Съкращения и знаци:

= – равнозначно;

* – думата, която е одбелязяна със *, е всред изследваните в този речник;

КАТЕРИНА* – подчертаната изходна дума или отбелязана само със задностояща звездичка (КАТЕРИНА*), под която има статия в речника, означаващо, че по една или друга причина тя не е от български произход по смисъла на това, което е тема на изследваното;

~ – приблизително; преминава в;

<, > – по-голямо /от/, по-малко /от/;

(!) – обърни внимание, sic (знакът “!” може да бъде и без скоби, поставен преди думата или израза, за който се отнася);

(?) – съмнение (“?” може да бъде и без скоби);

а – подчертаната гласна носи ударението в думата;

адверб. – адвербиализирано;

АИМ – Археологически институт и музей;

академ. – академик (да не се бърка с акад.* – Акад и акадски);

антич. – античен, антично, античния и пр.;

аор. – аоризъм, мин. св. време в старобългарски, в старогръцки и в другите езици;

Бит. – Битие от Книга първа Моисеева на Вехтия Завет (Стария Завет) в Библията (Б*);

БНТ, БНТv – Българска национална телевизия;

бот. – ботаника, ботаническо, растителен;

БПЦ – Българска православна църква;

БТВ – Българска телевизия “btv”;

букв. – буквално;

бъд. – бъдеще време;

вар. – вариант;

в. – век

вер. – вероятно, вероятност

виз., визант. – византийски;

вин. п. – винителен падеж;

вкл. – включително;

вж, вж. – виж;

вод. – воден;

воен. – военен, военно, военен термин;

вр. – време (нпр.: мин. несвърш. вр.);

вт. – второ, -то; втора, -та; втори, -те, -я/т/;

втор. – вторично;

вулг. – вулгарно;

възвр. – възвратно;

възм. – възможно;

геогр. – географско, география;

глав. – главен, главно;

гл., глг., глаг. – глагол;

гл. – глава;

гов., говор. – говоримо, изговарящо се;

Г., г., гор., горн. – горен, горно;

гр. – град;

гр. – грам, грама, грамове;

грам. – граматика, граматично;

д. – дясно, десен;

дв.ч. – двойствено число;

ДТ – Джагфар тарихи, средновековен волг.-бълг. исторически сборник от 1680 г., съдържащ бълг. хроники от началото на ХІІІ в. и следващите векове;

деят. – деятелно

диал. – диалект; диалектно;

дим. – 1., димотика, демотикé (δημοτική): “народен елино-гръцки език”, за разлика от чистия литературен гръцки, наречен “катаревуса” (РЧ*); 2., димотически: “народен” (нар.);

Disc. – Discovery channel tv., Discfvery science, Discovery civilisation;

дкр. – декар, декара, декари (1 дкр. = 1000 м²);

дн. – днес, днешен, -о, -а, -и;

Дол., Д., дол. – долен, долна, долно, долни;

др.- – древно- (нпр. др.-бълг. и пр.);

др. – други;

ед. – единично;

ед.ч. – единствено число

ез. – език;

енкл., енклит. – енклитика: “накланящ се” (неударена дума, свързваща се по ударението с предходната ударена дума и заедно образуват едно акцентно цяло, РЧ*);

ж.р., ж. – женски род

заб. – забележка;

заимств. – заимствано;

з., зал. – залог;

зап. – запад, западно, западен (говор, диалект);

З, З., З.-, З- – Запад, Западен, Западно-;

зв., зват. – звателен, звателно;

зл. – злато;

знач. – значещ, значение;

зоол. – зоология, зоологическо (понятие);

идент. – идентичен;

и др. – и други;

изв. – известен;

И, И-, И. – Изток, Източно-;

изт. – изток, източно-, източен;

И. Кант. – Иоан VІ Кантакузин, хронист и политик, Византийски император (1341-1354);

им., им. п. – именителен падеж;

имп., импер. – император, империя;

ИМ – Исторически музей;

инв. № – инвентарен номер;

индир. – индиректно;

Инт. – интернет;

инф. – инфинитив, инфинитивен;

и т.н. – и така нататък;

и пр. – и прочее;

ист. – исторически;

и сл. – и следващото;

кауз. – каузатив (глаголна форма, изразяваща нареждане на подлога да извърши нещо /РЧ*/);

кв. – квартал;

км – километър, километра;

кн. – книга, книги;

Конст. Багр. – Константин VІІ Багренородни, историк и писател, роден 905 г., Император на Византия 913-959 г., но фактически той става самостоятелен владетел от 944 година;

к. – корен;

конкр. – конкретно;

кон. – конюнктив (подч. наклонение);

кор. – корен (к.);

литер. – литературен (език);

л.име; л.и. – лично име;

л. – ляв, лево- ;

л. – лист;

мат., матем. – математически, математика;

м – метра

м. – море;

м. – местност;

мст. – местен падеж;

мест., местоим. – местоимение;

митол. – митология, митологически;

м/би – може би;

межд., междум. – междуметие;

м/у – между;

мин. – минимум, минимално;

мин. вр. – минало време;

мит. – митология, митологично, митично;

мн.ч. – множествено число

м.р. – мъжки род;

нареч. – наречие;

нариц. – нарицателно;

нар. – народ, народни, народен и пр.;

NG – National Geographic tv channel;

неизм. – неизменно, непроменяемо;

неопр., неопред. – неопределено;

несв. – несвършен вид, несвършено време;

н. – нов, ново-, нова;

н.е. – новата ера; времето след Христа;

нпр. – например;

огр., огран. – ограничава, ограничен;

озн., означ. – означава;

ОРТ – Руска телевизия, Москва, канал 1;

осн. – основан;

осн. ф. – основна форма;

о. – остров;

остар., ост. – остарял, остаряло, старо;

относ. – относно, относително;

отъжд. – отъждествява;

офиц. – официален, официално;

пес. – песен;

пл. – планина;

