вероятно никога не се е състоял в крайната степен на етническо обезличаване, както искат да ни убедят ренегати-изследователи. Пък и от една страна е крещяща еднаквостта между прокламираното “претопяване на Дунавските българи в славянското море” и “претопяването на Волжките българи в тюркското множество”, която може да има само политическо обяснение. А от друга страна тезата за претопяването напълно съвпада със съветските алхимически опити да се създаде единна нация от етническия коктейл, съставляващ Империята Русия, чрез редуциране на етническата идентичност на народите и групите в обширната страна (в САЩ това е по-възможно, защото, като изключим индианците, всички са бежанци от далечната Европа и в този смисъл имат еднакъв етнически статут, като тази реалност е константна от самото начало на модерната континентална колонизация за цЕлия автономен регион – Северна и Южна Америка).

В създадената обстановка почти всички археологически и исторически данни, включително и новите, се разглеждаха тенденциозно – изключение правеха само тезите на онези от добрите учени, които бяха и достатъчно доблестни. Например името Владимир*, носено от сина на Борис І* (852-889), както и имената на синовете на Омуртаг* (814-831) – Енравота*, Звиница* и Маламир* (831-836), са обявени напълно неправомерно за исконно славянски (КК*); ранно-християнска гробница от V в., открита към 1978 г. в Добруджа*, зидана, с изписано в жълто и синьо нощно и дневно небе в звезди, беше определена категорично за… славянска, въпреки, че тогава славяните, доколкото въобще ги има като обособен етнос и култура, са, най-малкото, със съвсем различен бит и строителна култура. Подобна е и съдбата на “езическото” светилище от ІV-V в Киев* (Аскал*), оградено по български маниер с ! каменен фундамент, което се определя към периода VІІІ-Х в. (СМ*), само защото към годините на откриването му не можеше да се докаже съществуването на славяни* в Киевския район преди края на VІІ-VІІІ век. И прочее…

[Колкото до официалното отношение на българските учени към така формулираните изводи, отнасящи се до българската културна сфера, то може да се сведе до държавната политика от времето на комунизма, която е определена от служителя на Форин офис Джеймс Рийв към 30, ХІ, 1960 г. с хладна ироничност: “Стандартната съветска линия, поднесена отново.” (СБФ*).

Всъщност, за да се разбере по-добре и по-точно в какво положение са поставени всички жители на България след 9, ІХ, 1944 г. и в частност, защо добросъвестната научна гледна точка се замества напълно от сервилната панславянско-съветистка доктринистика, с която се заличава от 1945-1947 г. натам всяка друга позиция в сферата на науката и културата, на учебната практика и научно-популярното знание, и която все още стои във фундамента на днешното българско обществено и професионално познание, следва да се обърне внимание на развитието на страната през този период:

В сравнително дълга (спрямо динамиката на събития в Европа, С. Африка и Света през времевата отсечка 1940-1947 г.) и последователно провеждана операция, започната още от мига на разпускането на Коминтерна (15, V, 1943) и подготовката за Курската битка (5, VІІ – 3, VІІІ, 1943), Сталин успява да окупира едностранно България на 6-9 септември 1944 г. (ВС*, БВС-2*, БКП*, ШД* и пр.). В този момент – 8/9, ІХ, 1944 г. – страната е една от четирите водещи автономни европейски държави, заедно с Кралство Великобритания, Конфедерация Швейцария и Кралство Швеция, които имат напълно запазени демократично устройство (в условията на война и на хегемония на тоталитарните еднопартийни режими в Европа), държавна структура, администрация и ресурси – трудови (население и специалисти), финансови, военни, суровинни, промишлени, селскостопански и т.н., и на чиито територии не са водени бойни действия. Т.е. независимо от участието на българската армия в последната активна фаза на Втората световна война от 6, ІХ, 1944 до 9, V, 1945 г., Царство България, вследствие на политиката, провеждана и заложена от Цар Борис ІІІ* (1918 – 28, VІІІ, 1943), излиза от всемирният военен сблъсък като една от четирите стопански най-мощни демократични държави в Европа.

В доклада си от 2, І, 1959 г., Антъни Ламбърт – Пълномощен министър на Великобритания в София (1958-1960), все още определя България като “потенциално богата страна”, която обаче “се ръководи така, че да задоволява интересите на някой друг, а не на собствените си жители. … Ако й се позволи да се развива естествено, България можеше да стане просперираща и щастлива малка страна, в която да е приятно да се живее.” (СБФ*).

Но само към година и половина по-късно Британският посланик във Варшава, сър Джордж Клатън, след като направил обиколка от около 5 000 км из Източна Европа между 21 април и 7 май 1961 г., минавайки през Източна Словакия, Будапеща, Белград, София и Букурещ, в докладът си до Форин офис вече определя България като “най-бедна между сателитите (на СССР)”, независимо, че той и придружаващите го били “изненадани от спретнатостта на градовете, в сравнение с това, на което бяхме свикнали в Полша” (СБФ*).

Този устремен регрес от 1944-47 до 1960 г., подобен на оня, на който бяхме свидетели и от 1989 до 1997-2001 г., е “постигнат” в условията на Съветско робство, което обаче е сравнително еднакво за всяка от завладените през 1939-1945 г. от Сталин (1921-1953) страни. Безмилостното ограбване на България – много по-богата от превърнатите в арена на бойни действия държави, по време на явната военна окупация от СССР (6, ІХ, 1944 – 1948-49) и налагането на комунистическия режим до същата 1948 г., е в реципрочна връзка с повсеместния геноцид (ИБД*, БКП*, БКП-1*, БИ*, СБФ*, БВС-2* и пр.). След този начален етап би следвало страната, макар трудно и в рамките на възможностите на Източния лагер, да започне да се стабилизира и да закуцука криво-ляво напред.

Подобен процес в България обаче не се наблюдава. Напротив, “има очевидни планове в ход за още спояване на икономиката на страната дори още по-здраво в Съветския блок и в този смисъл надеждата за истинска независимост и дори индивидуалност намаля” (Антъни Ламбърт, СБФ*). И то при положение, че производството в България вече стои на по-ниско ниво от нужното за населението и за развитието й, и тя се намира на явна съветска, т.е. – на чужда, издръжка (положение, което се запази до падането на комунизма през 1989 г., а и през следващия период). А това зависимо стопанско състояние се дължи на факта, че управляващата група няма национална подкрепа и е разделила 8-милионното население в страната “на два главни слоя – партийните членове и обикновените хора”, като привилигированата каста – членовете на еднствената Партия, са едва половин милион. От 1960 до към 1985 г. те ще станат около 1 милион от почти 9-милионното население на България, т.е. ще нараснат от 6 % на 11 %; при това от около 7 млн жители (6 077 939 на 31, ХІІ, 1934 /БЦ*/) на 8, ІХ, 1944 г. комунистите са под 2 800 човека (към същата дата цЕлият Отечествен фронт, включващ всичките членове на 4 партии, има общо 3 855 члена /БКП*, с. 427/), а към 11, ІХ, 1944 г. те нямат и 10 800 члена – съответно 0,04 % и 0,15 % от цялото население на България. И това е ядрото на овластената от Сталин група, зад чийто гръб стои 350 000-ната окупационна съветска армия и частите на НКВД (бившето ЧК и бъдещото КГБ), докато в същото време Българската армия е пратена на фронта и подложена на явно и тайно прочистване от “вредни (за комунистическите узурпатори) елементи”.

В тази ситуация управляващата в България клика няма друг избор, освен да предостави защитата на властта си в ръцете на хунтата в Москва, като срещу това й гарантира раболепие и пълен контрол върху вътрешните и външните работи на страната и в самия ЦК на БКП [Убийствата, извършени в разстояние само на 6 месеца, на Г. Димитров (2, VІІ, 1949) и на В. Клоров (І, 1950) – генерални шефове на ИК на Коминтерна, който е външнополитическата диверсионно-разузнавателна и командно-организационна международна терористична структура на ЦК на КПСС, на Трайчо Костов (17, ХІІ, 1949) и пр., и отстраняването на всички, които смятат да провеждат каквато и да е национална българска политика, дори и по въпроса за износа и цените на чушките и доматите, говори ясно, че ПБ на ЦК на КПСС и НКВД (по-късно КГБ, а днес ФСБ) овладяват напълно контрола в ЦК на БКП. За съжаление този “рефлекс” на безрезервно раболение към ръководните среди на Русия* и КГБ – което след 1989 г. не винаги съвпада с официалните руски държавни структури, е още доста силен всред управляващите в БСП и ще отшумява бавно – успоредно с укрепване на пазарната демокрация в България и с все още предстоящото в неопредело бъдеще демократизиране на Руската държава до степен, позволяваща на империята един ден да се прероди в градивна компонента и източник на стабилност в новия свят на ХХІ век; в т.с. върху промяната на поведението и мисленето в управляващата група на БСП най-незначително ще се отразява смяната и подмладяването на кадрите].

Раболепието на ЦК на БКП към Московската управа (военна хунта) и властта на структурите на КГБ (1954-1991) в него предопределят “позицията на съветския посланик (в България) /да/ не се различава… от позицията на генерал-губернатор”. При това “определено няма никакво придвижване към отпускане на диктатурата на малката група, която доминира партията и страната… точно обратното, признаците са, че режимът възнамерява да реагира на отклоненията по-твърдо от всякога преди това.” (СБФ*).