ПВ – “Повест временных лет”, др.-руска хроника, чието писане и компилиране завършило през 1113-1118 г. (с Лаврентиевска летопис от 1116 г. и Ипатиевска летопис от 1118 г.), но и после е редактирана, допълвана и променяна до към края ня ХVІ в.; неин препис от ХVІ в. е открит към края на ХVІІІ в., който изгорял през 1812 г. при големия пожар в Москва; след 1812 г. се правят опити за възстановяване на съдържанието му по останалите частични преписи на текста и работни бележки към него;

предп. – предполагаем;

прибл. – приблизително;

прил. – прилагателно;

прич. – причастие;

произв. – производно;

Птол. – Птолемей (80-160 г. от н.е.), термини от географията на Птолемей;

пов. – повелително;

пог., погов. – поговорка;

под. – подобно, подобен;

пол. – половина;

пр. – преди;

пр. Хр. – преди Христа, т.е. преди 1 г. на І век от н.е.;

прх. – преходен глагол;

пф. – перфект, минало неопределено време;

пъл. – пълен;

първонач. – първоначално, първоначален;

разг. – разговорно;

раст. – растение; растителен;

р. – ред; само във връзка със с. или стр.: “страница”;

р., р.р. – река, реки (реките);

рим. – римски;

род., р. – роден (родил се), родствен, родственик;

RTVi – руска телевизия, Москва – Ню Йорк, и радио “Эхо Москвы” (УКВ 13,82, FM 91,2);

СБ* – съчетание от 2 или 3 големи букви, обозначение със звезде (…*), показва ползваната литература, посочена по-долу в отделен азбучен списък, озаглавен “Основна литература”; в случая СБ* е “Сказание за дъщерята на кана” (882 г.), или “Сказание за българите”, източно-българска митология и притча за създаването на източно-българската народност, писана от Микаил Бащу* (ок. 819-900) между 865 и 882 г. в отшелническа пещера и монашеска обител в тогавашните околности на Киев;

(Хюсеин) – поставеното в скоби (…) име е на автора, който е посочил цитираното сведение; срв. също (Конст. Багр), (Херодот), (ибн-Фадлан) и пр.;

(Иван Шишман) – поставеното в скоби (…) име е на лицето, за което се отнася дадения текст;

св. – свършено време, вид (срв. несв. – несвършено);

свр., свърз. – свързано, свързва;

с.г. – същата година;

С, С., С-, сев. – север, северо- или северно;

сег. вр., сег. в. – сегашно време;

СЗ – северозапад;

СИ – североизток;

с-ще – селище;

с-ма – система;

сл., следв. – след, следващ;

с.н.е. – след новата ера = сл. Хр*;

сл. Хр. – след Христа, новата ера (н.е.); времето от началото на 1 ден на първия месец (януари) на І година от Новата ера, а още по-точно от Рождество* (25 декември) или от Зимното равноденствие (22 декември) на предходния месец декември, когато се ражда и Новата Слънчева година; срв. пр. Хр.; това летоброене е изчислено и въведено през късното средновековие, поради което е по-скоро формално и абстрактно; до въвеждането на Християнското летолроене годините се изчислявали според Сътворението на Свата, което според една от школите се падало в 5508 г. пр. Хр. (според други в 5490 г. и пр.), като 1 година от І в. сл. Хр. била 5509 г., а 852 г. сл. Хр. била 6360 г.;

см. – смисъл;

соб. – собствен, собствено;

срв. – сравни;

сравн. – сравнителен, сравнително;

ср., ср. р., с.р. – среден род;

Ср , ср. – среда, средна, средно, средновековно;

ст. – стар, старо-; срв. ост*;

ст.ст. – стар стил (за календара);

с., стр. – страница;

С.С. – Сътворението на Света, поставяно в 5508 г. пр. Хр.;

с.т. – също така;

с/у – срещу;

съвр. – съвременно;

съобщ., съоб. – съобщение;

същ. – съществително;

тв.п.; тв. – творителен падеж;

тв, tv – телевизия;

терм. – термин, терминологичен;

теч. – течение;

т.п. – тем подобни, тям подобни, такива подобни;

т.с. – този смисъл (в т.с.);

тъжд. – тъждествен;

тюркиз. – тюркизирано, турцизирано;

удар. – ударение;

Уикип. – Уикипедия;

умал. – умалително;

упр. – управление;

уст. – устен, устно;

фам. – фамилия, фамилно име;

ф. – фарсах* [перс. фäрсäх] или фарсанг [перс. фäрсäнг], арабска

мярка за държина, ползвана и в Ср.-Персия; араб. и ср.-перс. 1 ф. = 2 250 м, или 2 880 м (ФА*, 4), но също и 5 760 м (ФА*, 14); перс. 1 ф. ≈ 6 км (6000 м) ≈ 6000 зáра, като 1 зар [зäр] (ок. 104 см) = 16 герé, при 1 гере = 1/16 зара = 2 бахра [бähр] ≈ 7 см (6,5 см), а 1 бахр = 3,25 см (ПС*, ІІ, стр. 790), от което се вижда, че перс. 1 ф. = 6240 м;

фонет. – фонетично, фонетичното;

х- – хаджи (нпр. х-Вълчо = хаджи Вълчо);

хдл – хилядолетие;

His. – History viasat television;

църк. – църковен;

част. – частично;

чл. – 1., член; 2., членувано;

чужд. – чуждица в Българския език*;

Ю, Ю-, ю. – юг, юго-, южен;

ЮЗ – югозапад;

ЮИ – югоизток;

явл. – явление;

ян. – януари;

* * *

* * *

Съкращения на названия на езици, диалекти и народи:

абхаз. – абхазки, абхазци;

авест. – авестински, авестийски, езикът на Авеста* и езикът на Заратустра* (>ХV-ХІІ< в. пр. Хр.);

азър., азърб., азерб. – азерски, азърбайджански;

акад. – акадски; срв. също шумер.-акад.