Симбиозата между властващите групи в Москва и София се определя така към 16, ХІ, 1960 от Антъни Линкън, Пълномощен министър на Великобритания в София (1960-1963): “Доктрини се приемат само от Кремъл и преход от грешките на Сталин към истините на Хрушчов бе извършен без мъченици за вярата [през 1957 г. Ричард Спейт докладва във Форин офис: “Югов и Тодор Живков бяха повикани незабавно в Москва след юлския преврат на Хрушчов (срещу Молотов) и се завърнаха с подновен мандат. Няколко дни по-късно, несъмнено по инструкции на Хрушчов, те започнаха кампания за изкореняване на нездравите елементи в партията и Георги Чанков, първи заместник-председател на Министерския съвет и водещ стопански плановик, беше изключен от ЦК заедно с двама други по-маловажни членове, които се набиха на очи с нападки срещу Червенков през временното му засенчване предишния април. Тримата бяха заместени с привърженици на Червенков и изглежда, че цялата операция, която не предизвика особен интерес в страната като цяло, е била планирана, за да се консолидира неговата лична позиция. Несъмнено Хрушчов е сметнал, че си струва да не се задълбочава в неговото Сталинско минало, а да е сигурен, че държи България с твърда ръка, която не поставя под въпрос заповедите на Москва (по-точно на групата на Хрушчов). … Както по малките, така и по големите въпроси българската външна политика продължава да бъде диктувана от Съветския съюз и 4 пъти през годината български ръководители, включително министър-председателя, отидоха на поклонение в Москва, за да получат нарежданията си.” (СБФ*)].

След това Антъни Линкън обобщава: “Режимът черпи сили главно от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефективността на неговата репресивна машина и на липсата на някаква реална съпротива сред поданиците му. Комунистическата власт бе наложена в България от шепа хора, прекарали по-голямата част от живота си в Съветския съюз (т.е. под режима на Сталин), които се върнаха с руската армия зад гърба си. Москва има в София нещо като комисар-резидент в лицето на съветския посланик, чиято специална позиция се признава с готовност от българските власти и при всички случаи. Що се отнася до обществена подкрепа или антипатия, Комунистическата партия има ½ милион членове от 8-милионно население (6,25 % членове на БКП). Сегашният министър-председател (Антон Югов) извърши всеобхватна ликвидация на политическите противници през 40-те години и тези, които оцеляха и са на свобода, трябваше да забравят миналото, за да запазят свободата си и някаква форма на прехрана. Масите са аполитични, вероятно поради страх, липса на интерес или пък невежество, и техните протести се ограничават до безпокойство и скрита неприязън. Би било неоткровено да не се признае, че в България комунизмът донесе примитивно добруване за много хора, които го нямаха преди. … Тези лидери на режима, с които се срещнах, изглеждаха истински самоуверени и спокойни. Те са “пробили” и се чувстват сигурни, и въпреки че по ръцете на мнозина от тях има кръв, те оставят впечетлението, че нямат никакъв страх от възмездие на този свят, а естествено, те не се безпокоят за другия. Те са добре осигурени в полето на вътрешната сигурност. Човек не трябва да подценява апарата за репресии заради това, че той по-малко бие на очи и използва различни методи от тези, които се срещат в другите сателити [на Москва]. Репресивният апарат съществува тук с цялата си сила и варварщина.” (СБФ*, с. 75-76).

В прощалният си доклад от 29, ХІ, 1963 г. до външния министър Раб Батлър, когато икономиката на България се е смъкнала с още едно стъпало надолу (при обмяната на лева 1:10 през 1962 г., златното покритие от 0,130687 за лев/1952 става 0,759548 за лев/1962, вместо необходимото 1,30687 – т.е. намалява с около 38 %, което повлича съответна девалвация в страната, като тя само към лирата-стерлинг е 23 % за нетърговски плащания и 65 % за търговски транзакции /СБФ*, с.112/), Антъни Линкън отново потвърждава:

“Те (българските властници) продължават да играят ролята на “ехо” [на Москва] и начинът, по който провеждат външните си отношения (след като Карло Луканов е заменен от Иван Башев като министър на МВнР – ХІІ, 1962) не изглежда нито особено уместен, нито особено успешен. … Външното министерство продължава да е прекалено свързано с Вътрешното министерство: твърде много служители на Външно министерство са наплашени или плиткоумни, а отношенията със западните правителства във всеки момент могат да пострадат от, или по заповед на, разузнаването и органите за сигурност, които за много хора в България все още представляват “меч в ръцете на партията”. Българските власти … се смятат за най-верните руски агенти в района … Не мисля, че във вътрешната сфера може да се забележи … промяна в естеството и структурата на режима и на неговата политика. Зад фасадата на Отечествения фронт и на сламените хора, наричани “земеделци” или “независими”, стои Българската комунистическа партия с половин милион членове в страна с население 8 милиона, която самостоятелно упражнява политическата диктатура на пролетариата. … През 1960 г. писах в доклад, че режимът черпи силите си от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефикасността на репресивния апарат и от липсата на някаква позитивна опозиция сред неговите поданици. Мисля, че това е валидно и днес. Живков е на власт (от 27, ХІ, 1962 г. Т. Живков – първи секретар на ЦК на БКП от 1954 г., е и министър-председател, обсебвайки еднолично цялата власт до 9, ХІ, 1989; ИБД*), защото се радваше на доверието на Москва по време, когато Югов го изгуби и падна.” (СБФ*, с. 154);

В тази обстановка непопулярната БКП можеше единствено да засилва диктатурата си и строгостта на репресивните мерки (особено след Унгария-1956, Чехия-1968 и “Солидарност” в Полша), като инакомислещите се отстраняваха още по пътя кам житейската им реализация, който можеше да бъде успешен само чрез одобрението на партийните структури и особено чрез недостъпното за болшинството членуване в тях (до самия 10-11 ноември 1989 г. имаше хора, които неистово се стремяха, по всевъзможни, обикновено крайно неморални начини, към членство в БКП, виждайки в това единствения път към собствена лична кариера).

При такива обстоятелства обрисуваната доста дипломатично от Антъни Ламбарт картина на положението в научните и интелигентските среди остана вярна до 1989 г., като беше актуална и за инерционните движения на обществото след това, независимо дали се /само/определяха като десни или леви: “Още по-депресиращо /от състоянието в материалната сфера/ в дългосрочна перспектива е мракобесието и духовният банкрут на марксизма, който се стреми да доведе всичко до едно мъртво ниво на посредственост. Твърде много образовани умове в България съзнават добре опасността, пред която е изправена тяхната култура. Мнозина дори не са впечатлени от качествата на руската наука и често се срамуват от необходимостта да се придържат към причудливи марксистки понятия. Неотдавна това се разбра много ясно, когато няколко английски археолози на посещение тук /в България/ получиха покана да се върнат и извършат разкопки. Българите са задължени да сътрудничат с руски археолози, но имат много лошо мнение за тях и биха искали да поддържат британската връзка. Има нещо прочуствено в такива напразни опити да се промени балансът. Какво биха могли да сторят тези хора, когато, например, дори са принудени да прекроят цялата си образователна система по руски модел, въпреки че го смятат за по-долнокачествен от техния? Те не биха могли да се надяват да спрат идващата вълна без /западна/ помощ…” (СБФ*, с. 70)];

Разбира се, че националната историята, която е заложена от векове в съзнанието на българския народ, не можеше да не клокочи и напира като преградена с каменен насип буйна река. Но бентовете бяха твърде здрави, а заложената, особено след Втората световна война (когато се увеличи потока от информация, в съчетание с натрупването на археолого-историческа фактология), планетарна политика, и в частност европейската, не позволяваше премахването им. Затова напорът беше отклоняван с разпространяване на популистични митологеми. Авитохол* беше свързан с живЕлия 300 години по-късно Атила* (извеждано от тюрк.- Ата: “баща”, за разлика от др.-иран.- Ава-, корен в Авитохол*), българите станаха Хуни* и векове преди новата ера превзеха Китай, а след Китай нападнаха и Япония.

Това обаче съвсем не е в противоречие с панславизма и руско-славянската доктрина от ХVІІІ-ХХ в., които поставят славянството в основата на И. Европейска цивилизация от V в. насам, а Русия и по-точно групата на управниците на Русия – за център на славянството [Хегемонията на Русия в славянския анклав – с много условности (нпр. относно плоскостта на противостоенето между славянския католицизъм и ортодоксалното християнство, липсата на хармонично изградена стопанска база и пр.), може да се приеме за вярно едва за периода след 1492-1505 г. – управлението на Московския княз Иван ІІІ (1562-1505, след женитбата му със Зоя-София Асенина* през 1472 г.), когато Московия* тръгва да се разраства в империя и на тази основа – при Иван ІV Грозни (1533-1584) и Борис Годунов* (1584/1598-1605), да изгражда имперската си идеология.

За реализация на тази хегемония обаче, може да се говори чак от настъплението на Русия на запад от линията на Днепър и при активното провеждане на завоевателна политика, дори във вида на “патронажна” политика, спрямо славянските страни – Белорусия (1772), Украина (ХVІІІ в., но за Киевска област и т.н. Източна или Лявобрежна Украина още в 1667-86 г.), Галичко-Владимирското кралство* или Волиния (1793-5), Полша (1807-1815), Словакия, Сърбия* (от 1806-1817), Молдавия, Влахия* (районите, населени с влахи – от 1806), и българските земи – Бесарабия* (1792-1812), Добруджа* (1878, и дадена на Румъния), Влахия (районите, населени с българи – от 1806) и пр. (ЕНД* и др.). Не се обръща внимание на фактът, че Русия започва настъплението си на запад едва след като подчинява Волжка България* през 1552-1605 г. – вж. Борис Годунов* (1584/1598-1605), и по-скоро при повторното й присъединяване след “Смутното време” (1598-1613), след “селското въстание” на Степан Разин (Стефан Разин – пленен по Дон от казаците и “доставен” /РН*/ на 4 юли 1671 г. в Москав, където след два дни е убит), и след “30-годишния мир с Полша” от 1680 г., което станало при управлението на Романови (1613-1917) – вж. Кобила*].

При това на Русия, като най-мощната “славянска” държава от времето на картелния капитализъм от началото на ХVІІІ (Петър І /1696-1725/) до ХХ в. и на държавно-монополистичния централизиран (тоталитарен) капитализъм от картелен тип след 1917 г. (комунизма на СССР), не можеше да се противопостави нито един от малките народи, живеещи в зоната между нея и държавите-фактори в Западна Европа, както не можеше да се развива нито една “славянска” теория, която е в противоречие с руската догматика. По западната си европейска граница Руската империя имаше нужда от сателити-буфери, които тя си създаваше по един или друг начин, получаваше ги дори и като бонуси от политическите си сделки в далечни от Европа краища на света. Защото играеше, по същество, единствено на голямата световна карта от Балтийско и Черно море (с Босфора, Дарданелите и Суец) до Япония, Америка, Китай, Индия и Австралия, където нейните интереси и завоевания “кръстосваха саби” само с тези на другите доминиращи империи.

Вследствие на така сложилата се ситуация, по създадената след 1944 г. “традиция” и след промените от 1989 г. поредица от факти в българската история продължават да се разглеждат “по инерция”, в руслото на наложените през казания период идеологеми, като се представят в ограничената светлина на скованите в миналото рамки. Рамки, които по правило често са от епохата преди началото на систематичната археология в И. Европа (с изключение на Гърция) и в земите на Руската империя – включващи Украина и Молдова, стигащи до Далечния изток и обхващащи Средна Азия. Тази изкуствено наложена диспропорция обхвана историческата и идеологическата сфери, и като премахваше границите между тях често ги приравняваше една към друга. Стигна се дори до това да се търси персонална отговорност или вина със стара дата от исторически личности като Иван Александър* (1331-1371), задето разделил България, Фердинанд (1887-1918) – заради това, че Великите сили са наложили интересите си, и т.н. (в стила и категориите на приказките за добрия и лошия цар – нпр. Русия, Сталин и СССР са добри и винаги прави, а Чърчил, НАТО и Президента на САЩ са винаги лоши и грешни), без да се поставя за база основния исторически принцип – че няма добри и лоши събития, а има само факти, които са се реализирали. При това, като правило, никога не се изхожда от действителната по време на разглежданото събитие конкретна конюнгтура. Тя често или въобще не се познава, или се прилага някоя “взета на заем” представа за ситуацията – и поради това недостоверна, или се замества направо с идеологическо клише. И то при положение, че историческата наука не само е далеч от използването на такива похвати – присъщи предимно на политическите доктринери, но и има за цел да изясни и разпространи истината за миналото – в пряка връзка с настоящето и бъдещето – като натрупан опит, който да осигури база за градивно развитие.

Например и до сега се шири представата за това, че Ивайло* е свинар, който е станал цар. Че Роман-Симеон* (977-997) е безлична фигура в българската история, скопец, при чието царуване нищо съществено не се е случило; а всъщност, точно при него България не само владее земите си до Днепър* и Донец* (след смъртта на Роман, на Самуил* /997-1014/ се налага да възстановява властта си “в Отвъддунавските територии*…”), но в 988 г. (990 г.) от България и Българската църква е покръстена и ограмотена Русия* (Киевска Рус), като “всички епископи, попове, псалти и дяци”, които извършвали покръстването и били назначени да организират и управляват новосъздадената Киевско-руска църква, “са българи” (вж Владимир І Святой*, Михаил /4/*, Анна /3/*; чак през 1051 /6559/ или 1052 г., когато Българската държава и църква били в зависимо от Константинополската политика положение, Великия киевски княз Ярослав І Владимирович – Мъдри /1014-1017, 1019-1054/ успял да постави Иларион – първия руснак по рождение или по място на рождение (“руского родом”), за митрополит на Киевската руска църква, като за целта “събрал” в Киевския храм “Св. София” епископите /ПВ*/, които най-вероятно били българи).

Действията пък, на българските канове и царе, както и цялата българска средновековна история, се разглеждат изключително в границите на юг от Дунав – т.е. в земите на съвременна България, което не позволява да се обхване мащабността и да се разкрие правдиво същността на събитията както в периода до края на ХІV и през ХV и ХVІ век, така и след това (вж Константин*, Фружин*, Балин /1/*, Балина /2/* и пр.; вж. също Св. Станимиров: НП* – ІІ, с. 131-154). По силата на наложената догматика падането на Велико Търново* през 1393 г. се приема и за дата на падането на България под “турско робство” (по-точно е “османско робство” или “османско иго”). А пък при тази догматична позиция никой не смее да тълкува каква е тази “Страната на Цар Шишман” или “Царството на Шишман” (“terra Cesaris Sysman”) през 1519 г., чиято автономия е защитена в международен договор между Унгаро-Полския крал Лайош или Людвик ІІ Ягелон (1516 – август 1526) и Османския владетел Селим І Страшния (1512-1520), за което е съобщено в новата ни история от д-р Конст. Иречек още през 1876 г. (ИРЧ*), и която е идентична с “Царство България” (“Regnum Bulgariæ”) в грамотата от 1496 г. на Унгаро-Чешкия крал Уласло или Владислав ІІ Ягелон (1490-1516).

Временното падане на Видин* през 1396 г. пък се смята за край на т.н. Видинско царство, а присъствието на законния Български цар Константин* (1396-1422) в дунавския Белград (дн. в Сърбия*, вж. Београд /2/*), наричан “Император на България” (Цар* = Император) в личната и в международната кореспонденция на Императора на Свещената Римска империя Сигизмунд І* (от 1387 г. Крал на Унгария, от 1410 до 1437 г. император на Свещ. Римска империя), се смята от историографите – наши и чужди, едва ли не за дълготрайно туристическо посещение на добра воля в съседна Сърбия* [всъщност Сърбия по това време – след 1376 г., не съществува като автономна суверенна държава, а е в границите на Видинското царство на Иоан Срацимир* (1356-1396) и сина му Цар Константин* (1396-1422), които я наследяват по линията на Елена*, Царица на Сърбия (1332-1376) и сестра на Иоан Александър* (1331-1371) – бащата на Иоан Срацимир* и на Иоан Шишман* (1371-1395); съществува антономното Сръбско деспотство на Лазар Хреблянович (1376-1389), наследен от сина си Стефан Лазаревич* (1389-1427), което е окончателно покорено от османците в 1439 г. (ИОД*), но това деспотство е малка част от някогашното Сръбско кралство (1217-1346) и царство (1346-1376) и обхваща само земите на етническите сърби, обитаващи на запад от р. Ибър, на юг от р. Сръбска Морава* или Западна Морава, на север от Черна гора и на изток от Босна]. И прочее;

В такива изкривени рамки е поставена и т.н. най-нова българска история, където особено отчетливо се открояват следите на “коминтерновската пропаганда” като груба разновидност на конгломерата от старата руска имперска панславистка доктрина + съветската империалистическа комунистическа политика, провеждана до скоро (до 1997 г.) и наново възстановена от Руския президент Путин (2000-2008, формално премиер на Русия в 2008-2012 г., а сега отново Президент на Русия поне до 2024 г. и по-натам). В България това се канализира в русофилско-панславистко-интрернационално-имперско-антинационалната идеология на Българската комунистическа партия (БКП/БСП), втълпявана на българския народ до 1997 г. – съветски доктринерски борш, който естествено беше в конфликт с българската нация [за “туширането” на този конфликт до ноември 1989 г. се вземаха “черезвичайни мерки” от Партията (БКП) или от силовите структури на Нейната държава, започващи с отстраняването от обществените сфери на онези от “инакомислещите”, които не се поддаваха на вербуването “с морков и/или тояга”;

Срв. в това отношение Ат. Стаматов – “Коригирана ли е историческата памет на българина” (НП* – ІІ, с. 14-46), където в приложенята се дава представителна извадка от доноси до ЦК на БРП /к/ от 1947-1949 г. срещу проф. Ал. Бурмов. Той е заклеймен като проводник на “фашистките… фалшификации на българската история”, които се изразяват в “антиславянски извращения” и “борба в полза на неудържимите научни и вредните политически стари… фалшификации и антиславянски теории и тезиси, в защитата “на най-големия русофоб у нас диктатора Стамболов”. Обвинен е в смъртоносно тогава престъпление, за това, че “той” (Бурмов) “…ни угощаваше всяка вечер /в/ “Исторически календар на радио София” /с предаването/ “От Аспарух до Цар Борис ІІІ”, чийто инициатор и автор бе г. Бурмов”, защото “като професор в Скопския университет, където отиде, за да насажда шовинизъм, след бомбардировките на 10 януарий 1944 г., когато бяха закрити всички видове училища, …, Бурмов е принудил своите колеги да вземат протоколно решение да обикалят Македония* с/ъс/ сказки…”, и пр. (видно е, че “фалшификации” и “антиславянски” са със значение “антисъветски” и “противоречащи на съветската наука”, тоест на съветската догматика и измислена фалшифицирана история, която е налагана с решения на Сталинската власт и с жестоки репресии). Това са доноси, чието сътворяване е инспирирано от идеологическата милиция на същата БРП /к/ и най-вероятно не без “вещата помощ на съветските другари” от “съответните служби”, целящи единствено отстраняването на неудобните и инакомислещите, за да “се сложат вместо тях по-стари и изпитани партийци, каквито не липсват” [из “ИЗЛОЖЕНИЕ от група историци (подч. мое) за държанието и поведението на Ал. Бурмов…” (НП*, ІІ)].