алан. – алански; = др.-осет*, др.-бълг., доколкото в древно-руските хроники аланите са наричани оси, яси са наричани (ПВ*, 1113 г.); вж Алани*;

алб – албански;

алб.-хек. – хекски, (северен) диалект на албанския език;

алб.-тоск. – токски, (южен) диалект на албанския език;

алт. – алтайски ;

англ. – английски;

<!–nextpage–>

англос. – англосаксонски;

ант. – античен, античност;

араб. – арабски;

арам. – арамейски;

арм. – арменски, арменци;

аром. – аромънски (македонско – румънски ? в ЕР*), който се сближава, ако не и припокрива, с каракачански, влашки (вж. Влах*);

асир. – асирийски;

атич. – атически, от областта Атика (района на антично-елинския град Атина, създаден към ср. на ІІ хдл. пр. Хр. от жителите на околните села, които според Херодот /V в. пр. Хр./ са пеласги – тоест, едноплеменици с древните македонци; терминологията и писмеността им са под влиянието на финикийците, които към ХІV в. пр. Хр. създават в непосредствена близост своя град-държава Танагра*, Х*);

афг. – афгански, афганистански;

бав. – баварски;

балк. – балкански;

балкар. – балкарски (от кабардино-балкарския район);

бараб. – барабински диалект на приетия за вид татарски език (вж България*);

башк. – башкирски (също и башкордски);

белг. – белги, белгски; белгийци;

блр. – белоруски;

блр.-ст. – белоруски – стар;

брет. – бретонски;

булг. – булгарски, волжко-български, волго-бълг., в.-бълг. (ЕР*, т. ІV, стр. 147, “Угрин, мн. Угре”);

бурят. – бурятски;

бълг. – български, българи;

Бълг. – България;

бълг.-мак. – средновековен българомакедонски диалект, т.е. български от географската област Македония*, върху една част от която е днешната Реп. Македония; българите се заселват в Македония* и по-точно в Долната земя охридска* между 493 и 501 година;

бълг.-трак. – средновековен българотракийски, т.е. български говор от времето на и след трайното заселване през VІ-VІІ в. на обособени групи българи на юг от Балкана* (Стара планина), в областта Тракия, който носи своите българотракийски диалектни и терминологични особености; т.е. български говор от географската област Тракия, която е на изток от областта Македония* и на юг от Стара планина* (Балканът*) и включва Беломорието*, ЮЗ Черноморие и районите на Странджа*, Одринска Тракия със земите до Цариград и Мламорно море, и Родопите;

ванд. – вандалски; още от I (или II) век пр. Хр. Вандалите са близки съюзници в Източна Европа на Аланите*, като през V и VI век дори създават обща държава в Северна Африка, срещу която Римския император изпраща да воюват към 424-425 г. Ардабур Аспар* (пр. 380 – сл. 428), а през следващото десетилетие и сина му Аспар* (ок. 400-471); под името на все още тайнствените за науката Алани* трябва да се разбират както говорещите на др.-ирански диалект саки-номади Алхон*, а вероятно и близкото им номадско племе Валхон*, така и българите Хайлан-дури* (Алан-дури, Алани) или Олхон-дури, Оногон-дури*, предвождани от рода Дуло*, като това дава отговор на въпроса защо срещу тях са изпращани да воюват именно българите Ардабур Аспар* и Аспар*; трябва да се отбележи и съпътващият факт, че във Вандалския език са фиксирани много думи, които съвпадат или пък са много близки с българските им съответствия (срв. „Кратък вандало-български речник“, превод от немски Г. Сотиров);

вед. – ведски, ведийски; най-древната част от др.-индийския;

вепс. – вепски;

в.-рус., вел.-рус. – велико-руски;

виз., визант. – византийски (изт.-рим.); това е латински (лат.) и от VІІ в. елински, въведен за държавен език на Византия* със закон на Източно-Римския император Ираклий І (610-641); за “византийски” се определят отделни думи, ползвани в Източно-Римската империя (Византия*), които не са характерни за Западно-Римския регион или произхождат от Източно-Римската практика и са възприети в Западния средновековен латински; във Византия* или Изт.-Римската империя (ок. 310/495-1453) се ползвал като официален език и сирийския език;

водс. – водски;

волгобълг. – волжко-български, в.-бълг., волж.-бълг.;

в.-бълг., волго-бълг., волгобълг. = волж.-бълг., булгарски (булг.*); вж. Волжко-българският език (диалект)*;

в.-бълг.-рус., волж.-бълг.-рус. – Волжко-български термини препредадени чрез днешния руски език и граматика (в някои случаи се налага това да бъде специално отбелязано, защото волж.-българските думи в сборника “Джагфар тарихи” /1680 г./ са преведени от средновековна в.-българска арабица на съвременен съветско-руски език между 1935 и 1940 г., след което още веднъж са редактирани – отново на руски – в самият край на ХХ век, в процеса на подготовката за публикуването, като второто фототипна издание на книгата е от 2001 г.);

волж.-бълг. – в.-бълг., Волжко-български език* (вж.);

гал. – галски (келтски);

галск.-лат. – галско-латински (келтски);

гел. – гелски (келтски);

герм. – германски, немски;

гор. – горански, нашински (наш.), нашенски (РНГ*); български от областта Гора в Косово* и Македония*;

г.-луж. – горно-лужицки;

г.-нем. – горно-немски;

гот. – готски;

груз. – грузински;

грц., гръц. – гръцки (общо название на омировя, елинския, ср.-гръцкия и гръцкия от ХІ-ХІІ в. насетне, и на ново-гръцкия, вж. Грък*);

дат. – датски;

долан. – долански: езикът на доланите, говорещи на аксуйския говор от централния диалект на Уйгурския език, между Файзабад – СИ Афганистан (източно от р. Кашгар, събираща водите си от Алтайския* и Заалайския хребет) и р. Аксу*; вж Le Cog, Kuhn-Festschrift, с. 152 и сл.;

дол.-нем. – долнонемски;

дор. – дорийски;

др.-асировав. – древно асирийско-вавилонски;