Този начин на действие, по същество еднакъв със “стила на работа с интелигенцията и с човешките ресурси”, ползван “в СССР и другите социалистически страни”, бе валиден за цялото управление на БКП (9, ІХ, 1944 – І, 1997; в началото БРП /к/, където /к/ = комунисти, т.е. “Българска Работническа Партия – комунисти”, а във финалната фаза вече преименувана на БСП, като “-С-” = “социалистическа”). Той се ползваше от съпричастните с “Партията” и “Властта” среди както в държавата, така и вътре в БКП-БСП до 1997 г., а и след това. И то въпреки качественото намаляване на силата на преките последствия, във връзка с настъпилите промени след 1989-1991 г. (това не означава, че този вид “отношения” не се ползваше и от т.н. демократични партии след 1989 г., което обаче говори повече за силата на инерцията, за неразградената тоталитарна система, инспирираща себеподобна конюнгтурна среда, за силата на запазената административната машина, която се мултиплицираше в новите партийни структори, и за състава на тези партии; но те бяха в опозиция, а не във властта, и бяха много по-подвластни на желанието и стремежа на хората към демокрация).

След 1944-46 г., чрез новите и чрез вече послушните стари кадри, които в условията на геноцид бяха оставени без право на избор на лична политическа и философска платформа, се насаждаха, включително и в началното училище, нужните идеологеми, които в огромната си част бяха вехти – изфабрикувани или по време на конгреса на Коминтерна през 1934 г., или в следствие на приетата тогава догматика; (В коминтерновска светлина започват да се разглеждат и т.н. “непрестижните моменти в биографията на един или друг исторически субект”, но за такива едва ли може да се говори в една обективна историята. Защото в историята има факти, които са се случили, които имат своите предпоставки, своите конкретни и далечни, и скрити, и непосредствени причини за реализиране, и тези факти не могат да са “добри” или “лоши”, престижни или не. Представянето на един факт като престижен или не, излиза извън съдържанието на факта като такъв, и като част от историята. При това разглеждането на даден факт в един или в друг цвят води до едностранчиво разбиране и оценяване както на онези факти, спрямо които той се явява причина, така и спрямо предходните факти, които са причина за негвото пораждане, а такъв “подход” е в пагубно противоречие със същността, предназначението и целите на историята).

Пример за конкретните прояви на този “исторически стил” е натрапеното отношението към фигурата на Цар Фердинанд (1887-1818). Няма да се спираме на крайната нетърпимост на комунизма и олигархичния капиталов републиканизъм към аристокрацията и царската институция – обстоятелство, което е в антагонистизъм с каквато и да е степен на демокрация, и което стои в основата на изфабрикуваната версия за виновността на Фердинанд. Нито върху това, че все още не са разсекретени много от фактите засягащи периода на Балканските (1912-1913) и Първата световна (1914-1918) войни – за някои документи срокът на секретност е 100 години (до 2013-2018 г.), за други – повече от 135 г. (до след 2048-2053 г.); а тези, които са разсекретени, не са широко огласявани – особено в случаите, когато засягат България и са в противоречие с овехтялите популистки формули (отчасти към тези формули се проявява търпимост, защото, макар и неверни, те са с притъпена от времето острота и, с това си качество, не създават външнополитически напрежения в европейското пространство, каквито, особено в натовареното време на прехода след 1989 г., никак не са желателни).

Например, остава забулен в мълчание фактът, че през Балканската война България на югоизточния си фронт не се сражава толкова с турските войски, които може да помете при Чаталджа само с вика си “Ура”, а директно с Русия. Още преди войната Руската империя е подписала таен договор с Великобритания (империя, включаща една четвърт от света и управляваща пряко поне половината от Земята), регламентиращ, че ако и един български войник влезе в Истанбул, града и хинтерланда му до линията Мидия-Енос стават руски. Такова влизане в Истамбул, след победоносния ход на българската армия, неочаквано за всички Велики сили става реалност, и, разбира се, не е в интерес и на Великобритания (а също на Австро-Унгария и Франция). Тя не може да допусне Босфора и Дарданелите да бъдат в руски ръце – освен всичко друго, те са твърде близо и до стратегическия Суецки канал, а наближаващата световна война не позволява подобен компромис. Самата Русия пък, в хода на българската кампанията към града на Босфора, на няколко пъти вдига военния си Черноморски флот за десант в Иснамбул, като го поставя под пара (за боеготовността на парните двигатели на тежкия брониран флот са необходими от 5 дни до една седмица). България, спирана от действията на Русия и лишена от подкрепата на Великобритания, не може да влезе в Истанбул, който да стане разменна монета за освобождаването на населените с българи земи на Балканите* (Македония* със Спорната зона, Ю. Тракия, Северна Добруджа* до устието на Дунав), за присъединяването им към българската държава, или, в краен случай, за отделяне на една част от тях в самостоятелен, независим субект – все цели, които са формулирани от България още към началото на 90-те години на ХІХ век.

Същевременно при анализирането на Балканските войни не се разглежда с нужната същественост факта, че те са в контекста на подготовката на Първата световна война от капиталовите монополни централи (тук “централи” не означава “държави”) и на преразпределянето на плацдармите от Великите сили. А от тази гледна точка ясно се вижда: че Балканските войни нито можеха да се избегнат, нито можеха да се забавят; че междусъюзническите договори – сключени надлежно или не, щяха да имат стойност, и то до началото на световната война в 1914 г., само ако бяха преподписани и гарантирани от всички Велики сили, а не само от една (или две); че разпределението на териториите след Балканските войни е обективно предопределено от статуквото в района на Европа през 1913 г., оформено в хода на подготовката на Първата световна война. Но се вижда и това, че ако се търси пряк и конкретен виновник за несправедливото ощетяване на България след Междусъюзническата война, то това е Руската империя – а нали точно този факт, по едни или други причини, е трябвало с десетилетия да бъде прикриван, като се пренасочва общественото внимание в България и се търсят другаде виновници. И в този контекст – какъв по-удобен виновник от Фердинанд, който е ненавиждан от руските управници-държавници, защото провежда независима политика и изгражда автономна икономика в страната, и е недолюбван от Руския цар (как може да има друг цар, освен руския !), а след 1917 г. за съветските власти най-малкото всички царе и крале по света са врагове; настройвайки българите да обвиняват Фердинанд (1887-1918), а също Борис ІІІ (1918-1943) и Симеон ІІ (от 1943), и така да воюват срещу собствената си държавност, е важна цел за българските врагове, които искат точно това – да карат народа ни сам да си копае гроба и в тази безпътица да остави широко отворени вратите за ограбването на страната от чуждите сили.

Именно затова походът за завземане на Истамбул през 1912-13 г., този важен военно-политически стратегически ход, е представяна като “лична прищявка” на Фердинанд, който “бил бил искал” да стане Византийски император! – т.е. да влезе в открит конфликт и с Русия, и с Гърция, и с Турция – всяка от които се смята за първоприемник на Византия!, и при това без да отчита интересите на другите Велики сили! Такъв безумен роман може да се напише само от малограмотните Коминтерновци и да се приема за истина единствено от наивници. И този подход към конкретния епизод е само един елемент от общата позиция, чрез която се представят фактите в цялата история на България от 1762 (1700) до 1944 г.

Тя се вижда и в отношението към прословутия Брест-Литовски договор от 3, ІІІ, 1918 г., който е и ратифициран от Съветското правителство на 15 март 1918 г., като документите по договора са разменени в Берлин на 9 юли (ДОБ*). Съвсем скоро, към 2000-ната година, един московски заместник министър на МВнР (рус. МИД) на Русия – т.е. човек, който отлично познава документацията и ситуацията, изсъска при една българо-руска среща, че “Русия никога няма да прости (на България) Брест-Литовския договор”. И защо?! Защото с този договор се дава независимост на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украина и Полша; Молдавия* – заграбена от Русия през 1878 г., срещу което Румъния е компенсирана с огромна част от българска Добруджа* – се връща на Румъния, а Румъния връща на България Добруджа до устието на Дунав, като по този начин страната непосредствено граничи с населената от българи още във времето на Стара Велика България* Бесарабия* (и до днес Бесарабските българи се делят на “пришълци-заселници” от ХV-ХІХ в., и на “заварени”); според Брест-Летовския договор Безспорната зона – Македония, със земите на басейна на река Брегалница* до Крива-паланка включително, и “Спорната” зона (за която и Сърбия* официално заявява, че е населена с българи) – включваща Скопие, Куманово, Бояновац, билото на Шар* планина и земите до населените и днес с българи област на запад от Охридското езеро (сега в Албания), са присъединени към България.

Преговорите в Брест-Литовск от руска страна се водят от Лео Троцки – убит в 1940 г. от Сталин чак в Америка, а договорът е ратифициран от Всерусийския конгрес на Съветите, под личното председателство на Владимир Илич Ленин (1870-1924), като след ратификацията на 15 март 1918 г. той е препотвърден и с Букурещкия договор от 7 май 1918 година. Този напълно законен договор, по стечение на обстоятелствата, не влиза в сила единствено в частта си за Украина и Молдавиа* – окупирани от Русия до 1924 г., и за България (вер. той е бил “забравен” само до промените след 1989 г., когато, изглежда, възоснова точно на него е потвърдена независимостта на Молдавиа*, Украина и Прибалтийските държави – Латвия, Литва и Естония, а Русия* е прибрана в европейската й граница, установена още в Брест-Литовск на 3 март 1918 г.);

Точно в подсигуряването на изпълняването на Брест-Литовския (ДОБ*) и Букорещкия договори в частта им за България, и предотвратяването на реалната опасност за превръщането на България в зависима държава – република, се крие главната причина за абдикирането на Цар Фердинанд в полза на сина си Цар Борис ІІІ (1894-1943), и съзнателното му и доброволно приемане на “вината” за поведението на България през Първата световна война върху себе си [именно руско-болшевикският агент Ал. Стамболийски активира тезата, “че не България (българските властници като правоимаща общност), а Фердинанд е отговорен за войната… – катастрофата”, ЦББ* – док. № 10 и др.]. Интересно как биха отговорили онези българисти-историци – любители на разглеждането на историята в стила “ами ако… – знаете ли какво щеше да стане”, на въпроса какво би станало ако България в края на 1918 година беше станала република, и още по-лошо – комунистическа република, както искаше “земеделеца” Стамболийски. И което би осъществил, при положение, че Цар Борис ІІІ не беше на българския престол и нямаше безприкословната международна подкепа (призната и от самият Ал. Стамболийски). Дори и те не могат да отрекат, че такъв въпрос, при техния стил на представяне на историята, е съвсем справедлив и точно толкова реален, колкото всяко друго предположение, което уж би могло, но така и не се е случило. Да не говорим, че скок-подскок – от предположение на предположение, подобни тълкуватели изграждат такива образи и плетеници в историята, популяризирана в България след септември 1944 г., че и дявола не би могъл да открие и познае всред тях дяволчетата си.

{Лозунгът на Стамболийски (Министър-председател на Царство България от 7, Х, 1919 до изборите на 28, ІІІ, 1920, и от 21, V, 1920 до 9, VІ, 1923) – “Мир, хляб, народовластие”, е точно копие на Ленинския лозунг от това време – “Мир, хляб, власт на съветите (войнишките, селските и работническите съвети)”, което доведе до периода на “военния комунизъм” в СССР и до “властта на сопата” в България. А огласеното му отношение “за запазване на частната собственост” фиксира, по това време, само средната и дребната собственост, както постъпва и Ленин с т.н. НЭП – “Новая экономическая политика” [болшевишко-комунистическите възгледи на Стамбулийски са отразени в сведенията на Британските дипломати от този период (ЦББ*), като при това следва да се припомни, че за поведението му е заплащано и мащабните му антибългарски действия са финансирани със златни рубли както от правителството на Царска Русия до октомври 1917 г., така и от това на нейния правоприемник – правителството на Ленин и Сталин в периода 1917-1923 година; срв. Брест-Литовски договор* и пр.].

Този път води пряко към еднопартийна диктатура – установена и от Стамболийски през 1920-1923 г.; до превръщането на страната в ресурсен и суровинен придатък на международните наддържавни капиталови централи (срв. в този план развитието на СССР и другите европейски републики); до постепенното премахване, поне на значимата, частна собственост, но при всички случаи на тези от собствениците, които не приемат установената власт (срв. положението в СССР и в Хитлерова Германия); до превръщането на населението в бедна, робска, подчиняема работна маса – точно това, което се случи след 1944 г.; до овластяването на една малка група от хора – капиталово-партийна хунта, независимо дали управлението ще остане във формата на еднопартийна, двупартийна или фиктивна полипартийна власт.

Такава е конюнгтурата по това време в света, когато от 1917 до 1924 г. се “превръщат” в републики много от страните в Европа – Австрия, Унгария, Чехо-Словакия, Германия, Турция, Русия, Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и пр. Създаването на републиките – зависими донори на печалби, с лесно манипулируемо от вън управление заради партийната им форма на държавност, е пряка реализация на доктрината на законодателстващите световни капиталови централи – от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век – за установяване на безкомпромисна власт над всички и извличане на монополни печалби от всичко. Този път на развитие на капитализма в света, сам по себе си е прогресивен като нова степен на капиталистическите отношения. Но създавайки възможности за по-голяма експлоатация, той не само ескалира противоречията и поляризирането на класовата диференциация (катализирани от разрухата на войната), но и задушава възможностите на националните капиталови структури и на цялото национално стопанство в новосъздадените републики и в страните, които са поставени в подобна на тяхната ситуация непосредствено след Първата световна война.

[Интересно е сравнението с въздействието и реакцията срещу почти същия лозунг, който издига Стамболийски – “Мир, хляб, свобода, народовластие”, но възгласéн от наследникът му в партията на земеделците – Г. М. Димитров, и най-важното – при друга конюнгтура, в антихуманната, тоталитарна и репресивна среда, по време на съветската окупация на България след 9 септември 1944 година. Тогава БРП /к/ и Сталин искат смъртната му присъда. Това не можеше да се размине, ако Уинстън Чърчил, използвайки за повод репресиите, наложени срещу семейството на Г. М. Димитров (? с какво и за какво са виновни жена му и невръстните му деца), не бе повдигнал достатъчно сериозно този въпрос в конфронтиращото се Изток-Запад политическо пространсто (Запад = Пазарна демокрация, а Изток = Даржавно-монополистичен тоталитаризъм = СССР). По повод опита за разправа с Г. М. Димитров и семейството му, Чърчил заявява изключително категорично и недвусмислено за политик от неговият ранг, че ако комунистите (СССР) искат да се бият с някого, то нека се бият с него (Британската империя), а не с жени и деца… Това е един от многото примери, че не самият лозунг, а конюнгтурната среда, в която е издигнат, превръща едно и също съдържание в заплаха (или не) за властващите в дадения момент; отношението на властващите пък към този лозунг, се превръща в критерий и показател за тяхната демократичност или репресивност];

Негативите от този тип управление, налагано и от Стамболийски в страната, особено ясно се чувстват в България, която, от една страна, е запазила работоспособното си население и икономическия си потенциал [за срв. загубите на личния състав в армиите на Франция е 76,4 % (над 73 % убити), на Германия – 78 %, Австро-Унгария – 87 %, на Румъния – 71 % и пр., а България, чиято армия е съставена предимно от земеделски стопани – основното съсловие в страната, има общо в убити и ранени към 20 % загуби /БИ*/]. Същевременно тя е много млада като държава – независима е едва от 22, ІХ, 1908 г., и затова е изключително жизнена като стопанство. В този аспект “прогресивното поведение на Стамболийски”, както го определя един съвременен български земеделски лидер (то е “прогресивно” само доколкото е съпътстващо на републиканските тенденции и лозунги от онова време, и единствено в тази плоскост – синхронно с глобалните промени; а всъщност е без ясна позиция, диктаторско по същност, противоречиво и напълно субективно), е спирачка за градивното развитие на активната пазарна икономика в България, което естествено го поставя в остър конфликт с по-голямата част от българите (през април 1923 г. в НС са “избрани” 212 земеделски депутати, а са допуснати само 33 депутата на опозицията).

Задържането на стопанското развитие на страната и суспендирането на демокрацията предопределят свалянето на Стамболийски от власт (9, VІ, 1923).

Обаче с тезите на Стамболийски, или по-скоро с черупките останали от тях, продължават да се заиграват и да спекулират някои от съвременните български политици. Неотдавна един от тях издигна глас за установяване на здраво управление на партиите в българската държава (БТВ, “В десетката”, 2004). Това изказване беше призив срещу демокрацията и демократичните промени в страната. Защото без стабилна демокрация, каквото все още е положението в България, и без установен и работещ механизъм, който да я гарантира, всяко партийно управление – независимо дали еднопартийно или две-пет-партийно, чрез механизма на партийното Правителство – партийно Народно събрание, бързо и лесно ще превърне и всички други държавни звена в придатъци на управляващата партийна олигархия. Ще обедини трите власти в една – партийна (но само на властващите партии, които постепенно от няколко ще се стопят до една-две или две-три), и в същинска диктатура. И то по демократичен, доколкото го имаме в момента, път.

А целите на партийните централи (не на редовите партийни членове), които и сами по себе си като структура са антидемократични командни пирамиди, са съвсем различни от тези на нацията. Гласоподавателите разбраха това и преди изборите през 2001 г. активноста беше спаднала до под 30 % от всички българи с право на вот. Ако не се бе появил Цар Симеон ІІ и НДСВ, сега България щеше да се управлява от правителство и НС на малцинството – т.е. на не повече от 7 % като се извадят второ и трето-степенните участници от подкрепящите го тридесетина процента. И това малцинство, за да запази хегемонията си – какъвто е естествения инстинкт на всяко властващо малцинство, щеше до сега (2004-2005 г.) да е парализирало чрез законите на своето НС мирните пътища за отстраняването му. Но дори и да се проваляха опитите му за дълготрайно управление – най-вероятно под давлението на демократична Европа (срв. събитията в Украина от края на 2004 г.), колко ли време и стъпки назад щеше да струва това на България? Кога щяхме да влезем в НАТО и ЕС, след като същността на такова управляващо малцинство (при съществуващите през 2001 г. условия в България), е противоположна на всяка демократична промяна и на всяко обвързване, което би приближило осъществяването й?};

Два примера – единият от началото на комунизма в НР България, а другия от времето на неговия “разцвет” към края на 70-те години на ХХ век – дават ясна представа за пределната степен, до която беше доведено изкривяването на историческата истина и антинационалната пропаганда спрямо българския народ. Първият е от задължително изучавания след 1947 г. в българските висши, средни, професионални, партийни (на БКП) и пр. учебни заведения предмет “История на СССР”. В подобреното издание на преведения от руски учебник, публикуван през 1949 г., в глава ІІІ – “Образуване на Киевската държава”, § 10. – Славяните през VІ-ІХ век”, четем:

“През VІІ в. в долината на Дунава нахлула СКИТНИШКАТА ОРДА НА БЪЛГАРИТЕ. В КУЛТУРНО ОТНОШЕНИЕ ПРИДУНАВСКИТЕ СЛАВЯНИ – ЗЕМЕДЕЛЦИ СТОЯЛИ МНОГО ПО-ВИСОКО ОТ СКОТОВЪДЦИТЕ-БЪЛГАРИ. ЕТО ЗАЩО БЪЛГАРИТЕ, КОИТО СЕ ПОСЕЛИЛИ В ПРИДУНАВСКИТЕ ЗЕМИ, БЪРЗО СЕ ПОСЛАВЯНЧИЛИ.” (подчертаването и пунктуацията е според оригинала – ИСР*). Това “погребване” на българите още при раждането на славяните* като етно-културен субект в света през VІ-VІІ в. и преди появата на представяното за славянско, и приеманото за първоруско, а всъщност според самите руски историци “варяжко” (= пруско-скандинавско) Киевско княжество в 882 г., не се нуждае от коментар (вж. Славяни*, Киев*, Руси*; Угър-Лъчин*).