др., древ. – древен, древно-;

др.-анг., др.-англ. – древноанглийски;

др.-бълг. – древнобългарски, др.-български (българският език преди средата на ІХ век и запазен в старо-българския, който е официалната говорима форма на българския език поне от VІІІ – нач. на ІХ век; вж. Борис І* /852-907/, Кирил и Методий*, Климент Охридски*, Седмочисленици*, Черноризец Храбър* и пр.), езикът на Древните българи* [от времето на легендарния родоначалник на българите Зиези* – внук на Ной* и син на Сим*, през шумеро-акадския, древно-иранския и авестийския (авест.) език на Заратустра*, др.-индо-иранския и др.-персийския диалекти от СИ Иранска област – района на Памиро-Алай, Танкан* (Тян-шян*) и Хиндукуш (равнините и долините при и във масива Имеон* – Бакрияна*, Согдияна*, Партия*, Фергана*, Тарима* и пр.)] във времето от >Х-VІІІ хилядолетие пр. Хр. до ІХ век сл. Хр.; вж. Древните българи*, Стара Велика България*, Българско средновековие*;

др.-вав., др.-вавил. – древно-вавилонски;

д.-и.-нем. – дверно-източнонемски;

д.-г.-н., д.-г.-нем. – древно-горнонемски

д.-д.-н., д.-д.-нем. – древно-долнонемски

др.-евр. – древноеврейски;

др.-инд. – древноиндийски;

др.-ир., др.-иран. – древноирански;

др.-ирл. – древноирландски (келтски);

др.-исл. – древноисландски;

др.-итл. – древноиталийски;

др.-лат. – древнолатински;

др.-лит. – древнолитовски;

др.-осм.-тур. – древно-османскотурски, във времето от ХІV до към ХVІІ-ХVІІІ в., когато този говор, базиран на тюркски номадски диалекти от тюрко-иранския район от периода V-ХV в., се създава и формира под силното давление на европейските (балканските) и малоазиските езици и на арабо-персийския каноничен ислямски език;

др.-перс. – древноперсийски, Древният персийски език*;

др.-пол. – древнополски (от Х в. натам);

др.-прус. – древнопруски;

др.-рус. – древноруски (от Х-ХІ в. насетне до ХVІ-ХVІІ в.);

др.-сакс. – древносаксонски;

др.-сим., др.-симит. – дреносимидски (по Симити*, от Сим*);

др.-сканд. – древноскандинавски;

др.-сръб. – древносръбски (от Х-ХІ в. или чак от края на ХІІ в. насетне; вж. Сърби*);

др.-осмнтур. – древно османо-турски, който е в постоянен процес на формиране и създаване, и можем да го фиксираме от към края на ХІV до ХV и ХVІ в.; едва от към ХVІІ-ХVІІІ в. можем да говорим за ср.-османотурски език (срв. др.-рус., който също е до ХVІІ в.);

др.-чеш. – древночешки (от ІХ-Х в. насетне);

др.-чув. – древночувашки (вж. Чуваши*);

евр. – еврейски, иврид – ивр.*;

егип. – египетски;

елин. – елински (от V в. пр. Хр.), наричан и др.-гръцки (др.-гръц.), като тук се включва също и пределински (преди V в. пр. Хр.); вж. грц., вж. омир.; елините се създават като общност от V в. пр. Хр. (Х*, ТУК*), а преди това езикът на отделните прото-елински групи, които често говорели на толкова различно, че дори и съседни племена и селища не са можели да се разбират помежду си (Х*), следва да се определя като прото-елински или пределински;

ел.-перс. – елинистичен персийски от ІІІ в. пр. Хр. до І-ІІІ в. от н.е. или Партски – езиковата форма, говорена в Партия* и в т.н. Елинистична Бактрия*; тази езикова форма, в района на Зап. Азия, след І в. започва да се тюркизира, но този процес не се отразява върху езика на Древните българи*, които от ІІ-І в. пр. Хр. са се преместили в района на Сев. Кавказ (Кара Булгар*), както и в Армения;

енец. – енецки (енисейско-самодийски);

еол. – еолийски;

ест. – естонски;

задон. – задонежки, задонски, заддонски, отвъддонски;

зап.-бълг. – западно-български, т.е. между долен Дон и Днепър, и в българските земи на Балканите и прилежащите територии до Полша, където живеят българи; за разлика от изт.-българиския или (=) волжко-българския (в.-бълг., наричан след 1920 г. и татарски – тат.), най-общо българския език на изток от Дон* и на изток от горен Донец*, а също на север от Днепровския ляв (източан) приток Сула и на запад от Среден Днепър на север от Сула;

зап.-еврп. – западноевропейска терминологична практика;

ивр. – иврид, еврейски (евр.*);

изт.-рим. – източно-римски, византийски (виз., визант.);

и.-е. – индоевропейски;

и.-нем. – източнонемски;

имер. – имеретински;

инд. – индийски;

ир., иран. – ирански;

ирл. – ирландски, ирландци (келтски);

исл. – исландски;

исп. – испански;

ит. – италиански;

йон. – йонийски;

кавк. – кавказки;

казах. – казахски;

калм. – калмицки;

камас. – камасийски, език от самодийската група;

караим. – караимски;

карач. – карачаевски (по името на р. Кара-чай; в СССР и Русия – Карачаево-Черкаска АО в района на горен Кубан* в Кавказ – в Ставрополски край, на границата с Грузия и с Краснодарски край); според хрониста Гази-Барадж* (ХІІ-ХІІІ в.) Карачаевците са етнически българи, заселили се преди V-VІІ век в този район на Сев. Кавказ, а вероятно и доста по-рано, още около ІІ-І в. пр. Хр. (вж. Вунд*);

карел. – карелски, карÉлия, езикът и терминологията в района на Карелия (сроден със, или диалект на финския – фин.*);

каринт. – каринтско-немски;

качин. – качински диалект на хакаския език;

кашуб. – кашубски;

кгръц. – късно гръцки;

келт. – келтски, келти* (идват в Европа от др.-иранския район);

кимр. – кимрийски;

кипр. – киприйски, кипърски, от остров Кипър;

кипч. – кипчански, тюркски език на изток от долна Волга (на запад от Волга вж. половци*, които са българи и говорят български);

кирг. – киргизки;

клат. – късно латински;

койб. – койбалски диалект на хакаския език;

койб.-сам. – койбалско-самодийски;

ком., коми – комски, Коми;

корн. – корнски (келтски език в Корнуелс);

кр.-гръц. – критско гръцки, от остров Крит;

крим.-тат. – кримско-татарски (вж. Татари*);

куман. – кумански, половски* (вж. Половци*);

куманд. – кумандински диалект на планинско-алтайския език в басейна на р. Бий и горни Об*;

кумик. – кумикски;

кучан. – кучански, език от тохарската група;

куш. – кушански (І-V век);

кюер. – кюерикски, диалект на чулимските татари;

кюрд. – кюрдски;

лат. – латински;

латв. – латвийски;

леб. – лебедински диалект на планинско-алтайския език;

лесб. – лесбоски (пред-елински);

либ. – либийски;

лит. – литовски;

мадж. – маджарски, угърски, башкортско-маджарски, себерски, унгарски (унг.);

макед. – древномакедонски, античен македонски, пеласгийски,

като древните Атиняни са също пеласги (Х*);

манси – манси, мансийски (вогулски);

мар.-б. – бирски говор на марийския език;

мар.-й. – марийски говор от района на град Йошкар-Ола (бивш Царевококшайск, осн. 1584 г.);

мар.-к. – козмодемянски говор на марийския ез.;

мар.-м. – малмижски говор на марийския ез.;

мар.-у. – уржумски говор на марийския ез.;

мар.-я. – ярански говор на марийския ез.;

мид. – мидийски, др.-мидийски (VІІІ-ІІІ-І в. пр. Хр.);

мишар. – мишарски, мешчеряцки говор на татарския (= волго-българския) език, башкирско наречие, башкортски (ДТ*), вид маджарско наречие (мадж., вж. Арбат*, Башкири*), вид себерски (вж. Себери*);

младоавест., мл.авест. – термин от Млада Авеста, вж. Авеста* (авест.);

монг. – монголски;

морав. – моравски (Моравската област* в Чехия);

морд. – мордовски;

морд.-м. – мокша-мордовски;

морд.-е. – ерзя-мордовски;

наганс. – наганасански;

нар.-лат., нлат. – народнолатински (през средновековието);

науч.-лат., нлат. – научен латински;

нвгр., нов.-гр., н.-гръц. – новогръцки;

нем. – немски;

нанец. – нанецки, юракско-самодийски;

наш. – нашински: “нашенски”, горански (гор.); български от Горанската област в Косово, Албания и Македония, в падините на планините Шар*, Кораб* и Коритник* (РНГ*);

ндрл. – нидерл., нидерландски (хол. – холандски);

нидерл. – нидерландски (ндрл.);

нов.-г.-н. – нов горнонемски;

нов.-гр., нвгр., н.-гръц. – новогръцки (вж Грък*);

нов.-исл. – новоисландски;

нов.-перс. – новоперсийски или новоирански (от ІХ в. насетне; след ср.-перс. или пехлевийския от към І до VІІ в., като при господството на Арабския халифат в Иран от средата на VІІ в. до Х в., в Иран официален език е арабския, ПС*);

нов.-рус., н.-рус. – новоруски;

норв. – норвежски;

огуз. – огузки, гузки (тюркски);

олон. – олонежски, един от прибалтийско-финските диалекти или език;

омир. – омировски; Омир живее през VІІІ-VІІ в. пр. Хр., а тракът Орфей през VІІ-VІ в. пр. Хр., като елините започват да формират единна общност в началото на V в. пр. Хр. (Х*, ТУК*) – вж. Грък*; наред с омировия език, достигнал до нас чрез много по-късни записи от елинския период (след V в. пр. Хр.), се цитират и други пред-елински и елински диалекти и езици – лесбоски (лесб.), пеласгийски (пеласг.), македонски (мак., др.-мак.), йонийски (йон.), атически (атич.) и пр.; омировият език е под влияние на малоазиятските езици и диалекти (фриг. и пр.) и финикийския (симитски език), които пък са силно повлияни от езика на Вътрешна Азия след ІV-ІІІ хилядолетие пр. Хр.;

осет. – осетински (алански, вж. Алани*: “др.-ирански номади от Ср. Азия, Саки*, Масагети*”, от които се отделя клана на т.н. Сабани* и Печенеги*, вж. тук печ.; срв. и Хайлан-дури*: “др.-българи, Оногондури*, Оногондур-българ”, за които също се споменава в изворите под името “Алани” – заради съвпадането между имената Алани – от номадите Алхон*, и родовото българско название Хайлан-дури*,<!–nextpage–> Хайлан-дара; осетинският език е част от др.-ирано-българския, от който се е развил до днешната си форма);

оск. – оскски;

осм. – османски, османско-турски (осм.-тур.);