Вторият пример е от книгата “Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана (ІХ-ХVІІ век)”, издадена през 1978 г. в София. В статията към “Карта на Черно море от Пиетро Весконте от Генуа (1320-1321)”, пише: “…Над Варна се вее флаг с монограм, който очевидно трябва да покаже главното българско пристанище на епохата. Флаг с (?) тамгата на (?) Кипчакското ханство се вее над Маврокастро и маркира (?) северната граница на българските черноморски владения през ХІV век. От други изворни сведения знаем, че след периода на временен упадък през втората половина на ХІІІ век ( , ) в началото на ХІV век ( , ) при царуването на Тодор Светослав /1300-1321/ българската държава си възвръща отвъддунавските владения и в частност крайбрежната ивица до Маврокастро (?) /дн. Акерман в СССР/. Точната представа за политическата принадлежност на брега потвърждава отличната информираност на Пиетро Весконте… С червено – цвета, с който се отбелязват имената на големите и важни пристанища – са изписани имената на Созопол, Несебър, Варна, Маврокастро и Вичина [разположено на остров Пъколуй Луй Соаре /срещу Силистра/].” (АБ*).

Къде и как това, иначе добронамерено описание на картата от Пиетро Весконте, което е направено през 1978 г., се разминава с фактите?

Още от пръв поглед върху картата ставя ясно, че едва ли текста отговаря на образа. Вижда се, че всички знамена по северната дъга на Черно море* – от Армения и Грузия до Константинопол (Византия) са оформени така, че да показват единство – в случая да характеризират страните като ортодоксално-християнски, принадлежащи към кръга на Константинополската патриаршеска корона – подчертано е с големината и царствения червен цвят на константинополския флаг, с който са отбелязани и всички главни пристанища (нпр. флага на владеещата южното черноморско крайбрежие Трапезундска империя /1204-1461; създадена от Комнини след завладяването на Константинопол от кръстоносците и унищожена от османо-турците през 1461 г./ – червен, т.е. главен, със златен орел, е със закръглена триъгална форма, каквато имат и знамената на съставните й княжества; единственото четириъгълно червено знаме с кръст, което се намира на запад от Трапезундската империя и е категорично разграничено от нея чрез формата си, съответства на независимия Синапски феод, посочен като такъв още в картата за 1210 г. на E. A.Freeman-J.B.Bury, “Atlas to the historical geography of Europa…”, London, 1903 – БА*).

При това три (или четири) от флаговете са еднакви освен по форма, и по вид и цвят – над Варна*, над Маврокастро – в устието на Днепър*, и над Тана* – в устието на Дон* (както и над Фанагория*, вж. карти: 1375 г., 1385 г., 1390-1400 г.), което ги определя като принадлежащи към една държава (при разглеждането на картата трябва да се вземе предвид, че тя е карта на море, а не на земни територии, като Велико Търново* – главен български град и метрополия на пристанищата и княжествата си, го нямя – отбелязан е само пътят към него). Знамената се различават по монограма (“тамгата” над Маврокастро е всъщност монограм!, като даже самото разграничаване на двата термина води до фактическото им противопоставяне). Варненският монограм е българската буква “N” (Н) или /\ (А?) с косо удължен, както в монограмите на Маврокастро и Тана*, десен ствол – /\/ или І\/. Над Маврокастро и Тана са еднакви – българска “М” със съединени с черта горни рамене и кръгче, излизащо от средата й (стилизирана корона ?, подчертаване на независимост, самостоятелност ?, или просто царствен род, с права върху българския престол). От долната част на десния ствол на основния знак “М” излиза напречно удължение под ъгъл около 45 градуса (този монограм е съпоставим с името Михаил, което става част от номенклатурата на българските царски и княжески имена и е познато както при Асеневци* и Шишмановци, така и при роднините им Тертеровци; макар и най-общо, по стила си той е подобен и на личния герб на Григорий Цамблак*, който е известен от събора в Констанц от 1414-1418 г. /ИД*, с. 312-313/, където присъствал и синът на Цар Иван Шишман* – Фружин*, както и с познатите монограми на Иван Александър*, Иван Шишман и Теодора /ИД*, с. 321/, което потвърждава българската принадлежност на монограмите върху знамената от картата).

И трите монограма-знамена са изпълнени в официалните гербови цветове на българското царство, каквато е била традицията по това време (вж Фружин*) – червени на бял фон и сходни с познатия монограм на Иван Шишман* (1371 -1395). След споменатата Вичина, по Дунав е отбелязана още едно пристанище, което е на запад от Вичина и едва ли в такъв случай може да се уеднакви с Черна вода*, освен ако Вичина не е по-източно – към началото на дунавската делта (както обикновено бележат Вичина в картите, и вер. следва тя да се търси при търговския остров ок. дн. Исакча, т.е. в пределите на Онгъла* и в близост с Никулицел*; от там и през ХVІ в. минава главен търговски път от Полша и Литовия, от Новгород* и от Киев*, от Краков и Галиция*, от Червен*, от Белорусия и от Московия*, и през Белград* на Днестър, продължава през Добруджа* към Одрин*, Солун* и Истамбул; вж. НА*). Във вътрешността, западно от Варна, е отбелязано с червено едно име, което може да се разчете като V.TERV или V.TERN (срв. В.Търново), а към Влахия* – още едно наименование в черно-сив цвят.

Пояснението за Мавро-кастро /mauro castro/, че е “дн. Акерман в СССР” – т.е. до 1978 г., се оспорва и от съветските източници – според тях Аккерман е името на града до 1944 г. (ЕС*), или до 1940-1944 г. (ГЕ*), а днес е Белгород-Днестровский – средновековния днестърски български Белград* в устието на река Днестър (при това в картата на Polonia et Ungaria на S. Munster от 1540 г., и на Russie от Cl. Jollain, изработена в 1667 г., е отбелязан с българското Byelograd, Bielogrod). Т.е през 1978 г., когато е публикувана цитираната българска книга, вече поне от 34 години не съществува в Черноморието град с името Акерман.

Колкото до Мавро-кастро (от трак. > гръц. mauro-: “черен”, и визант. kastro-: “крепост”), то е в унисон с названието на формированието Черна България*, която образуват като самостоятелен политически субект в тези земи българите през Х в. (Конст. Багренородни /905-959/) на запад-северозапад от Хазария*. Или като нарицателно на граничната крепост на Онгъла* – Белград /5/*, от района на която започвал Кара-Кашан* (др.-бълг. Кара: “запад”), а пътя навлиза в Аспаруховата Черна България*. Но и при двата случая то е свързано с понятието Черни (= Висши, Същински) българи*, което противоречи на разпространеното мнение, че Куманите* (Половците*) не са същенски българи, а са съставно номадко племе от българския (смятан при това съвсем погрешно за тюркски!) етно-културен кръг (вж. Саклани*, Саклан*, Кара-Саклан*).

При това в тази част на Причерноморието ясно е отбелязана в картата от 1330 г. и в Планисферата от 1448 г. Сomanya и Comania region (Кумания*, Куманска страна, област) като независима българска територия със столица Балтавар* (Baltaeβaria, дн. Полтава*), наред със Сама тера* (Sama ter[r]a) – “страната (областта, земите) на Сама*”, т.е. Дулебия* (или може би Дулоба* – т.е. Панония* и земите на север от нея, защото в доста деформирания вид на изображението на земите в Планисфера от 1448 г., надписът е поставен източно от Краков* и югоизточно от Прусия, и въпреки че Дулоба* се споменава за последно към началото на Х в., във връзка с настаняването там на Арбат*, унг. Арпат /893-907/, ДТ*). В Планисфера от 1448 г. Белград на Днестър е посочен като главен и важен град на изток от Дунав, при това с ясно изписан превод на българското си име Белград – Album[castor/um ?].

“Кипчакското ханство” пък следва да е Половско* канство, защото според съветския Енциклопедичен речник (ЕС*) – “Кыпчаки са: 1. Половци*, Кумани*, живели 11-13 век в южно-руските степи; 2. тюрк. народност, живееща в центр. и зап. части на дн. Казахстан” (уеднаквяването на половците и куманите от северното черноморие с кипчаките от Казахстан е плод на етническата алхимия на Съветския диктатор Сталин /1919-1953/, който административно “събира” и “обединява” около 260-те етноса, населяващи Руската империя, свеждайки ги до 40-60 в Съветска Русия). Или може да е най-много Куманско канство, по нарицателното “кумани”, с което руснаците популярно наричат Половците*. А и след като е Куманско ~ Половско, то не може да е “ханство”. Защото половците-кумани не са тюрки или монголо-татари (нахлули в Европа от 1223-1237 г. – вж. Волжка България*, Калка*), а български клан от поречието на Кубан*, Кума* и др., и имащи за столица град Полтава, наричан по древно и средно-български – Балтавар*. Това съвпада както със земите на Оногондурите*, така и с местоположението на Батбаяновите българи.