осм.-тур. – осмонско-турски; осмонско-турската терминология в

широките граници откъм ХV до края на ХХ в., използвана в писмени документи и карти; следва да се има предвид, че става въпрос за официалния език на Османския дворец и върхушката, започнал да се формира към средата на ХІV в. под силното влияние на селджукския турски, на византийския и на с.-з.-малоазийския български, и в своето непрекъснато изменение през цЕлия посочен период от вт. пол. на ХІV в. до 30-те години на ХХ в. под влияние главно на византийския (елински), българския, латинския и гръцкия, на селджукския турски (основан на ср.-персийския пехлевийско-арабски, а чрез него и на др.-иранския, към който принадлежи и българския) както и на каноничния арабски, и станал база за съвременния официален турски език; тоест, не става дума за езика на маломерната, наброяваща само “400 чергарски палатки-домове” (ИОД*) със средно по 7-8-членни семейства, разнородна скитническа група на османските тюрки-номади от ХІV-ХVІІ в., които най-вероятно в голямата си част напълно се претопяват в заварената византийска общност, в неизброимото Малоазийско и Балканско население и в множеството на собствените си пленници и пленнички (през ХІV в. османските турци са група от едва 400 номадски палаткови дома /ИОД*/, т.е. всички мъже, жени и деца са около 2800 до 3200 човека; в самия край на ХІV в. те почват да се разрастват на базата на жителите на управляваните от тях селища, които обаче са от други етноси); не става въпрос и за езика на други съставни общности в Османската империя, които най-често съвсем неоснователно се приемат за “турци” (нпр. Караманците, Българите от Тарс* и от другите български анклави в М. Азия, жителита на Трапезундската византийска империя, и прочее етноси и етнически групи);

пали – вж пракр.;

пам., памир. – памирски езици;

перс. – персийски (от ІІ-ІІІ в. до днес); срв. ПС*, според който

Персийския език се дели на 3 периода: 1., др.-перс. VІ-ІІІ в. пр. Хр.; 2., ср.-перс. – от ІV-ІІІ в. пр. Хр. до VІІ в. от н.е. (наричан и пехлевийски – пехл.); 3., н.-перс. – от към ІХ в. насетне (наричан фарси – фар.), като от VІІ до Х в., при властта на Арабския халифат (до към 1055 г.), официален език в Иран е арабският (ПС*, т. ІІ, стр. 793 и пр.); всъщност от края на ІV в. пр. Хр. до ІІ-ІІІ в. от н.е. следва да се говори за отделна, повече или по-малко елинистична форма на др.-персийския език (2-а), включила и някои елинистични термини, при чието видимо тюркизиране и елементанизиране (профаниране) до една определена степен до ІІ-ІІІ в., под въздействието на вписващите се все по-значително от І в. насетне в средата на др.-иранската общонст на Зап. Азия източно-азиятски по произхода си номадски и (!) безписмени тюркски племена (Епос за Рустам), се създава нова междинна форма (2-б) на ср.-персийския език, известна като пехлевийски (пехл.);

пехл. – пехлевийски (от към вт. полов. на ІІІ-VІ в. до ср. на VІІ в., наречие в ЮЗ Иран, повлияно от нахлуването от Изт. Азия на тюркските номадски и безписмени племена в др.-иранския район, което започва към І в. пр. Хр.; след пехл., под влияние на завоевателите араби-мюсюлмани, нахлули към 651-661 г., се появява езиковата форма фарси – фар.*);

печ.- печенегски, баджанагски, сабански, сабарски; тюркизирана форма на масагетския език (сакски, вж. Саки*, Масагети*, Печенеги*);

полаб. – полабски; славяните, които живеят от р. Лаба (Елба) на запад, до Одра* (Одер) на изток, и до Балтийско море на север – от Х в. са подложени на агресивната инвазия на немските феодали, от вт. пол. На ХІІ в. земите им са в състава на немските феодални владения; частично са понемчени;

пол. – полски;

понт. – понтийски, термини ползвани в Понтийското царство* (ок. 301 – сл. 63 г. пр. Хр.), които са родствени със скитските (скит.) и сарматските (сарм.), но някои са възприети и в елинския (елин.);

порт. – португалски;

пракр. – пракрит (пали*), диалекти на ср.-инд. език, които са от времето на Елинизма (кр. на ІV-І в. пр. Хр.) и остават само езици на религията и литературата;

пра-рус. – праруски, = ст.-български или т.н. др.-славянски, писмен език в Киевска Рус преди др.-руския от 988 г. насетне; всъщност др.-руският от Х-ХV век е непроменен ст.-български (срв. ст.-бълг. = др.-слав = пра-рус.- Прагъ /СС*/, докато късен др.-рус.- Порогъ /ЕР*/); пра-руският следва да е др.-български (до 855 г.) – наричан “книга” (др.-бълг. и ст.-бълг. κъíčãъ: “книга”, ДТ*), който е записван предимствено с български руни, като при това следва да се има предвид, че Киев* и цялата област е в пределите на България от към 370-372 г. насетне, но в нея няма славяни поне до 590-593 година, чак докато Българският кан Тубджак* (587-602) не заселил такива във владенията си (ДТ*); в случаят, в съвременното езикознание е въведен изкуственият термин “пра-руски”, който не отговаря на някакъв известен език или група от термини, подлежаща на колкото и да е малка и що-годе възможна систематизация, за да се създаде от ХІХ-ХХ век по-древна идеолого-политическа биография на руския език;

праслав. – праславянски (предполагаем; само теоретично);

пр.-елин. – пред-елински, пра-елински, езиците от континетална древна Гърция, Западна М. Азия, Егейските острови и Крит от времето преди формирането на Елинската общност и език, което станало чак през първите десетилетия на V в. пр. Хр. (Х*, ТУК*), вж. Грък*;

прблт.-нем. – прибалтийско-немски;

прованс. – провансалски;

ретором. – реторомански;

рим. – римски, езика на Римската империя и на град Рим (лат. –

латински), като разграничаване с византийски (визант.) и с елински (елин.); срв. нпр. “рим. Адрианопол”, тоест “римският Адрианопол”, който е българският Одрин* или Дере* (нпр. турската форма Едерне или Едирне е от български, а не от византийски, още по-малко от рим., лат.);

ром. – романски;

рум. – румънски (вж. Влах*);

рус. – руски (московско-руски, съвременен руски от вт. пол. на ХVІІІ-ХХ век);

рус.-цслв. – езикът на руските църковнославянски книги (всъщност църковно-словенски, след 986-988 г. и до ХVІ-ХVІІ в. и по-късно; в началото рус.-цслв. е идентичен, а по-късно почти напълно съвпада със ст.-българския език от Х-ХVІ в., който от 988 г. става държавно-административен и църковно-каноничен език в Киевска Рус и в Русия* (Московска Рус); виж Владимир І Святой*, Св. Киприян*, БПЦ*, Св. Патриарх Евтимий*, Св. Борис І*, Св.Св. Кирил и Методий*, Роман-Симеон*, Анна /3/*, Владимир І Святой*, Самуил*, Григорий Цамблак*, Българско средновековие* и пр.);

саам.-и. – инари диалект на саамския ез.;

саам.-к. – колски диалект на саамския ез.;

саам.-килд. – килдски диалект на саамския ез.;

саам.-л. – луле диалект на саамския ез.;

саам.-норв. – норвежки диалект на саамския ез;

саам.-нотез. – нотезерски диалект на саамския ез.;

саам.-пат. – патейски диалект на саамския ез.;

саам.-печ. – печенегски диалект на саамския ез.;

саам.-шв. – шведски диалект на саамския ез.;

саг., сагай. – сагайски диалект на хакаския ез.;

сак. – сакски; диалекта на Азиатските Скити, вж. сакл., Саки*;

сакл. – саклански, др.-ирански диалект от района на Ср. Азия – между Иранското плато (Ария), Каспийско море* и езерото Балхаш*, който може да се приеме и като сакски (от Саки*: “Азиатски Скити”, авест. saka-: “саки” /ЕР*/; Саки* са и Масагетите*). Сакланите* са заселилите се през продължителния период между ІІ в. пр. Хр. и ІV в. от н.е. др.-ирано-езични народи и племена, които следва категорично да се разграничават от тюркските племена, нахлуващи от Ср. Азия в И. Европа след началото на Новата ера; Сакланите са родствени със Скити* и Савромати* или Сармати*, които се заселват от симитската Зап. Азия в Изт. Европа от ІХ до V-ІV в. пр. Хр.;

сакс. – саксонски, термини от Саксония;

сам.-мат. – маторско-самодийски;

сам.-тай. – тайга-самодийски;

санскр. – санскритски;

сарм. – сарматски, савроматски;

с.-в.-рус. – северно великоруски (славяно-русите или русинаците са великоруси, и се разграничават по език и бит от белоруси и малоруси или украинци; понятието великоруси обаче е късно, най-рано от ХVІ-ХVІІ в., свързано е пряко с Московска Рус, а в случая се фиксира района от Суздалско-Владимирските земи и Ростов до към Новгород, които съставляват отделна езикова област);

селкуп. – селкупски (остякско-самодийски);

силез. – силезийски;

симит., семит. – симитски (зап.-азиатските езици от др.-ирански и ср.-иранския езиков анклав, в т.ч. шумерски, акадски, асирийски, вавилонски, финикийски, мидийски, персийски, арабски, арамейски, еврейски и пр., езиците от района на Сим*, т.н. симитски езици, но без тюркските езици от същия район, които са от друго време, друга култура и друг вид); също др.-сим.* – древносимитски;

сканд. – скандинавски;

скит. – скитски; езика на т.н. Скити* в Изт. Европа;

слав. – славянски;

словак., слвк., слваш. – словакски, словашки;

словен. – словенски;

словин. – словинско-кашубски;

согд. – согдийски;

ср.-англ. – средноанглийски;

ср.-бълг. – средно-български език* (средновековен български, но

също и със значението на междинен, между старо-българския – ст.-бълг., до ХV-ХVІ век и ново-българския от 1878 г. до днес);

ср.-г.-нем. – средно-горнонемски;

ср.-гр. – средногръцки;

ср.-д.-нем. – средно-долнонемски;

ср.-елин. – средновековен елински, византийски, ромейски, ср.-гръц., но доколкото гърците са елинизирани склавини* (вж. Грък*), то има разлика между ползвания във Византийската администрация и научните трудове от времето на импер. Ираклий І (610-641) насетне официален ср.-елински и ползвания разговорно-популярен ср.-гръцки от по-късно време;

ср.-и.-нем. – средно-източнонемски;

ср.-ир., ср.-иран. – средноирански (І-VІІ в.);

ср.-ирл. – средноирландски (келтски);

ср.-итал. – средновековениталиански;

ср.-лат. – среднолатински;

ср.-нем. – среднонемски;

ср.-перс. – средноперсийски;

ср.-рус. – средноруски, от към ХVІІ до ХVІІІ-ХІХ век;

ср.-сканд. – средновеквен скандинавски (от ХІІ-ХІV в.);

сръб. – сръбски;

сръб.-цслв., сръб.-цслав., срб.-цслв., сърб.-цслв. – сръбско-църковнославянски (т.е. по-точно църковно-словенски; както и рус.-цслв., той е под тоталното влияние на др.-българския език и от ІХ в. на ст.-българския език и писменост, още повече, че Сърбия* става автономна държава чак към 1190-1217 г., около което време с помощта и възможностите на България и българските аристократи и свещеници придобива своята самостоятелност и Сръбската християнска църква – вж. Сава*, Свети Сава);

србхр., сърбохърв. – сърбохърватски;

ст.-бълг. – старобългарски (от ср. на ІХ в. или от 855 г. – вж. Св.Св. Кирил и Методий*, Борис І*, до ХІ-ХІІ в.), наричан от ІХ век български, словенски*, словенобългарски*, а в началото на Х в. от арабите и “кирилски”; ст.-бълг. език е директно и формално продължение на др.-българския език;

ст.-ит. – староиталянски;

ст.-слав. – старославянски (?, чеш., пол., хърв., босн., сръб., и пр. след ХІІ в., руски сл. ХІV в., защото преди това са др.-славянските езикови форми на съответните езици – др.-чеш., др.-рус. и пр.; следва да се има предвид, че древните славянски – т.е. склавински, езици, включително и венедския, са напълно неизвестни до времето на тяхното българизиране през V-ІХ век и няма как да се твърди, че словенската им форма е продължение на др.-славянския /склавския/ им език – срв., че славяните /склавите/ в Елада напълно възприемат елинския, заради което българите ги наричат Гърци, от бълг. Грък*: “грачещ”);