Та тези Кумани*-Половци*, в предхристиянската си религиозна битност, могат да създадат единствено Канство* – от Кан*. Т.е. така записаното “Кипчакско ханство” не може да е нито “Кипчакско”, нито “ханство”. За Куманите* (Половци*) знаем, че откъсната от Никополска България* и намираща се на запад от Дон тяхна държава, вероятно доминирана от Тертеровци*, в картата на Света от 1550 г. е наречена Bulgaria (за разлика от Волжка България*, отбелязана като Burgaria magna: “Бурджариа велика”, от Бурджан*). Знаем и това, че и по времето на Калоян* (1197-1207) още не са били покръстени. В писмата си до Папата в Рим, Цар Калоян иска подкрепа, най-вер. срещу пречките, създавани от Византийската патриаршия, за да бъдат покръстени Куманите (Половците) от България – т.е. от Българската православна църква, изтъквайки, че само България (Българският върховен владетел) има исконните права да направи това;

[Пречката за покръстване на Половците* още при Роман Симеон* (977-997) и Самуил* (997-1014) – във времето след разпадането на Хазария* (673-969) и преди обединяването на Българската и Византийската корона (1018-1185) – е съпротивата на Константинополската патриаршия и Папата срещу такъв акт. Те се страхуват, че след покръстването на Киевска Рус в 988 г. (и въпреки закриването на българските Епископии в Прага*, Вроцлав*, Краков*, а вер. и някои други – нпр. в Маджарско при Панонските българи*; това закриване на български църковни средища в Чехия и Полша става под натиска на агресивната инвазия на римското и германското духовенство в 993-996 г., подкрепяно и от Константинопол), Българската христова църква – основана в 863 г. и равноправна на Византийската и Римската от Вселенския събор в 869-870 г. (по-точно от 4 март 870 г.), започва да се разрастват в заплашителни за техните интереси и цели размери. След 1019 г. Половците-Кумани не се покръстват. Най-вер. защото опитите на Визнтийската патриаршия да превърне “куманските” (половските) земи в своя епархия и зависима от Византия област – и то при конфронтационната ситуация, произтичаща от това, че Българската църква, превърната от Патриаршия в Архиепископия, е поставена донякъде в зависимо положение спрямо Константинополската – се превръщат в естествена база за инспириране на неприязън и противодействие както у българите-кумани (половци*), така и от Българската църква.

При това както действията на Константинополската патриаршия не могат да се разграничат от действията на Византийския император, който е неин патрон според източното православие (както царят е патрон на Българската църква), така и противопоставянето на българите от Черна България /2/* или т.н. Кумания*, не могже да се разграничи от общото отношение на българите към факат, че управлението на България след 1018 г. се осъществява от Константинопол и от трона на Византия (вж. Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*). Същевременно действията на Калоян* (1197-1207) за покръстване на Куманите* или Половците* са в съзвучие с разрастването на Българската държава в края на ХІІ – нач. на ХІІІ в., която започва да възвръща традиционните си позиции, отслабени като монолитна сила след първите десетилетия на ХІ век];

Предвид Византийското присъствие и интереси в Крим* и околните земи в периода от 1185 г. до ХV в. – противостоящи на българските интереси, на естествената предопределеност и необходимост от религиозно обединение на двете български общности – християнската и езическата (половската, куманската), както и на връзката, вер. родова, на Асеневци* и Тертеровци* с Половците* (вж. Асен* /?-1082/, Асеневичева*) и Владимиро-Галичкото кралство* (бившата Дулебия* – апанаж на Самбат*, брата на Кубрат* /605-665/), е създаден възел от антагонистични предпоставки. Това обстоятелство, като цяло, е база за остър политически българо-византийски конфликт в Днепро-Донското Причерноморие и обуславя доста сложната картина в района (вж Цуло*). С оглед на създадената конюнгтура покръстването на Куманите (Половците) следва да е реализирано някъде в периода от Иван Асен ІІ* (1218-1241) до Георги І Тертер* (1280-1292), но не и по-късно (същевременно от 1237 г. в ситуацията активно се намесва и факторът татари – вж Волжка България*). При това се знае, че апанажът на Тертеровци е в Отвъддунавските земи* – т.е. на изток от устието на Дунав*, а свързаните с тях Балик* и Добротица* са изключително мощни феодали, които могат да са такива само ако притежават съответната териториално-стопанска база – много по-голяма от Добруджа*, и осигуряваща потенциала на силата им.

Известно е, че Балик* – Деспот на още неидентифицираното с точност като граници Карвунско деспотство, откликвайки на молбата на Императрица Ана Савойска, й изпраща през 1346 г. на помощ брат си Добротица*, който само с представителен отряд от 1 000 тежко въоръжени конника подчинява, ! без всякяква съпротива, ! всички черноморски крепости до Константинопол. При това тези крепости са съюзници на бъдещия Император Иоан ІV Кантакузин (1347-1354) – претендент, притежаващ мощна арми, бъдеще и с постоянно увеличаваща се сила. Ана Савойска дотолкова ухажва Добротица – т.е. Карвунското деспотство, че му дава висш византийски сан, жени го за дъщерята на Великия Дук Алексий Апокавк и го назначава за Стратег на цялата византийска армия (КК*). Когато станал самостоятелен владетел на Карвунското десподство (преди 1360 г.), Добротица се разпореждал с цялото Черно море – построил и поддържал огромен военен и търговски флот, обявил война на Генуа и воювал с нея дори в Средиземно море, превзел Кримските генуезки владения, и даже предприел морски поход срещу Трапезундската империя (1204-1461), за да постави на престола й зет си Михаил Акен Палеолог (син на Византийския император Иоан V Асен Палеолог /1341-1391/). Тези сведения, както и много други, категорично показват, че Карвунското десподство* е много по-голямо от съставната си област Добруджа*, която дори с Варна*, Дръстър* и дръстърските земи отвъд Дунав, в границите на които я ограничавот някои от историците, сама по себе си не е в състояние да осигури такава огромна стопанска и военна мощ, каквато в действителност имала според фактите.

Като се обърнем към картата от началото на ХІV в. се вижда, че тя отразява както основното черноморско пристанище-крепост на Търновското царство град Варна* (Варна, заедно с Емона, Козяк* и Дръстар*, влиза в състава на Добруджанско-Карвунското десподство едва към 1369 г., когато Добротица помага на Цар Иван Александър /1331-1371/ за освобождаването на Видин* от Маджарите /КК*/), така и главните пристанищни градове-крепости на Карвунското (Куманското ?) десподство – Вичина*, днестърския Белград /5/* (Маврокастро) и Тана*, а също и Фанагория* или някой близък до нея морски пристанищен град (вж. карти 1330 г., 1375 г., 1390-1400 г.). При това трябва да се има предвид, че основните врати на България към Западна Европа и Средиземноморието не са през затвореното Черно море и Варна*, а през Беломорието* с големите тържища в Константинопол и Солун, през Адриатика (Драч*, Белград /3/* – дн. Берат, и Далмация) и през Дунав (Белград /2/*, Браничево* и пр.) за Германските земи. Към Полските територии са пътищата през Карпатите (Седмоградско*, Белград /4/*) и по Днестър* и прочее.

Източният митнически град на Аспаруховата Черна (= Висша, Същинска, Вътрешна) България* е Белград /5/* на р. Днестър (това не изключва той да е бил най-западния Белград* на Стара Велика България* при Кубрат* /605-665/ и предхождащите го владетели, като при това положение се е намирал в тиловата част на крепостния район Онгъла* – застроен като “врата” между Дунав и Карпатите още от Реан* към 491-504 г.). Явно при Тертеровци, наред с древния български град Тана* на р. Дон*, Белград /5/* е главен град на апанажа им – Добруджанско-Карвунското десподство, което с Добруджа* и принадлежащите й ивица земя на север от Дунав, включвало, поне към края на ХІV и през ХV в., Северното Причерноморие до Дон и Западен Кавказ (това не противоречи на наличието на Византийски, Генуезки, Венециански и пр. владения в Крим и други места от северното черноморско крайбрежие – нпр. Килия*, в устието на Дунав, и Ликостомо, някои от които станали генуезко владение към 1366 г. /КК*/).

При това в картата от 1448 г. (вж) ясно се чете надписът “Куманска област” на север от Кримския п-ов, и земята на Сама* (Сама тера*) в района на днешна Молдавия, Галиция и Украина; а в мирният договор между Чешко-Унгарският Крал Людвиг (Лайош ІІ /1516-1526/) “и Султан Селим І (1512-1520) от 1, ІV, 1519 г., наред съ/с/ сръбските (кои от тях са сръбски ?, защото нпр. Белград* е български до времето, когато е даден за столица на сърбите, т.е. до 1812 г.) и босненските крепости са изброени и: Флорентин (при устието на Тимок*), Бдин* (Бодон) заедно с цялата област, по-нататък “terra cesaris Sysman” (“Страната на Цар Шишман” или “Царството на Шишман”) с Оряхово*, Никопол* и Гюргево*, освен това долните области с Дръстър*, Хърсово* и Килия*” (К. Иречек – ИРЧ*, с. 269; НП, ІІ, с. 151).

В картата на Европа от Себастиян Мюнстер (1489-1552), явно изработена след договора от 1519 г., България е поставена на север от Дунав с източна граница Днепър* (Borysthen) и в западен Крим, като южно от Дунав обхваща приблизително земите на Никополската и Видинската области до р. Морава, като Скития – от Днепър до Дон и на север до Десна*, е представена като област, а не като държава (БКО*; БЪЦ*, с. 332).

Това за пореден път показва, че историята на България през ХV-ХVІ в. и след това, както и въпросът за т.н. османско иго или турско (неверническо) робство, въобще не е поставян на обективна, неполитизирана основа, и тепърва ще трябва да се изяснява, като се включат всички възможни източници и се обхванат земите до Полша, Киев*, Москва*, Волжка България*, Унгария* и Босна, тенденциозно “прескачани” от историците след 1944 г. (Неразривна част от идеологията на комунистическата държава на ХХ век, както и на всяка тоталитарна власт, е постоянното ограничаване на знанията и убиване на самочувствието и честта на подвластното й население, за да бъде по-лесно маниполирано и владяно. Това винаги е в съчетание с преекспониране и перверзно изкривяване на историческото миналото, а в частност и на представите за турското иго в България, както и за годините на изграждане на модерната българска държава от 1878 до 1944 – тъмен облак, който се разстилаше над цялата истина за България. На този фон трябваше “да блести” т.н. “свобода и равенство”, в които живееше човекът от “комунистическия лагер”.