стар.-рус. – стар руски, старовременен руски, староруски, от времето между ХVІІІ и края на ХІХ век или 1914-1918/1924 г., и остарели форми в съвременния руски писмен език и литература, и в някои регионални говори;

ст.-фр. – старофренски;

съв.-рус., съвет.-рус. – съветско-руски (от 1917 до 1992 г. и насетне); той е официалния обществено-политически ежедневен език, наложил се в Съветска Русия и ползван до днес, който е особен както с въвеждането на множество абревиатури, ставащи на свой ред база за създаване на нови думи (срв. чекист: “болшевик-фанатик и официален убиец, който е агент-служител на ЧК”, където ЧК е Чрезвычайная Комиссия: “извънредна комисия”, съкращение от рус. Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем, ЕС*), така и с активната тенденция към опростенчество и примитивизъм на езика, и със свеждането на използваните в печатните медии термини до към 2000 (съветските специализирани вестници и периодични издания, свързани с културата, боравят в “епохата” до 1991-92 г. с множеството от до 2500 думи); този съветско-руски, който е норма за държаните в робство от имперска Москва след 1917-1920 г. страни и народи, става модел и критерий за езика на обществените медии във всички окупирани от Съветска Русия след 1944-1945 г. и превърнати в републики държави, със сателитно коунистическо управление;

тадж. – таджикски;

тар. – таранчински кулджински говор на централния диалект на Уйгурския език;

тат. – татарски, което най-често означава волжко-български, но също и кримско-български – отбелязван като “крим.-тат.”, както и действително татарски (тат.²) от Крим и от други области на Русия, което е доста объркващо, каквато е и една от целите на това преименуване на българите в Съветска Русия за “татари” през 1920 г. от Ленин и Сталин; вж. Татари*, Волжка България*, Хазария*, вж. тат.² и др.;

тат.² – средноазиятски тюркски или татаро-монголски, езика на същинските татари или татаро-монголите, които се отличават с широките си и плоски скулести лица и множестви други монголоидни белези, а също по битовата си култура и език; всъщност тези татаро-монголи са смесица от тюркски и тюркизирани племена от Средна Азия и монголи, които пристигат в Европа с ордите на синовете на Чингис-хан от 1237-1240 г. (но не е изключено монголоиди-тюрки да са се появили като наемни войски още в Хазария* /673-969/, през втората половина на съществуването й); татарски групировки – орди, се заселват на изток от Днепър* и Днестър* и на юг от Дунав и от Балкана* (Стара Планина*), както и в М. Азия, чак по време на Османската власт в тези райони през ХV-ХІХ век; в Сев. Добруджа* са засвидетелствани татарски поселения в обезлюдени от българи райони от ХVІ в., като според сведенията на очевидците те ясно са разграничавани от българите по култура, бит и стротелни традиции (НА*); най-вероятно заселването на татари в Северна Добруджа следва да се свърже с появилите се в картите военно-административан област Сирвиа* (карта от 1560 г. и следв.), която съвпада със също такава военна османска област на запад от Видинската област или санджак (осм.-тур. Санджак: “знаме”) – Сервиа*; днес в България живеят официално около 1500 татари, а по техни собствени крайни, ненаучни и преекспонирани преценки – към 7-8000 татари; в България се прави международна (със стремеж да стане ежегодна) среща на татарите от страната с едноплеменниците им от Румъния, Украина и М. Азия (Турция) на 31 май (БНТ – канал 1, “Новини”, 31, V, 2008 г., което е и последната събота на месец май);

тел. – телеутски диалект на планинско-алтайския език;

тоб. – тоболски диалект на татарите от Иртиш, между Тоболск и бившия Тюменски уезд;

тохар. – тохарски;

тур. – турски (османски);

турк. – туркестански;

туркм. – туркменски;

тюрк. – тюркски;

удм. – удмурцки (вотяцки);

уйг. – уйгурски;

укр. – украински;

умбр. – умбрийски;

унг. – унгарски; мадж.*, мишар.*, башк.*, угърски, себерски;

фар. – фарси (“персийски език”, т.е. арабизиран ср.-перс. от VІІ век насетне и н.-перс. /вж. ПС*/; тур. farisî: “персийски език”, е от арабски /РЧ*/, което не може да е влязло в тюркските говори по-рано от края на VІІ – ср. на VІІІ в.; срв. пехл.*);

финик. – финикийски;

фин. – фински, финландски;

франк. – франкски (германски, немски);

фр. – френски, френ.;

френ. – френски, фр.;

фриг. – фригийски;

фриз. – фризийски;

хант. – хантийски (остяцки);

хант.-и. – иртишки диалект на хантийския ез.;

хант.-к. – кондийски диалект на хантийския ез.;

хант.-с. – сургутски диалект на хантийския ез.;

хант.-ю. – югански диалект на хантийския ез.;

хет. – хетски;

хол. – холандски (ндрл. – нидерландски, въпреки че има разлика

между холандци и нидерландци);

хуно-мандж. – хуно-манджурски (термини), монголски (монг.);

хърв. – хърватски;

циг. – цигански;<!–nextpage–>

цслв. – църковнославянски (= българославянски = ст.-български = средновековнобългарски = словенски*);

ц.-лат., църк.-лат. – църковен латински;

чагат. – чагатски (старо-узбекски);

чак. – чакавски;

чам. – чамски диалект на албанския ез.;

черк. – черкезки;

чеш. – чешки;

чув. – чувашки (смесица от др.-български, волг.-български и тюркски термини, вж. Чуваши*);

чук. – чукотски;

шв., швед. – шведски;

шкод. – шкодерски диалект на албанския ез.;

шор. – шорски;

шумер. – шумерски;

шумер.-акад. – шумерско-акадски;

ю.-в.-рус. – южно-великоруски (вж. с.-в.-рус.*);

ю.-слов. – южно-словенски, = др.-български, ст.-български и български (вж. Словенски*, Словенски език*);

* * *