Всъщност никоя частно-собственическа система, каквато е и тази в Турската империя, не може да си позволи такава степен на геноцид спрямо поданиците си – данъкоплатци и производители, до каквато стига комунистическата схема на тоталния центализиран капитализъм, при която на хората са отнети всички права върху собствеността, във всички форми на това понятие, и човек е приравнен по статут и значение по-ниско от тоя на работния добитък. Друг въпрос са жертвите, които се дават както в борбата за свобода, така и в борбата за оцеляване, които не само че не могат да не се дадат, но и трябва да се дадат. Но на тези жертви следва да се гледа като на светци и мъченици, дали живота си в името на нашето настояще, и с това правещи ни по-отговорни към днешния ден на България и към личните си постъпки, а не като на злокобен спомен, който да ни води към тъмните дебри на самосъжалението, отмъщението и самоунищожението, както изискваше комунистическата доктрина).

Така или иначе текстът към разглежданата карта, който е показателен за целият период около честването на т.н. “1 300 годишнината от (?!) образуването на българската държава в (?) 681 година” – започнал още към 1975 г. и приключил със завършващите акорди на празненствата към 1985 г., не само отказва да прекрачи табутираната граница на руско-съветските интереси на изток от Дунав (а заедно с това на сателитите Румъния – на север от Дунав и в Седерна Добруджа, и на Сърбия – на запад от Тимок, където отгоре на всичко са и “Българските покрайнини” с Цариброд, Пирот и пр.), но поставя и неразгадаеми за обикновения читател – българин и чужденец – препятствия по пътя към истината. При това наложената от външни фактори традиция учените ни да търсят българската история единствено в границите на днешната българска държава е толкова силна, че продължи и след радикалните промени от 1989 г. В това отношение е показателна например статията на Р. Иванов в “Археология” от 1994 г., който разглежда “Долнодунавският лимес в картите от ХV-ХVІІІ в.” (АР*), който се намира в центъра на Българските земи между Полша и Беломорския бряг и между Сремско-Балградска област и Червоморския бряг. Там авторът се спира само върху южния, т.е. днешния български бряг на Дунав и единствено в отсечката от Силистра до Тимок, като веднъж споменава Морава (в коментара към картата на Герхард Меркатор от 1589 г.), за да изрази неразбиране към “левия (й) приток Тоу (!)” (всъщност в публикуваната карта ясно се вижда, че Тоу е име на селище или кастел). И един път са изредени селищата след Силистра до Тулча (при коментара към карта на Йохан Кристоф Харенберг от 1737-1750 г.).

Такъв подход е доста смущаващ, особено на фона на факта, че до края на ХVІІ в. и през първата половина на ХVІІІ в. в световната картография България продължава да се изобразява заедно с принадлежащите й земи на север от Дунав, простиращи се поне до Оршова (т.е. на запад от Железни врата*) и на север до Трансилвания (Седмоградско*). И независимо, че вече – от към средата на ХVІІ в., Влахия* (Вълахиа, Valachia), повтаряща територията на т.н. “Вътрешна област”, известна от времето на Крум* (>796-814) и насетне, а от към края на Х и началото на ХІ в. позната като Вълахия (от Въла: “вътрешна”), се отбелязва като автономен политически субект (principatus). Тази Вълахия през ІХ-ХV век е затворена на изток от крепостния район Онгъла*, обхващащ по-сетнешната Молдавия*, вер. до р. Серет. На север са зорко пазените проходи в Южните Карпати, чрез които се контролирало движението на хора и стоки към Седмоградско* (Трансилвания), но най-вероятно северната граница на областта минавала по вала, започващ от към Браила и стигащ до Турно Северин. Южната граница пък била ограничена от вала, започващ от към долното течение на Арджеш или още от устието на Яломица и минавайки косо, южно от Букурещ, стигал до към средата на долното течение на Олта (ОС*). На запад областта била ограничена или до някой от притоците на Арджеш или от р. Ведеа (Vedea). Така обградена от всички страни с валове и мощтни водни препятствия, областта, стояща всред българските земи и служеща приди всичко за въдворяване на плененото във Византия ромейско население, напълно отговаряла на епитета си Вътрешна = Вълахия. Според картите от ХVІІ и ХVІІІ в. Влахия е ограничена между Серет (Sereto flu.), Дунав (Danubius flu)., Яломица (Ialonicza), най-южния приток на Арджеш (Telsch flu.) и билото на Южните Карпати, а в картите от началото на ХVІІІ в. (нпр. на Матей Сотер) се простира на север по средното течение на Олта и опира до долното течение на Прут.

На запад от Влахия са българските земи на север от Дунав. Те са показани нпр. в картата на Джакопо Касталдо от 1584 г. (БКО*); картата на Никола Сансон – син, от ? 1648 г. (БКО*); картата на Йохан Хоман от 1707 г. (БКО*); карта на Матей Сотер (1678-1757) от началото на ХVІІІ в. (БКО*); карта на Н. Вишер от 1698 г. (ШБ*, с. 80-81); карта на Герард и Леонард Фалк от 1700 г. (ШБ*, с. 82-83); карта на Т. К. Лотер от ок. 1750 г. (ШБ*, с. 88-89) и пр.;

Изглежда не заедно с промените от края на 80-те години на ХХ в., а вероятно след изминалите от тогава 16 преходни години, може вече да се направи опит да се сложи ред в българската история, според изискванията на науката, като се постави и въпроса за българската древност от периода преди VІІ век и от епохата на Древните българи* във времето преди Новата ера. Много материали и факти излязоха на бял свят до края на ХХ в., без да броим тези, които още стоят заключени и недостъпни из хранилищата – тъжно наследство от недавното минало. Много остават все още в неразкопаните археологически обекти и неоткрити в библиотеките на Западна Европа и Изтока. Но и тези, които са вече известни, очертават главните епизоди от древната и средновековната българска история. И въпреки, че процесът на популяризиране на реалните факти от българската история ни се струва по-бавен, отколкото желаем, той все пак върви напред и дава своите плодове, макар и често съпътстван от преповтарянето на стари идеологеми, а понякога и с наивни грешки (Например “Българската цивилизация”, издадена в края на 2005 г., поставя Средновековна България всред славянската общност и далеч от Днепър и границата на Хазария* /стр. 23/, но пък официално се отчита създаването на държавата ни през ІІ век – в 165 г., макар и успоредно с безумното твърдение, че се била била създала и някаква нова България през 681 г. /БЪЦ*/. При това и датата 165 г. е съвсем погрешна, защото в “Именника на българските канове” е казано, че са минали 515 години преди да “дойде на страната на Дунав Исперих”, който до тогава управлявал земите по Каспийското крайбрежие. Това станало в 668 г. и определя точно 153 година за образуване на Европейската българска държава от Авитохол*. А и Птолемей, който умира в 160 г., не би могъл да отбележи българите и градовете им в областта на Северен Кавказ и поречието на Кубан, ако те са се появили като фактор в този район 5 години след кончината му).

Целта на това изследване е да създаде предпоставки да се извади на видело истината за българското минало в цялата му многопосочност, без да се прикриват, премълчават или заобикалят фактите по криво скроени политически или идеологически причини. При това от гледна точка на България, а не от нечия чужда. Например всеизвестно е, че присъединяването на Мизия към България през 679-680 година се приема от датата на подписания от Византия договор, а не от времето на действителното й вклъчване в българските граници, което станало по-рано; същевременно често се забравя, че Аспарух* (668-699) стигнал с войските си до Беломорието*, където се свързал с българите от Долната земя охридска* и 60 000-та армия на Кубер* (ДМБ*). Такъв е и случаят с т.н. “падане на България под турско робство”, което се приема от датата на завладяването на В. Търново (1393) и окупирането на Видин през 1396 г., докато за действително иго може да се говори най-рано след 1444 г. и дори към края на ХVІ или през ХVІІ в., когато имаме много ясни исторически репери за отнемане на автономните права на българите и България. До тогава страната – “terra Сesaris Sysman” (”страната на Цар Шишман”) в Унгаро-Турския договор от 1 април 1519 г. (ИРЧ*), макар и силно редуцирана, била васална, но не и поробена, а българите видимо имали по-специален статут, в сравнение с другите поданици на империята; този си статут те започват да губят в периода мужду Първото търновско въстание (1598), масовото бягство на българи от всички райони към 1660 г., Второто търновско въстание (1686), Чипровското въстание (1688), и конфискуването на оръжието от българското население към 1689 (ИБД*).

Следвайки линията на фактите, част от които умишлено са скривани, ще се създаде възможност българите да приемат с доверие историята си и да си създадат реална представа за своето минало, върху което надеждно да се основават за едно градивно развитие днес и в бъдеще. Същевременно такъв подход ще премахне митологемите, свързани както с българите, така и със симитите*, славяните*, съседните на България общности, руснаците*, италианците*, арменците* и пр., създавайки база за реализъм и съзидателни мирни взаимоотношения. Не на последно място това ще укрепи самочувствието на българина и вярата му в собствените си сили, което, след годините на антинационалната и антихуманната комунистическа диктатура, е необходимо условие за включването на България, а също на Македония*, Волжка България*, Бесарабия* и пр., като равноправен и достоен член на демократичното европейско и световно семейство. А това е от първостепенно значение във времето на съвместно съществуване в едно глобалното общество;

* * * * *